Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Аксиния Джурова

МИТЪТ ДИМИТЪР КАЗАКОВ-НЕРОН

 

Моят Бог не ме оставя сам
Аз съм ощетен от бурите на вятъра
От синовете на дявола...
(из дневника на художника)

Този текст бе написан през горещото лято на 1993 г. Трябваше да бъде част от монографията за художника, която включваше и представяне на Димитър Казаков от известния френски писател и критик Жан-Мари Дро. Той бе и режисьор, с когото в 1979 г. направихме в Интерфилм филма за Нерон, излъчен по Антен-2 в 1980 г. В Париж. Спонсорирането на монографията бе предвидено да стане от Иван Будинов, който почина в същата седмица на написването на текста. С неговата смърт надеждата, че ще издадем през годините тази книга, отпадна. Публикувам този текст така, както го направих тогава, в това горещо лято, изпълнено с конвулсиите на живите и с освобождаването от жестоката реалност на мъртвите. Оставам със светлата памет на един възрожденец по дух, Иван Будинов, и с надеждата, че хора като него ще има винаги в България, за да се раждат чародейци като Димитър Казаков.

 

 

ДЕТСТВОТО - ИЗБОРЪТ НА ОРЪЖИЕ

Аз идвам от равнините димещи,
от угрите на ровка пръст
последвах своите надежди...
(Из дневника на художника)

Димитър Казаков - Нерон"Аз съм и оставам тракиец, верен на родното си село... Под неговия знак съм роден - в полето под една круша. Около мен пълзяха змии и костенурки. Там птиците пригласяха на детския ми плач" (Вестник А-Z, 21, февруари 1980, Виена).

... "Вярвам в съдбовността. Баща ми почина рано и ни остави три деца в най-тежките години на войната. Една циганка каза на майка ми: от това дете ще стане генерал, като ме посочи. Аз винаги вярвах в този генерал", но "от дете още нуждата ми от него (баща ми, бел.авт.) не получи покритие и омекотяване на страданието ми". (Писмо до А. Джурова).

"... Вярвах в съдбата, но истинското рождение като творец ми създадоха годините като земеделец, което ме потопи в природата... Газех бос в равнинната пръст, изгарях от парещото слънце и затулях жад от бистри кладенчета и калени чешми. Ловех раци като пастирче и непрекъснато работех. Плетях кошници или кошове за плява... Хората не ме разбираха и набрах голям комплекс за малоценност, от който по-късно направих остро оръжие за защита на личността ми... Иначе обичам хората, но с това острие ми се ще да се пореже всеки мой зложелател..." (Из интервюто, излъчено по "Всяка неделя" и взето от А. Джурова и К. Кеворкян през октомври 1979 г. в Божурище).

Открит от Любо Андреев в 1947 г. на шосето между Стражица и родното му село Царски извор, пасещ кравите и дялкаш релеф, след десет дни Димитър Казаков се озовава в захарния завод в Горна Оряховица, полунеграмотен, полуграмотен, не видял нищо от света, освен своето село, уплашен и пълен с комплекси, като дете расло без баща... "Всеки гледаше на мен като на човек без баща, човек без бъдеще".

 

 

Училище и академия - изоставеният ученик

 

- Какво си спомняш от Художественото училище?

"Нощно време носех чувалите със захар в Бонбонената фабрика на ул. "Георг Вашингтон" в София, а през деня рисувах с учениците в Художественото училище, но не чувствувах умора. Насладата да рисувам беше невероятна... После в Академията аз бях изоставен ученик, без професор. Беше купонната система и живеехме на тавана на Академията с Димитър Балтев. Самообразовах се непрекъснато в ателиетата на Академията. Бях също огняр... Тогава ми излезе и прякора Нерон. Като хвърляхме въглища в пещта, Димитър Балтев ми каза: Имаш бретон като Нерон. Така и остана. Любими хора от спомените ми в Академията са Боян Петров и Ал. Поплилов. Те ме хвалеха, докато другите се плашеха от мен... Академията е нужна и беше нужна като атмосфера за всички ни, и за тези след нас. Академията е моят втори дом, моята втора родна къща, където когато мина покрай нея винаги ще се поклоня - за спомена, за моите другари, които ми дадоха своята топлота и твърде рано признание, благодаря им...

- Кои ти бяха приятели?

... Имам приятели, които са малко на брой, но които се жертват за мен. Аз да ги защитавам мога само като много, много качествено работя над платната си...

- От кого се учеше?

... Учех се от картините на Найден Петков "На прозореца" на колорит, на смирение, на благородство, на тон..." (писмо до А. Джурова).

Животът му налага обаче да "... пристъпвам към картината като гладиатор. Първите ми години бяха много трудни. Трябваше да работя в комунални услуги, в заводи, да пиша лозунги, да крада време, да се крия. Като завърших Академията, отидох в Комунални услуги при коминочистачите. Пишех много лозунги, тогава от това можеше да се преживее, то и сега е тъй, само че тогава ние ги пишехме... Извършвах цялата тази работа, но бях категоричен, че трябва да вляза в изобразителното изкуство, специално в живописта, с остра шпага, а не по милост, или по някакви други начини".

 

"Моят Бог" срещу "Пресмятащия Бог"

 

Димитър Казаков - НеронДимитър Казаков в действителност не може да се причисли към художниците, които се присмиваха на света, или се отнасяха скептично към ценностите му, за него това бе светотатство. Линията на Марсел Дюшан в нашия век на "анти" и деструкция му е била винаги чужда. Обграден от мизерно ежедневие, платната на художника останаха неми и за присмеха, и за отрицанието на живота, те мълчаха за "унижението на селянина", за заплахите на "кривозъбите хора", за крясъка на слабите, ритниците на силните, ласкателството на суетните. Всичко това не докосна "моята чиста детска душа и божествена нежност", "раят, в който се родих и нося в себе си".

Ако се опитваме стандартно да подходим към него, той условно би могъл да бъде отнесен към широкообхватното течение на неоекспресионизма и то в тази негова тенденция, която се появи като реакция на една дискредитирана утопия. Той бе в истинския смисъл гладиатор с остра шпага срещу всичко и особено срещу най-малката възможност да го изостави "Моят Бог". В това бе силата му срещу "пресмятащия Бог", това е и причината той да получи тези отзиви, които надали някой наш художник е получавал от чуждата критика.

Въпреки че него с нищо не можеше да го изненадаш, аз все пак не съм сигурна, че той бе запознат с възклицанието на австрийския естет от 1967 г. К. Зегел: "Бог вече не прави човека от глина, не създава светлина и не отделя сушата от водата - Бог пресмята". Някъде дълбоко във фибрите си той никога не бе приел свалянето му на земята, монетизирането му. За него земята бе толкова свещена, колкото и небесната синева. Използувайки изчерпаната и изтощена традиция на модернизма, неоекспресионизмът, освен че намери своя разцвет в плурализма на вариантните стилове от 70-те години, но и приложи една интензивна чувствителност, използуваща традиционен визуален репертоар, предимно от митологията и религиите, както и реагира на въможността за идеологизирането на изкуството, до което пък стигна концептуализмът като крайна цел на своето развитие. В момента, в който на Запад авангардното изкуство стигна до мисълта, че същността на изкуството е идеята, в нашите източни страни тя бе също поставена над всичко. Така се отиде до един и същ резултат, макар и по различен път. Затварянето на кръга в авангарда и метода на т. нар. социалистически реализъм, бе обаче извън обсега и интереса на Нерон. За него "буйството на из куството" бе над всичко. То носи "кротост, омайваща нежност и хармония".

 

 

Да повърнеш ябълката

 

Само умозрително може да се вкара творчеството на Нерон в някои от познатите европейски течения в изкуството. Той нито за миг не отстъпи от своето верую, свят от идеи и пластичен израз, независимо дали работеше върху дърво, керамика, платно, или рисуваше. През цялото време той остана твърд последовател на онаследената традиция на земята, която го е родила, създавайки анатемосваните от авангарда своеобразни хедонистични табла икони: едно наслаждение от природата и живота на фона на идеологизираната социална живопис. Той не скриваше своята иконична трактовка на познатата образност от собствената традиция до изкуството на Япония, Индия, Персия, Иран, Микена, етрусите, предколумбийското изкуство и др. Всичко това той смесваше в една абстрактно-фигуративна образност, която както на моменти излъчваше национална и регионална самоличност, така и създаваше съвършено нов контекст от този исторически инвентар, но завъртян около ябълката. "Нали знаете ябълката, която Адам изял в райската градина, в нея имало логика и разум. Ако искате да видите нещата такива каквито са, трябва да повърнете тази ябълка." И той я връща ("повръща") навсякъде. Тя е грехът и животът, стремежът към неизвестното-известно, тя е краят и началото. И това е така, ... защото всички смятат, че нещата свършват някъде, пишеше той, това е защото хората не знаят как да гледат на тях. Затова те не могат да излязат от измеренията си. А аз мога."

 

 

Кумирът на Гладиатора

 

Димитър Казаков - НеронЗад повърхността на видимите и разпознаваеми изображения в платната му се открива друго равнище на значения, заредено с културни асоциации, достойни за анализ. Той е твърдо против чистата естетика, която отхвърля функциите на изкуството и е за пълна свобода и автономия. При обръщането на света наопаки идеалите на индивидуализма са подложени на ревизия, а с тях и елитарните естетически теории. Затова той твърдо следва своя кумир и той му е опорната точка докрая: "... Разстоянието от Казанлъшката гробница до образа на Десислава (в Боянската църква, бел.авт.) не е голямо. Ето това разстояние, обсипано с хилядолетни археологически пластове, е моят кумир и моето вдъхновение." Него той никога не подложи на ревизия, защото нещата не се раждат от отрицанието и антиизкуството, а от натрупаното: "... изкуство от изкуство се ражда, човек от човека".

 

 

За какво воюва Гладиаторът с остра шпага?

 

"... За хуманност. Нима е малка хуманността, която виждате: чистотата и смирението, благородството на колорита, липсата на литературност, на конкретен разказ. Недейте търси в смирените, благородни тонове, овалните и плавни линии, един егоцентричен човек, един лекоповърхностен човек, защото картината, това съм аз."

Нерон боготвореше природата, като смяташе човека само една прашинка от нея, затова в картините си така органично той свързва човека и природата, смятайки го за част от добротата на вселената.

 

 

Смирението на Гладиатора

 

И така - какво остави този гладиатор с остра шпага след себе си? Изпълнени с удивление и смирение картини, покрити с овални форми, плавни линии и монохромен колорит: охра, топлокафяво, тъмнокафявочервено, златножълто, зряло зелено, много рядко синьо-сиво и виолетово. Това бе една топла земна гама, която еднакво отразяваше: разораните ниви и очертавше синурите по тях в ритъма на домашните черги; водата, изливана като злато от чучурите на чешмите, по които се виеха като кобилици змии, а девойките бяха увенчани с птици. В акварелите женското тяло се появяваше с това млечно бяло на плътта, невиждала слънце под дебелите селски дрехи и така отдалечено от нашите урбанистично притъпени сетива.

 

 

Хедонистичните космогоннии на Гладиатора

 

Рисуването за него бе в действителност едно излияние на сърцето, поднесено от подсъзнанието. "Ужасно обичам тайнствените неща, при тях има нещо като съединяването на цветовете, то е висшо блаженство." Същото той открива и чрез езика на символите знаци. "Когато се опитвам да мисля знаково, аз отивам към основните знаци на вселената, свързани с нейното движение, кръгът, кръстът, спиралата, розетата. Има знаци, с които хората се раждат, спомни си изкуството на маите и Великденските острови, там орнаментиката е най-силна... Орнаментът не се създава с рационална култура. Цивилизацията сега върви в обратна посока, цивилизацията постепенно разрушава културата, която й бе дадена в съвършенство. Най-висшата култура е при знаците и символите. Това са безмълвните думи на вселената. Живописта също се занимава с безмълвието" (1979).

Като тематика, той ни потапяше в известни-неизвестни нам светове, както обичаше да казва "десет хиляди години назад и толкова години напред." Картините му наистина носят нещо от особената тишина на вековете и безвъздушния летеж на фигурите към възвисеното отвъдно. В мистичните им структури е включена и знаковата символика и иконно третиране на цвета и килимната композиция на фолклора, недопускащ празното, в което могат да се вселят злите сили и абстрактното движение на линиите на един Матис, Пикасо и Хуан Миро, а така също необичайната точка на зрение напомняща фабулите на Марк Шагал и спомените му за родното село, както и нещо от траките и от етрусите.

Изхождайки от българската традиция, развивайки нейната фолклорна същност, той я обогати с цитати от световното културно наследство, които органично съжителствуваха в едни космогонии на световната памет. В неговите платна се откриваха и мотиви от японската живопис, африкански и преколумбийски орнаменти, микенски маски, композиции от гръцката вазопис, митични герои, примесени с атрибути от българската етнография и жива природа. Една от изложбите той бе озаглавил "Мисли в пространството", платната в нея илюстрираха българската представа за галактиката. Според него "българският народ е по-скоро суеверен, отколкото религиозен". Той винаги се е изправял иреално пред реалното и за да разбереш натрупаната в него традиция в тази насока, в този сблъсък межуд известното-неизвестно, трябва да подходиш с неговата мярка." Наслояването на знаковата символика при него не бе въпрос на интелектуална игра или естетизъм. Той бе "художник-чародеец" според Жан Мари Дро, който пресъздава и създава нова българска митология. Това бе един пасторален свят, изпълнен с романтизма на българската традиция и село, и свят в който той вкарваше "отдалечени епохи и кръстосани цивилизации." Понякога казваше: "в картините ми не ми достигат размерите. Искам да вкарам в тях мъдростта и формата на всички слънчеви системи и галактики, неизмерими и отдалечени."

 

 

Най-красивото в живота

 

Веднъж, разговаряйки с него в ателието му в Божурище (без вода, електричество и отопление), кацнало по средата на една нива, в която пасяха овце, го попитах кое е най-красивото за него нещо в живота. Той ми отвърна троснато и учудено: "Как кое - моята дъщеря и моят дом." Кой дом? Този в Люлин, където бе натикал жена си и дъщеря си, а после и втората си дъщеря едва ли не в кухнята? Останалите две стаи бяха площ за рисуване на него и дъщеря му. В една от тези полупразни стаи имаше тенджери.На тях той композираше музиката си. "Аз съм по-велик от Пендерецки в музиката и от Пикасо в изкуството", обичаше да казва и после добавяше: "Знаеш ли, някои художници живеят дълго време, те когато са живели са се стопили. Хенри Мур и аз сме хуманисти, Пикасо е разбойник, а Иван Милев певец. Птичката или може да пее, или не. А ти си пак без магнетофон. Нали ще забравиш това, което ти казвам! Ще изчезне! А после иди го гони. Защо ме мъчиш да ти го пиша?"

По-късно ми изпрати написани отговорите на въпросите, върху които бяхме говорили и му бях оставила да мисли. Музиката обаче записахме още тогава за филма, който бе излъчен в Париж, в 1990 г. Той носеше заглавието "Художници чародейци".

Общуването с Нерон бе трудно. Колкото нежен и лиричен бе в картините си и поетичен в писанията си, разбира се, без тези, в които се опитваше да се вживява в ролята си на учител-наставник, в останалите случаи той пускаше само рефлексите си за самосъхранение. Гледаше изпод вежди, изваждаше острия меч на гладиатора, нахлупваше широкополата шапка, покриваше се с настървение и ваеше своята митологичност, украсяваща после кафенетата, които той не обичаше, както и светския живот.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща