Пламък
 

брой 9&10/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Сеес Нотебоом

Cees Nooteboom

Из "ПЕСЕН ЗА ЗАБЛУДАТА НА ИСТИНАТА"

 

Роден през 1933 г. Един от най-изтъкнатите и превеждани в чужбина съвременни нидерландски писатели. Пише проза и поезия. Носител на редица литературни награди. Основни теми в творчеството му са въпросът за идентичността на индивида в модерното общество, отношението реалност - въображение, скепсисът на човека в усложнената му среда. Някои от значимите му творби са "Рицарят умря" (1963), "Една нощ в Тунис" (1963), "Песен за заблудата и истината" (1981), "Ритуали" (1980), "Мокусей! и Буда зад оградата" (1983), "В Нидерландия" (1984), "Следващият разказ" (1991), "Кралят на Суринам" (1993), "Автопортрет на друг човек" (1993).

 

* * *

Действието в романа се развива отчасти в България през 1878 г. непосредствено след Освобождението от турско робство. Нотебоом вплита в тази фабула и разговорите на фиктивния разказвач с негов колега - писател. По този начин се очертават две нива на повествованието - същинската фикция (интригата между полковник Георгиев, приятеля му Фичев и неговата съпруга Лаура Фичева) и рефлексии върху нея, т.е. върху художественото творчество въобще.

 

ХIII глава

По рождение полковникът беше от Тракийската низина и като човек, израснал в равнината, той мразеше планините - според него те сякаш нарочно му пречеха да вижда хоризонта. Въпреки тази си нагласа той не можа да устои на очарованието на Търново. Янтра, пристигаща като него откъм Шипченския проход, така бе врязала коритото си между хълмовете, че с острите си, многократно криволичещи завои сякаш ги бе превърнала в острови. Още отдалече той съзря Царевец и Трапезица, а когато наближи града, видя как слепените къщи с червени покриви се отразяваха в реката и отраженията им танцуваха по движещата се повърхност. Всичко му се стори нереално красиво, създадено за четката на художник. Този град подхождаше за родно място на Фичев, помисли си той.

В продължение на два века Търново е бил бляскавата столица на Средновековна България и това все още можеше да се усети. Усещането за величие нито за миг не бе напуснало този град. Даже Фичев трябваше да признае, че неговият известен съименник беше построил няколко превъзходни къщи и църкви в типично български стил.

Когато обаче полковникът и лекарят се видяха отново след толкова време, не можаха да говорят за това, защото Стефан Фичев беше довел и бъдещата си съпруга. Тя в буквалния смисъл на думата взе дъха на полковника до такава степен, че той, и без това мълчалив по природа, остана дълго време безмълвен.

 

ХIV глава

Когато по-късно, останал насаме със себе си, той се питаше какво всъщност беше чувството, породило се у него при запознанството с Лаура Фичева, не можеше да намери друго определение освен "носталгия". Той не беше от хората, анализиращи чувствата си, а освен това за него носталгията изобщо не представляваше точно дефинирано понятие (още повече във връзка с хора), но явно това беше единствената дума, която донякъде можеше да назове странното чувство, обхванало го от първия миг на срещата им и оставащо непроменено, независимо от това, дали Лаура беше пред очите му или не. Това обаче също не беше съвсем вярно - чувството се засилваше, когато тя стоеше пред него.

Единственият път досега, когато беше изпитвал носталгия, беше в Германия, когато учеше във Военната академия. Вечер се прибираше от кръчмата и му се привиждаше широката, прашна в летния зной равнина, където се беше родил. Гърлото му се свиваше винаги при това видение и той знаеше, че носталгията е това да ти се свие гърлото.

Лаура Фичева по нищо не приличаше на другите жени, като че ли за нея бе специално създаден отделен сорт човешко същество. В движенията й имаше някаква почти неестествена свобода, като че ли законът за гравитацията не се отнасяше за нея. За разлика от тази на другите хора нейната кожа по-скоро задържаше светлината, така че първото нещо, което човек виждаше, независимо дали се намира в помещение или на открито, беше лицето й и след това всички нейни движения: навеждане, сочене с ръка, преместване на нещо, всичко това се извършваше като че ли от тяло без стави и кости. Впечатлението, че ако искаше, тя можеше в миг да се свие на кълбо като котка, се подсилваше от факта, че всичките й движения бяха абсолютно безшумни. В нея сякаш имаше нещо призрачно. Всеки път, когато полковникът я погледнеше, чувстваше как тялото му става по-тежко, като че ли материята в него ставаше повече, затова стъпките му се забавяха, бяха по-шумни, а движенията - по-бавни. В огледалото фигурата му изглеждаше по-широка, за пръв път в живота му гласът му изглеждаше по-груб и го хващаше страх, че нещата, които улавя с ръка - стъклена или кафена чаша, цигара и т.н. - ще се счупи при първия досег с него. За пръв път той изгуби доверие в тялото си, или по-точно казано, за пръв път се чувстваше отделен от тялото си, то като че ли се бе превърнало в голямо куче, което трябваше винаги да води със себе си, но на което не можеше де се довери напълно.

Всичко това се случи през първия един час. Беше неизбежно и той, Любен Георгиев, знаеше без да го казва, че животът му беше вече променен. Срещата с такива хора не остава без последствия. Трябва да се подчертае, че имаше това усещане още преди всичките други стъписващи изненади: гласът й, който винаги беше обгърнат от въздух, така че всичко, което тя казваше, сякаш се състоеше от отделни, скрити във воал дихания, а това от своя страна будеше впечатлението, че казаното не бе истина или че не е вярно, че тя го е казала. Или пък, мислеше си той след това, че го казва на някого, който не присъства. Затова се приемаше почти за нормален реещият й се поглед, отправен от сините й очи над високите скули, който минаваше през теб, вероятно отправен към невидим персонаж. Косата й беше гъста и руса и почти единственото нещо от външността й, за което можеше да се вярва, че е материално. Ръцете й бяха дълги и много бели, дори прозрачни. Полковникът почти не смееше да докосне тези ръце.

 

ХV глава

- Обратна метафора ли? Защо да не е первертирана метафора?

В гласа на другия писател се усети плачевна нотка, като че ли говореше с досаждащо дете, което не иска да разбере, че уроците по пиано могат да имат и полезна страна.

- Все още не мога да разбера защо си готов да потънеш във всякакви безсмислени теории и не искаш да разкажеш съвсем обикновена история. Струва ми се, че съм ти казвал това вече хиляди пъти. Защо не прочетеш просто Тролоп, Фонтане или ако искаш Уолтър Скот и Греъм Грийн? За Бога, защо се срамуваш от традициите, които са те създали като писател? Дистанцията между тях и сега изглежда голяма, но не е така. И с всичките тези евтини трикове няма да постигнеш нищо. Те ще ти прогонят читателите, ако още ги имаш. По два начина можеш да прогониш читателите си - първо, ако си некомпетентен, и второ, ако им досаждаш твърде много с проблемите на писането като занаят. Твоят читател в случая не се интересува, дали писането е обикновена или обратна метафора на действителността. Единственото, което го интересува, е дали това, което чете, в момента за него става реалност. А той предпочита да е реалност. Иначе захвърля книгата, ако преди него това не е направил вече критикът.

Искаше му се още да каже "ти всъщност мразиш писането", но нито му беше мястото, нито пък времето да се захваща с такава игра на истини. И двамата писатели вървяха един до друг в погребалната церемония на свой колега, чието име бе винаги пред техните във всички антологии.

Странно беше, че вървяха рамо до рамо, но като че ли в такива моменти се създаваше единство на противоположностите - имаше поне едно нещо, което беше общо между тях и това беше отвращението им от процесии и всякакви събирания. И двамата си спомниха, че за последен път бяха вървели заедно по време на голямата демонстрация в защита на Камбоджа. У всеки от тях изникна един момент от онзи следобед, когато процесията изви от широката улица Регулирсбрестрат в тясната Халвеманстрат и скандиранията, които бяха кънтяли нашироко достатъчно силно, сега се заудряха и рекушираха в мансардите: "Никсън - убиец!" "Никсън - убиец!" "Никсън - убиец!" И двамата се бяха почувствали неудобно и бяха потърсили взаимно присъствието на другия до себе си. Това бе първата демонстрация, в която участваха, и самото преживяване не им допадна. Червените знамена, лозунгите, които се опъваха, кресливите речи на мъже с добре обмислени фрази, но не и съобразени децибели, сякаш тези речи трябваше да се чуят директно от тук чак във Вашингтон. За хората, стоящи отстрани, те двамата сигурно изглеждаха като част от тълпата, тъй като бяха сред нея, но душата всъщност не става толкова лесно част от масата. По-късно, когато историята, приличаща самата тя понякога на демонстрация, бе направила поредния си завой, той често се връщаше в мислите си към тази демонстрация. Защото се оказа, че режимът, който се бе установил благодарение и на техните протестни мерки, уби много повече хора, отколкото всяка бомбардировка преди това. Така би трябвало да се гледа всъщност на нещата, иначе ще се наложи да признаем, че подобни демонстрации са само за собствено оправдание и следователно безсмислени, поради което не е необходимо човек да се включва в тях. Писателят изпита необходимостта да измине мислено още веднъж пътя на тази демонстрация, но този път САМ, като един вид медитация, изкупление, свят ритуал. И той самият не можеше да определи точно като какво, може би като израз на покаяние.

Покаяние в никой случай не беше това, което чувстваше на погребението на своя колега сега. Нидерландските писатели правят по принцип много малко един за друг, но да се погребват - това отлично го могат. И ако съществува наистина обратна метафора на действителността, то това беше едно такова погребение, което в повечето случаи прилича на старомоден писателски бал. Синдромът на "всеки да е тук", странните роднини, за които никога не би помислил, че могат да имат нещо общо с починалия (писателите по принцип нямат семейства), разказването на отвратителни анекдоти за покойника и леко приповдигнатото чувство да се числиш към опечалените, предчувствието за отвратително кафе и почерпката след това, всичко изредено дотук и премесено с повей тъга за другия, но и за себе си, поредната среща със загрубели есеисти и белокоси писатели, за които си мислил, че вече отдавна са на оня свят, цялата тази "бъркотия", както я нарече другият писател, ти даваше преходното чувство на принадлежност към тази общност. А това чувство можеше да се понесе единствено защото всеки знаеше, че час по-късно тази общност щеше да се разпадне на течения, клики, списания и самотни писатели, скрити в недостъпни за околните покои.

Едно изречение в некролога за починалия, който не беше голям, но за сметка на това усърден писател и затова романите му едва ли щяха да се четат към края на века, му направи впечатление. "Той създаваше творбите си, като рефлектираше вътрешния си свят върху външния, без да цели директно отразяване на собствения си "аз."

Какъв е тогава, мислеше си писателят, докато гледаше как най-близките роднини вече минаваха от другата страна на гроба, МОЯТ вътрешен свят в случая с Фичев и Георгиев? А може би той нямаше такъв свят? Единственият аргумент за наличието на такъв свят бе фактът, че той все пак беше измислил тези фигури. Но точно тази формулировка той мразеше. Всъщност той ги беше видял. Или не?

- Мислиш ли, че е възможно - попита той другия писател, който стискаше букет бели нарциси така, сякаш трябваше да ги смачка преди да са стигнали предназначението си до гроба - да разкриеш неща, отнасящи се лично до теб, когато разказваш за напълно измислени персонажи от почти напълно непозната епоха и страна, в която никога не си бил? Имам предвид, че тогава смисълът от цялата ти работа...

В този момент обаче те вече стигнаха в придвижването си с хората до гроба и от отговора на другия писател той успя да улови само откъслечни думи:

- Ти просто разказваш една история и нищо повече, а ако има друга мотивация... после измислени от студенти по литература... що се отнася до него (а това прозвуча малко грубо, имайки предвид мястото, където се намираха), можеше просто да си умре... по-добре в десетки хиляди къщи, отколкото... полулуди академици... Университета в Неймехен... без връзка...

И двамата в момента гледаха в изкопания гроб, където лъскавият ковчег на отписания им вече колега очакваше вечния мрак, който щеше да настъпи след пет минути. Другият писател хвърли нарцисите върху дървения капак и двамата се отдалечиха.

- Твоят читател иска само да знае какво ще стане с полковника и изобщо не се интересува от твоята съкровена същност.

След дълга минута на мълчание, през която се бяха загледали в полепналите си с пръст обувки, стъпали в скърцащия чакъл, той добави навъсено:

- Ако въобще още са заинтригувани от разказаното ти дотук.

Не, разговорите с другия писател не винаги бяха лесни.

 


Романът ще излезе в превод на български език в поредицата "Библиотека Холандия" на издателство ПИК Велико Търново през следващата година.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща