Пламък
 

брой 11&12/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

 

Елка Димитрова

 


Отдавна няма сенки и желания
в подмолите на тези брегове.
Помниш ли човека от далечните земи
и незнаещия поглед,
с който разпознаваше съдбата си?
Помниш ли съня
преди неговото идване?

Сигурно са важни старите желания,
но приижда самотата...



Не зная по какви пътища отлитат душите,
но тръгват и дълго ги няма.
Веднъж едно врабче ми каза:
- Пази се от хората, които не знаят.
- Но как да се пазя от себе си?
- Пази се! - И хвръкна нанякъде.
Оттогава толкова време се питам.
Срещах части от сънища,
хора с половин лица,
с непонятни походки,
грапави погледи,
незавършени длани
и напълно неразбираеми думи.
И се пазех, но всичко това беше мое.
След много години, когато от тялото ми
не бе останало почти нищо,
някой каза зад мене:
"Аз се завръщам - най-страшното мина."

Погледнах го - беше различен от другите
и някак не ми хареса.
- Ти ли си душата ми? - попитах,
макар да бях сигурна.
Той се захили объркано.
Поканих го вкъщи -
не пиеше бира,
даже не пушеше,
само пристъпяше от крак на крак
и от време на време разместваше вещите ми.
Явно - беше му неловко.
"Хайде, върви си" - казах му,
"най-страшното мина."

 
© 2001 Пламък
Българската библиотека!

предишнагореследваща