Пламък
 

брой 11&12/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

 

Нино Николов

КОГО АНАТЕМОСВАТ ТЕЗИ СЛЪНЧЕВИ ОЧИ?

 

Поетът, есеистът, преводачът, редакторът, общественикът и човекът Александър Миланов е уважавано име, с ценно място в българо-унгарските културни връзки. Един обичан човек, както от нас, тридесетината унгаристи в България, така и от унгарски поети като Йожеф Уташи и Бенедек Киш, които ни гостуваха неотдавна. Обичан е Александър Миланов и от българи в Бесарабия и Македония, на които той посвети проникновени изследвания, загрижени статии, щедро и солидарно внимание. Спомням си думите на чудесния поет Нико Стоянов, казани с малко тъга: "Де да имаше повече хора като Александър Миланов!"

Познавам отдавна Александър Миланов, има много неща, за които си спомням с радост.

Първите ни стихосбирки излезнаха в един и същи ден. Беше 25 февруари 1959-та, обикновен зимен ден, със сняг, разбира се, тогава сезоните бяха нормални. Срещнахме се в издателство "Български писател", а оттам ни отправиха в комбината "Димитър Благоев", където намерихме и третия първокнижник на деня - Слав Хр. Караславов. Развълнувано поехме малките си отрочета, чиито имена сякаш предопределиха и сетнешното ни творчество. Книгата на Александър Миланов се казваше "Анатема". На Слав Хр. Караславов - "Ехо от кавалите". Моята - "Споделени минути". Надписахме си ги още в печатното подземие, както му е редно, а сетне излезнахме на бял свят да се почерпим. Слав изглеждаше малко навъсен с тези Караславовски вежди, стягаше се от радостта. Сашо бе весел, лъчезарен. Помислих си: "Кого анатемосват тези слънчеви очи!"

Не бях от най-религиозните, но Анатема ми се стори твърде силна, категорична дума, нещо като "Проклет да е Цеко!" Прочетох книгата и се успокоих с въпроса: коя младост не е категорична? А и поезията какво би била без преувеличенията, колкото и драстични да са те в началото на пътя? Роден по-скоро да благославям, отколкото да анатемосвам, приех с добро чувство младата книга и младия автор. Нещо повече, лекото оварваряване на света ми допадна в християнската амалгама на Александър Миланов. То си беше вътрешна смесица, близка до българина, а и до унгареца, струва ми се. Още повече, ставаше във време, когато добродетелите бяха силно разколебани, а вярата твърде показна, за да бъде истинска. Много от убежденията, с които ни засипваха вестниците, бяха само убеждения в кавички. Така де, унгарската революция от 1956-та бе се случила само преди няколко години. Но и за нея говорехме като за "Унгарски събития", отбягвайки истинското й, не чак толкова безопасно име.

"Анатема" предизвика гневна реакция в онова не толкова придирчиво, колкото пригаждащо се от немай къде литературно общество. А това естествено затрудни и пътя, и живота на талантливия Александър Миланов. Чудесно е, че той не се предаде, не се скърши. Спаси го творчеството, тази благодат за можещите да се спасяват чрез видения, усилия и добронамереност, която често пъти е сравнима само с благородството.

От къде идва силата му усетих по-късно, когато след един рецитал в Димитровградската библиотека, Александър Миланов покани Николай Бояджиев и мен да преспим в родната му къща. Уж близко било родното му село Овчи кладенец, а пътувахме дълго през мрачната тракийска вечер. Дълго не заспахме онази нощ, дълго разговаряхме. Странно е, че е минал почти четвърт век оттогава. Едва на сутринта видях къде съм. Ярко слънце огряваше просторния селски двор, добре подреден и добре стопанисван, надвиснал от плодове. Заможна беше и селската къща, снимки на най-близки роднини бяха събрали видни дейци на селското движение в миналото. Александър Миланов се гордееше с тях. Мислех си: те ли са изрекли анатемата в първата му стихосбирка? Техен ли е бил гласът, който стряскаше официалната литературна критика години наред? Тяхно ли е нещото, което Александър Миланов продължи в достойния си живот?

Не ми се тръгваше от този двор. Изпили първото, пихме и второ кафе. А сетне се върнахме при компромисното си столично всекидневие по-близки, приятели. Защото да другаруваш значи да познаваш.

Чудил съм се, защо лирическата по рождение душа на Александър Миланов държи и в по-късните си стихосбирки на жанрови определения като сатира, хумор. За мен това са лирически иронии, колкото и авторът да се опира на нелепите житейски ситуации, на скандалната понякога фабула, на справедливия граждански хъс. Навсякъде усещам и жаждата да се надживее мига, погребал вече толкова сатирици и хумористи. Има ли нужда да споменавам имена, те са стотици.

Александър Миланов носи по-други богатства - той съди, но не облича тогата на съдник. Той обвинява и себе си, не само другите. На него не само другите са му виновни, както става у нас. Виновна е и общата бедност, и неминуемата безскруполност. Както и рафинираната наглост на лишената от добро възпитание полуобразованост. Прочетете лирическите иронии на Александър Миланов, за да допълните това изреждане на човешките недостатъци, с които влизаме и в този век. Тяхната поносима омекотеност е достойнство тъкмо на лирическата нагласа на поета, на слънцето от неговото детство, на сърдечната простота, която е жадна и за нови достойнства, постигани чрез общуване с хората, с книгите. Нашите и чуждите.

Известно е, че преводът, както ограбва, така и обогатява поета-преводач. Богатство е по начало всяко различие, в което преводачът трябва да се потопи, за да го превърне в свое, а и на читателите си достояние. Александър Миланов е познат като преводач на Пушкин, Лермонтов, Тютчев, Пастернак. Като преводач на Гьоте, Шилер, Хайне, Брехт. Като преводач на Петьофи, Ади, Бабич, Костолани, Ласло Наги, Ференц Юхас, Андраш Фодор, Ференц Буда, Карой Бари, Йожеф Уташи, Бенедек Киш, Ендре Рожа и мн. др. унгарски поети. Той е съставител, редактор, автор на предговори и послеслови за автори на една литература, за която все още нямаме и речник като хората. От тази гледна точка е направо подвиг това, което вършат българските преводачи, издали повече от триста унгарски книги за половин век. Безценно е, разбира се, и съдействието на унгарските институти, и помощта на унгарските лектори в Софийския университет от Ищван Шипош насам до Дьорд Арато и Дьорд Сонди, нашия любезен домакин. Ученик на Ищван Шипош, унгаристичната дейност на Александър Миланов заслужава по-пълна и по-цялостна оценка. Аз вярвам, че той ще я получи, колкото и да недоглеждаме десетилетията назад, сякаш миналото в България не може да бъде друго, освен лошо или много лошо. Поезията и свързаните с нея преводи на Александър Миланов са хубава част от миналото, тя заслужава и сегашното, и бъдещото внимание на изследователя.

Впрочем, какво е литературата, ако не опит да погледнем на света и с други, по-добри и по-широко разтворени очи. Късмет ще е, ако срещнем и лъч от слънцето в ранната усмивка на Александър Миланов. Нека Бог да го поживи!

 
© 2001 Пламък
Българската библиотека!

предишнагореследваща