Пламък
 

брой 11&12/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Иван Гранитски

ПОЕЗИЯ И НАЦИОНАЛНА СЪДБА

 

Поезията на Димчо Дебелянов е разгърната метафора на българската национална съдба. На един от най-нежните лирици е съдено да се докосне до трагичните преизподни в превратностите на българския дух. И да слезе в най-мрачните им катакомби, където скръбта е единствен господар. Парадоксална закономерност е, че в светлата печал на поета се оглежда драматичната реалност на народностната съдба. Дебелянов като пророк вижда прилеповото крило на злото, надвиснало над бъдещето на Отечеството. Почти десет години преди месомелачката на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война да окървави България, поетът предчувства катастрофата на националните идеали за обединение, крушението на възрожденската чистота и поривност в духа на българина, погрома на огнеструйните копнежи на умиращата и светлораждащата се, разнолика и нестройна българска душа.

Може би затова Дебелянов е един от българските поети с най-изострено чувство за трагичното, дори за катастрофичното. Разбира се, при него трагичните предчувствия са винаги някак приглушени, дискретно завоалирани и звучат под сурдинка. Този тъй деликатен и чувствителен поет, дарен от Провидението със слънчев талант, получава от Фатума непрекъснати удари. От една страна, личната му съдба е низ от лишения, жертви и тегоби, от друга страна, в душата му се оглежда задълбочаващата се драма на националната съдба. Константин Константинов твърде проницателно отбелязва тази особеност: "Аз не зная обаче друг човек, връх когото съдбата така жестоко и недостойно да се е надсмивала. И ако отбелязвам туй сега - то е единствено, защото то именно чертаеше пътя на неговата поезия. Чувствителен до болезненост, невъздържан и боен по темперамент, с душа на вечен бунтар - той не можеше стоически да понася ударите и те се отекваха в сърцето му като на плачеща цигулка. Сякаш всички зли сили се бяха съюзили да не дадат минута покой на тоя нежен човек, който с насмешка понасяше материалната мизерия, но който се гърчеше от най-малкото докосване на душата му."

Още в ранните стихотворения на Дебелянов веят скръбните крила на непредотвратимата Съдба, трагическата Вина, жестокия национален Жребий. Откъде у младия и романтичен дух такава сила на съзнанието и воля на таланта, за да понесе със светло примирение тежестта на поетовия си жребий? Не само ранните творби на Дебелянов, но и неговите писма от началото на века ни показват един човек осенен с ореола на преждевременна мъдрост - ударите на съдбата той посреща с почти философско примирение, в самотата вижда не наказание, а поле за съзерцание, порив към творчество. Затова дори бунтът у Дебелянов е дискретно приглушен и взема формата на естетическо отхвърляне, нравствено презрение. Людмил Стоянов посочва, че макар и сам жертва на хорската злоба и предразсъдъци, Дебелянов не се затваря в едно херметично самооблащение, а неговата словесна и песенна сила "се слива с ритъма и копнежа на народния дух". Типичен представител на бохемата, поетът удивително точно и проникновено долавя и конкретния пулс на народния живот, тенденцията на народните тежнения. И нека отново се позовем на Людмил Стоянов: "Сдържан, прост, естествен, неразточителен, ясен, той не иска с нищо друго да се отличава от другите, да блести с редки достойнства: не иска да стърчи над тълпата, да буди удивление. Висшият свят, в който живее духът му, ще изглежда осквернен, ако той се разкрие напълно. Прафилистерската среда, дето го е тласнала съдбата, и страхът да не изглежда жалък между "здравите", "практични хора", го кара често да слиза до тяхното равнище, за да убеди света, че той не е никакъв "избраник", че е като всички. Такъв е животът му, в това лежи тайната на неговата жизнена драма. Защото все пак има нещо непреодолимо, нещо по-силно от него, нещо, което го отличава, окръжава го с легенда, отделя го от видимия и го тласка към невидимия свят. И колкото съпротивата срещу този зов на висшите сили е по-упорита, толкова повече расте вътрешната драма, раздвоението между него и света. Неговата вътрешна чистота дири възможност да се омърси, за да не изглежда като анахронизъм."

Редица писма на Дебелянов до негови близки приятели (особено до Николай Лилиев) хвърлят допълнителна светлина върху болезненото възприемане на просташкия делничен живот, върху контраста между необходимостта да се живее в тази потискаща среда и същевременно да се разгръщат най-фините лирически трепети.

След Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и Яворов поезията на Дебелянов е поредната екстазна пулсация на отечествената нравствена енергия. Спъван във външното си развитие - трагедийно смазан и разчленен от безумията на посредствени и продажни политици и управници, българският дух се разгръща в териториите на духовната вселена. Една безгранична и всемогъща държава на фините трепети, на божественото откровение и прозрение, на внезапните и яростни тласъци на народнопесенния гений. Една материализирана империя на духа, на словото, което е у Бога, и Бог е словото. Ето как българският характер намира божествените си изявления в поезията на тези строители на отечествения дух. Словото не е само думата, звукът, музиката, но и невидимото лъчение на доброто, всеопрощаващото, благодатта. Ето защо словото открива върховните измерения на един друг свят - по-добър, по-човечен, по-истински дори, според мечтанията на поетите. И Дебелянов, както останалите ни големи лирици, постоянно се сблъсква с отвратителния филистерски дух на обкръжаващата го среда, с крещящото безсмислие на парвенюшката действителност.

О, неволя - да крееш

на неволите раб,

да възпламваш и тлееш -

ту всесилен, ту слаб.

 

Тук обжегнат от зноя,

там помръзнал в студа,

надломяван от своя

и от чужди вражда.

 

Да тъгуваш по скрити,

неизгрели слънца,

сам понесъл тъгите

на мильони сърца.

 

Като воин в тъмница

да не можеш - пленен,

да развържеш десница

в гняв безумно-свещен.

("В тъмница")

 

Натоварен от съдбата да бъде един от духовните водачи на народа, една от неговите нравствени опори, този нежен юноша се сражава с удивителна последователност като един Дон Кихот на словото с арогантните и силните на деня Тартюфи.

Гео Милев е един от първите, който посочва драматичната връзка между живот, съвест и поезия у Дебелянов: "Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страдание, а страданието - негова поезия.

Димчо живееше един страшен живот на съвестта - в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи - между волята и безумието."

И действително - безумието на мерзката действителност убива поривите и летежа на нежните души, съсипва всякаква духовност, но волята на поета, волята на високонравствената личност продължава искрата на живота. Удивително е, че нежната натура на Димчо с творчеството си и с личната си гражданска позиция е същевременно безкомпромисна и горда. Тази ужасяваща филистерска действителност, която със своите клюки, интриги, бездушие и цинизъм тласка към смъртта крехкия и ранимия Димитър Бояджиев и даже харамията Яворов, не може да съкруши лъчезарната душа на Димчо Дебелянов. Колкото по-отвратителна става средата, толкова по-яростна е и съпротивата на поета. Всеки ред на Дебелянов, всяка негова дума е лъчеструен протест на чистото и невинно съзнание, на ангелски извисената душа против фасулковщината на обществената среда, ако използваме яркия израз на Пенчо Славейков. Но в сблъсъка с мрачната реалност поетичното крило се превръща в меч:

На робска нощ под свода черен,

за участ царствена роден,

кат слънце тръгна ти - уверен,

към подвига на своя ден.

 

И хвърли зрак в предел безплоден,

де гаснат болно лъч до лъч,

де всеки трепет благороден

замира в кипналата злъч.

 

Там тма слепци обезумели

към теб похулен рев изви -

презрений хищно те прицели

и нищият те уязви.

 

Но, жрец и войн на живота,

ту благ, ту огненожесток,

ти горд възлезе на Голгота

и не отрече своя Бог.

("На Пенчо Славейков")

 

Тези стихове, посветени на самия Пенчо Славейков, показват ясното съзнание за съдбовната мисия на българския поет. Той трябва да бъде едновременно и жрец, и войн. Жрец, който възнася кристалната нравственост на българската душа, и войн, който я спасява от бруталните атаки на посредствената обществена действителност. Знаменателна е социалната, естетическата и етичната последователност, с която големите български поети изпълняват тази своя велика мисия. Историята на отечествената поезия в нейните върхови изяви - Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Гео Милев, Дебелянов, Кирил Христов, Вапцаров, се оказва в такъв аспект история на движението на българския дух. Движение към така бленуваните национални идеали, към социална справедливост и човешко достойнство, към мечтаните нравствени коти на братството, солидарността, любовта; към неведомите и примамливи селения на красотата и съвършенството.

Димчо Дебелянов носи на крехките си плещи тежката отговорност да бъде и жрец, и войн. Изобщо, в съдбовното за България навечерие на войните Провидението предопределя големите български писатели да бъдат и духовни изповедници на нацията, и безстрашни воини за защитата на нейната самобитност и идентичност. Ето защо след поредната национална катастрофа, в края на Първата световна война обезумелите и обезверени народни маси не отиват да протестират пред Народното събрание, а се събират под балкончето на патриарха на българската литература дядо Вазов, за да получат съвет, нравствена опора и ориентир за бъдещето. Най-просветената част от българското общество гледа с жадните очи на надеждата към жестовете, думите и посланията на българските интелектуалци по това време като спасителни мостове към грядущето.

Лириката на Димчо Дебелянов е духовно свещенодействие, посвещение на душата на мислещия човек в принципите на добротворното, светозарното, състрадателното, милосърдието и благостта. Често пъти пътешествията на поета към Светлината преодоляват препятствията на мрачни преизподни. Има едно удивително стихотворение - "Миг", което ни показва лирика почти като слизащия в бездните на ада Орфей. Тази творба ни навява асоциации за късните съчинения на Яворов, където поетът е трагичен пътешественик в неизвестните и опасно-мамещи океани на инферналното.

Дали се е случвало нявга - не помня,

не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,

аз плувах самин из тълпата огромна

на някакъв град огрешен и позорен.

Над мене, замръзнало в мисъл безумна,

небето немееше странно далече,

а долу се носеше музика шумна

от стъпки, от смях и преплетени речи.

Но горди и сластни очи не зовяха

на уличен пир мойте жажди смирени -

мъжете там хилави воини бяха,

жените - отвъргнати, неми сирени...

В миг глуха вълна над града се пронесе,

в миг всичко в заглъхналост странна потъна,

аз сетих и страх, и молитви в сърце си

и видех света като пропаст бездънна.

Незрими води, с глух и тайнствен ромон,

заляха съня на безбрежния неми

и нямаше там ни надежда, ни спомен -

и нямаше там ни пространство, ни време...

      ("Миг")

 

Това е може би най-яркото и въздействащо стихотворение на Дебелянов, в което действителността (и социалната, и духовната) е видяна като безмълвен кошмар, призрачната чудовищност на реалността е очертана с ужасяваща релефност и същевременно без патос, сякаш поетът наблюдава целия този ужас през матово стъкло. Светът е пропаст бездънна, а времето и човеците - ледно-бездушни. И експлозията на това трагическо усещане не е облечена в типичните за епохата символистични одежди, а е предадена с удивителна ясност и предметна образност, които след десетина години ще бъдат едни от главните белези на новите търсения на българските поети.

И с поглед стъмен от предсмъртна замая

аз плахо превих колена прималняли,

помислих, че някакъв глас ще вещае

незнаен завет из незнайни скрижали,

че някакъв бог умилен ще разкрие,

след толкова дни на безумства метежни:

защо е тъй горд и надвластен, а ние -

тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!

Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна

великият миг на великото чудо

нов суетен стрем из тълпата ме тласна,

мечтата смени безпощадна пробуда -

и ропот, и смях в тишината нахлуха...

"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...

Аз станах. - Небето бе празно и глухо...

Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

("Миг")

 

При Димчо Дебелянов е изумителна степента на конкретност на поетическото внушение. И най-абстрактната лирическа форма, и най-отвлечената асоциация, метафора или сравнение въздейства директно и почти пластически осезаемо. Посланието се приема пряко от сърцето на читателя. Доведеният до блясък лирически рисунък нахлува като безмълвна музика и пречиства съзнанието. Кехлибарената прозрачност на невидимия мах на хиляди благословящи гълъбови криле, недоловимата мелодия на струящи водопади от цветя, мъчително-сладостното откъсване от грубата земност, пищното великолепие на нирванно реещото се въображение, отвъдната почти притома и томление - всичко това се утаява като възторг и съзерцание в душата на четеца. Според Владимир Василев мотивът "за безплодността на всяко негово усилие преминава през светлата поезия на Димчо Дебелянова като черна нишка, на която са нанизани най-хубавите му песни - /Победен, Като безумна закана, Песен, Назад през сънища стъмени./ Животът го позовава на своя пир не за друго, а за да разбие в земята току-що дигнатата чаша и да изгаси слънцата на едва почналия празник. Неговата участ е да вижда при всеки полет крилете си вързани, да не може да дигне десница дори в минути на безумносвещен гняв! В това е неговият трагизъм, трагизъм на безсилната воля - опънатия лък, чиито стрели, ударени в гранита на живота, рекушират и раняват самия стрелец."

Но дори и когато внушението е заредено с нотки на резигнация и съмнение, дори когато там доминира мотивът на безплодността на всяко поетово усилие, в лириката на Дебелянов няма апатия, а само загадъчна приглушеност, а понякога и мистични интонации.

Далеч над мъртвите гори погледна мъртвата луна

и пред очите ми разкри скръбта на тиха равнина.

 

Напразно дирят път очи, напразно чака жаден слух -

просторът царствено мълчи - навеки сляп, навеки глух.

 

Понявга само тръпен хлад разбужда сънните треви

и някой страшен и злорад слова загадъчни мълви.

 

Аз дигам сепнато глава, сърце ми свиват страх и мраз.

Поръпвам, спирам се, зова и мре без ехо моят глас.

 

Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна -

и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина.

("Далеч...")

 

Редица изследователи на Дебеляновото творчество посочват неговата склонност към мистичното. Константин Гълъбов дори твърди, че поезията на Дебелянов "е бременна от мистични представи". Но усещането за мистичност идва не от някаква абстрактна фикция, а по-скоро се дължи на особеното чувство за вина, което пронизва като невидима нишка повечето творби на Дебелянов. В строгото нравствено съзнание на свръхчувствителния поет сякаш се отразява една колективна родова вина, като че ли неговата душа улавя послания, които идват през вековете. Затова понякога у Дебелянов се проявява особеното усещане, че е от племето на прокълнатите, или както отбелязва Николай Райнов, "Още преди векове някакъв злорад пророк е проклел това племе (кой знае за какъв грях) и тази проклетия виси и над поета ("През вековете")... Това племе е разгневило с нещо Бога и Той го е пратил да се въплъщава "през вековете" в "безнадеждните идоли", дето да изпита лютевината на порока и дълбочината на горестта.

По тоя "път окървавен" върви и поетът; но един ден на прокълнатия дотегва да мъкне бремето на неволя и окаянство; той сключва фаустовски договор с дявола, като му обещава "вихрени победи и жар всерадостна", ала го измамва.

Всъщност тежестта на колективната вина, на своеобразната кармична обремененост, която е пряко последствие от трагическото саморазгръщане на българската национална съдба, тежи и върху плещите на други големи български поети от началото на века. Въпреки индивидуалните различия тази особеност може да се открои и при Пейо Яворов, Стоян Михайловски, Димитър Бояджиев, а малко по-късно и у Николай Лилиев, Гео Милев, Христо Смирненски, Атанас Далчев. Тези поети живеят и творят в особено драматично и напрегнато време - в навечерието на войните, когато сякаш във въздуха витае усещането за идващата катастрофа. Затова в душите им протича постоянен сблъсък между възторженото очакване и мечтание за постигане на идеала за национално обединение и трагично-горестното предчувствие за тежкия национален жребий.

Гарвановата сянка на родовата, колективната вина е главната причина почти във всяко стихотворение на Дебелянов да откриваме една особена печал. Дори когато лиричното съзерцание търси скритата хармония на природата, дори когато плахите стъпки на поета отекват в нощта на притихналия град, дори когато той иска да обрисува с най-мечтателни думи копнежа по любимия образ, пак ще усетим невидимото дихание на въздесъщата печал.

С нечути стъпки в тъмен край отмина

денят, донесъл зной и знойна жад,

и свела небесата, нощ пустинна

лей сълзи над притихналия град.

 

И в тази нощ, на тебе посветена,

под ромона приспивен на дъжда,

заспива печалта ми, озарена

от спомена на твойто първо Да.

 

В лицето на Яворов и Дебелянов естетичният заряд на мощната школа на руския и френския символизъм се преплавя и органично втъкава в българската поетична традиция. Изследователите нееднократно посочват (а и самият Дебелянов в редица свои писма изтъква) поетическата и стилистична близост, за да не кажем възторг, на Дебелянов пред поети като Франсис Жам, Албер Самен, Пол Верлен, Александър Блок, Метерлинк, Жерар дьо Нервал и други. Но изяществото на формата, виртуозността на метафоричното мислене, филигранността на поетичната визия не са за Дебелянов (както, разбира се, и за Яворов, Лилиев, Траянов) самоцел, а само средство за постигане сърцевината на истинското внушение, нравствено-естетичното и социалното послание. В лицето на Дебелянов българският стих разгръща своите изключителни вътрешни потенции. Не случайно Николай Лилиев твърди, че "може би Дебелянов е най-музикалният поет на своето поколение, че в неговите стихотворни изповеди, римовка, ритъм, интонация, намират едва ли не своята най-висока точка. Ако трябва да се търси неговото място в българската поезия, то е, разбира се при Яворов, с това презрение към всяка простащина, с тоя гневен патос, с който е пропито цялото творчество на Яворов."

При Дебелянов (както и при Яворов) откриваме пълна хармония между съдържание и форма - изключителното многообразие на сравненията, фанатичната лекота при боравенето с различните видове рими и ритмични стъпки, рисуването на невероятни словесни пейзажи с асонанси, алитерации, съвършеното владеене на богатството на българското народно творчество и песен, чийто ритъм, колорит и философия са невидимо втъкани в стиха на поета - отразяват всъщност полифонията на народната душа и демонстрират едно удивително единение с тази душа. Ето защо у Дебелянов дори и най-интимният мотив е социално обагрен, както и социалното отношение е интимно. Затова дори когато постоянните удари на съдбата отекват в сърцето на Димчо Дебелянов, когато възпява жертвоприношението пред олтара на безсмъртната възлюбена - в посланията на поета усещаме завладяващ социален заряд.

Пробуждам се - денят в прозорците ми гледа,

на сладосънна нощ прогонил сетний знак.

Днес що ме чака вън - разгром или победа? -

Не знам, но ти, нали, но ти ме чакаш пак?

 

С оборено чело стоиш на моя праг,

прошарени коси разпуснала в безреда,

проблясва в твоя взор тревожен полузрак.

Излизам - и по мен ти тръгваш смъртно-бледа.

 

Покрусен в ранина аз сещам твоя дих

при всеки смел подем, при всякое падение;

кажи, след кой възторг горчилки аз не пих,

 

и колко божества измряха неродени

на страдното сърце в най-пазения кът,

о, Грижа, спътнице в нерад и стръмен път!

("Грижа")

Важно е да се отбележи следната особеност - Дебелянов, както и Яворов, хуманизират или натоварват с чисто човешки черти такива емблематични за тях абстракции като Музата и Съдбата (Яворов), Грижата, Неволята и Съдбата (Дебелянов) и са в непрестанни диалози с тях. Това позволява на поетите от конкретния, пределно приземения опредметен мотив, внушение, асоциация или послание да се извисят до абстракцията, до екстраполацията. Тази особеност е изключително характерна тъкмо за Дебелянов и Яворов.

Дебелянов е владетел на отвъдни сънища и блянове, повелител на бури и метежи, създател на нови светове. Изправен пред невъзможността да открие своя естетически и социален идеал сред злокобната и профанска действителност, която го заобикаля, творецът започва да създава друг свят. Непрестанното неудовлетворение на неговото неудържимо и буйно въображение сътворява фантастични картини и духовни пейзажи. Удивителен е контрастът между отделните стихотворения на Дебелянов - понякога стихът е рязък, релефно насечен, динамично взривозареден, наситен с есхатологични алюзии. Важни смислово-натоварени символи за поета са Нощта, Здрачът, Отвъдното, Смъртта. Дебелянов е един от малцината големи български поети с провидчески предчувствия. Поразителни са някои негови признания в писма до близки, както и предчувствията в отделни стихотворения, които почти винаги се сбъдват. Дори собствената си смърт Дебелянов предсказва с вледеняващо-поразителна точност в стихотворението "Сиротна песен". Този поет е надарен със способността да вижда, да предугадва, да предусеща, неговият поглед прониква далеч напред и почти винаги той вижда поне в няколко пласта. Затова и някои от критиците или изследователите на неговото творчество се изненадват от загадъчните, неясните, почти мистичните послания на неговата поезия.

Аз помня кръстопът в поля безбрежни,

там с гордо пълновластие Нощта

от всички зли по краища в света

на пир извика вихрите метежни.

 

От юг потръгна неброима рат,

от север друга с тътен се зададе

и пламнаха сред облачни грамади

усмивките на ужаса злорад.

 

Аз помня вик, ту сдавен, ту издигнат

безсилно сред тържествения рев,

там пътник на смъртта пред черний зев,

ридаеше, от бурята настигнат.

("Кръстопът")

 

Но лирата на Дебелянов е способна от тези драматично тежки, изсечени сякаш с Микеланджелова мощ словесни фрески, да премине с вълшебна лекота към пастелния ексиз, към богато оркестрованата пасторална картина, към словесния реприз, към вълшебното музициране с думи, метафори и образи. Словото при Дебелянов е едновременно представа, мотив, нашепване, идея, мелодия, рисунка, откровение, порив извън конвенциите на традиционното съзнание. В такива случаи Дебелянов се опитва сякаш да нарисува душата на природата. Той прилича на художник импресионист, съзерцаващ природната феерия и опитващ се с думи да предаде цялото й неописуемо великолепие. Или прилича на магьосник диригент, който дирижира гигантски оркестър, и думите звучат със специфичния глас на отделните инструменти. Един от ярките примери тук е удивителното стихотворение "Гора". Достатъчно е да прочетем още първите редове и ще чуем нежния глас на обои, валдхорни, флейти, виоли, фаготи... Поетът тръгва от пантеистичното съзерцание, от пасторалната идилия, за да стигне до невижданите дълбини на божествения лик на природната душа.

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели

и в морни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,

меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра,

виши колони непреклонни успокоената Гора.

 

Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина

и в безответните й скути, като вълна подир вълна,

заглъхват хоровете страстни на многогласното поле

и подслон верен в час вечерен намират морните криле.

 

Дебелянов е като че ли първият български поет, който вае картини от подтекст. Нека условно да приемем, че в тази творба можем да открием поне три пласта. Първият е визуалната картина, изображението. Вторият е рисуващата мелодия, словесният речитатив. Третият пласт е скритото послание, своеобразният кодиран текст. Стихотворението се разгръща като многогласов канон. Към изобразителната картина се прибавя музикалната фактура. Постепенно се напластяват образи, сравнения и неусетно се оформя един внушителен ансамбъл от думи, звуци, картини. Действително като че ли най-подходящата дума тук е ансамбъл - едновременно и равноправно звучене на много "инструменти".

И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа

с учестен ромон ще му спомнят на миналото повестта,

 

в зори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,

пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,

а денем, лик когато свежда над примирената вода -

ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

 

Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен

той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен

и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти,

последна радост да изведа, последна скръб да приюти...

("Гора")

На Васил Пундев принадлежи едно много тънко наблюдение върху Дебеляновата поетика в тази насока. Говорейки за класическата простота на лириката на Дебелянов, Пундев отбелязва: "Думите тук сякаш нямат по-друго значение от обикновеното, а добиват рядка дълбочина и сила на внушение. Такъв е изобщо поетическият език на Дебелянов - език на съсредоточен и сърдечен поет. Той има какво да каже и не може да не го каже. Стихът е за него необходимост. А за нея не е потребен външен блясък. Отвътре свети тя и колкото повече се доближава нашето вживяване до нея, толкова по-надълбоко изглежда нейният огън, толкова по-скъп и свой чувстваме поета. Хубостта на формата в неговия стих е свободна рожба на лирическото движение. Изобщо енергичен и строг - това личи и от предпочитанието на мъжките рими, - стихът му зазвучава понякога в богато съчетани алитерации и асонанси, в отлична звукова симболика."

В това се крие и тайната на нарастващото, почти магическо привличане на четеца към това, а и други стихотворения на Дебелянов. Почти век след смъртта на поета читателите и анализаторите откриват нови и нови значения, пластове, трактовки, асоциации, които ни навяват творбите на Дебелянов.

В постоянния си стремеж към естетическия авангард поети като Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Теодор Траянов непрекъснато преосмислят посланията на народнопесенната традиция. Затова те не само съхраняват жив пламъка на националната идентичност, но и откриват нови пространство пред лъчетворящия български дух. В народната песен ги привлича неподражаемата символна натовареност на думите и същевременно тяхната реалистичност и земност, мистичната почти сила на посланията, в които народно-песенният гений кодира особеностите на националната съдба и характер. Сякаш достолепният шепот на вековете отеква в творбите на споменатите поети и бавно, с могъща последователност и сила съзижда архитектониката от звуци, багри, думи и философии, които народната песен съхранява, за да пренесе през времето исконните ценности на българската нация. При това силата на традицията предопределя и автентичността на модерните търсения. Редица стихотворения на Дебелянов ("Черна песен", "Светъл спомен", "Усмихнати вълни", "Кръстопът", "Спи градът", "Далеч", "На злото...", "През вековете", "Пловдив", "Гора", "Миг") са емблематични за единството на авангардно и традиционно в лирическото изображение.

Димчо Дебелянов е един от лириците, чрез които в българската поезия навлиза образът на големия град. Градът ту е свързан със спомена за любимото същество, "образът на милото дете/ нявга озарило моя праг", ту е чудовището, чиито глави са Скръбта, Горестта, Грижата, Неволята, Мизерията, Отчуждението. Още детските години на Дебелянов, когато той живее в Пловдив, са белязани от знака на неволята. Тук са първите крушения и първите разочарования, тук за първи път чувствителната душа на юношата е покъртена от тегнещата над него забрана за щастие. Поетът натоварва града с човешки черти - той като че ли е пулсиращо, дишащо, чувстващо и мислещо същество.

Как бяха скръбни мойте детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене.

 

Тук първи път чух възглас: - престани:

да вярваш и да дириш - забранен е

на любовта плодът - и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

 

И днес аз бродя в тоя скръбен град -

едничък дом на мойта скръб бездомна -

аз бродя за утехата нерад -

 

и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.

("Пловдив")

 

Димчо Дебелянов е очевидно един от най-антиномичните поети в българската лирика. Противопоставянето на полярни настроения и състояния, постоянната пулсация на своеобразните антитезни докосвания и отблъсквания определя главния източник за драматизъм и драматично напрежение в поезията на Дебелянов. Едни от любимите символни послания на поета се съдържат в противостоящите Светлина и Мрак, Ден и Нощ. Приглушеното, мечтателното, бленуваното, копнежът, светлината противостоят на мрака, здрачното, загадъчното, инферналното. В миналото се оглежда бъдещето, което същевременно и го отрича. Възторгът, радостният унес, ликуването са противопоставени на тъгата, унинието, скепсиса, мировата печал. Злото се заражда в доброто, както в доброто са наченките на злото. Справедливостта, благородството, достойнството, гордостта отричат бездушността, жестокостта, подлостта. И същевременно взаимно се проникват и самосъздават. На земното е противопоставено отвъдното, грубото е атакувано от небесното. Срещу хулата, клеветата, проклятието се възправя възвишеният благослов, нежното съзерцание. Смъртта бива отричана от живота, животът бива завладяван от смъртта.

Особено ярки са антитезните пулсации в стихотворенията, посветени на любимия образ или жената изобщо. Дебелянов се опитва да разгадае неразгадаемата енигма, която представлява жената. Ако внимателно препрочетем неговите лирически творби, ще ни порази упоритостта, с която авторът дълбае в тази насока. Момичето още като невинно съзнание, почти дете, блян, копнежен отблясък, любимата в пролетта на своето първо разцъфване, жената като изкушение, изплъзващо се очарование и разюздана плът - през всичко това минава и го претворява фантастично реещото се въображение на поета. Жената е едновременно ангел, серафическо същество, символ на чистата белоснежна девственост и същевременно изкушение, лъст, порок, сласт, подземно мамеща сила. Малцина са българските лирици, които достигат до такива дълбини в поетическия "анализ", в емоционалното възсъздаване на поливалентния и ирационален образ на жената, както Дебелянов. Стихотворения като "Отмината", "Лъст", "Светъл спомен", "Лунен блясък", "Nevermore", "Отгласи", "Писмо", "Жертвоприношение", "Аз искам да те помня все така" са великолепна илюстрация в това отношение. Тук чувството пулсира във волтовата дъга между пробуждане и униние, буйна страст и отвъдно съзерцание, здрава земна чувственост и почти нирванно отсъствие, екстаз и покруса, ликуване и безнадеждност, яростен възторг и светла печал.

АЗ искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

 

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

 

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален -

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!"

- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

 

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила.

Аз искам да те помня все так...

 

С любовното чувство у Дебелянов се извършва своеобразна сублимация и трансформация. Ако в този ужасен свят е невъзможна индивидуалната любов, ако е непостижимо личното щастие, тогава човек трябва да се разтвори в любовта към Отечеството, в нравственото сияние на дълга и чувството за чест, достойнство и вяра. Четирите прекрасни елегии - "Ти смътно се мяркаш", "Да се завърнеш в бащината къща", "Помниш ли, помниш ли тихия двор" и "Аз искам да те помня все така" - показват, че Дебелянов е постигнал една от най-трудните, почти невъзможни победи - победата над желанията, изкушенията, победата на възвишения дух над искащото тяло. Освободен от оковите на грубата земност, недмогнал изкусителната песен на сирените на плътта, поетът потъва в едно съзерцание, което му позволява да осмисли главната задача на своето съществуване, смисъла на своя живот. В българската поезия няма друг поет, постигнал такава дълбочина и проникновение при изграждането и поетическо-философското осмисляне на образа на спомена, в който се оглежда миналото, и се раждат отговорите на бъдещето. Тези елегии са същевременно най-високите постижения на българската поезия в областта на рисуването с думи и със звуци.

ДА се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

 

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

 

Или

 

ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом с белоцветните вишни? -

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лични -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

 

Преди да замине за фронта, Дебелянов вече е готов за върховната инициация, за посвещението на Отечеството. В едно свое писмо до Николай Лилиев той споделя: "Родихме се във времена, които са или велики, или безподобно подли. Сам не зная от какво страдаме - от слабост ли, от ненужна сила ли - изобщо аз нищо не разбирам тези дни. И струва ми се, никой нищо не разбира. Аз се повече и повече губя яснота на съзнанието, налитат ме срамни настроения и нелепи желания; често пъти ми се струва, че всичко съм забравил, че не зная кой съм, къде съм, с кои хора съм, и мисълта, че може би аз отдавна съм престанал да живея, че сегашният живот е едно бледо повторение на нещо минало, имало някога смисъл, мъчително ме гнети."

Фронтът привлича Дебелянов с някаква загадъчна и страшна, непредотвратима магична сила. Поетът иска да се изтръгне от обятията на сегашния си живот, който му изглежда като "бледо повторение на нещо минало", и да се втурне в бездната на мамещата неизвестност. Все по-натрапчиви започват да стават предчувствията за близката гибел и в нейното съзерцание и очакване няма страх, а има успокоение и примирение. Приятели и познати на Димчо от фронта посочват неговото странно спокойствие и сигурност, вътрешната му подготвеност за мига на идващата смърт.

...и чакаш примирено празника на кървавия смях,

когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.

 

Именно тази вътрешна подготвеност, именно съзряването на усещането за особеното посвещение позволява на Дебелянов да създаде и най-зрелите си творби, обединени в цикъла "Скрити вопли". Всички изследователи и критици са единодушни, че последните работи на Дебелянов са началото на един нов художествен изказ за българската поезия въобще. С тях Дебелянов подготвя естетическите и поетическите търсения на следващите генерации български поети през 20-те, 30-те и 40-те години. Като четем "Нощ към Солун", "Прииждат, връщат се...", "Старият бивак", "Тиха победа", "Един убит", "Сиротна песен", пред нас се изправя величественият словесен храм на Дебеляновата Пиета. Това е храм на състраданието, саможертвата, изкуплението, всеопрощението. Няма омраза, няма гняв, няма осъждане на съдбата. Има разбиране, че може би тъкмо в това е тайната на българската национална съдба, има смирение, има любов и вселенска кротост. Има Пиета. Проницателно Николай Райнов отбелязва: "Поетът, след като се е отделил от припряния грохотен живот на градовете, чувства, че човек не е откъснато същество, ами е част от света, част от земята; той трябва да живее във вселенската цялост - и тогава ще бъде честит. Зад войната, зад залисиите на всекидневния живот поетът намира нещо трайно, което би осветило самата смърт; то е съзнанието, че човешкият дух е едно с духа на природата, а тя е вечна..."

"Скрити вопли" или т. нар. Военен цикъл на Дебелянов, представлява всъщност изключително кондензирано емоционално повествование, пресъздаващо съдбата на българския войник (респективно на цялото Отечество) по време на войната. Удивителна и неподражаема е способността лирикът да претвори страшния лик на войната чрез метода на контраста - ужасът, трагедията, кървавата вакханалия, безумието и безчовечността на войната са показани индиректно чрез фрапантно контрастиращите им сцени, в които мечтаещите и почиващи войници сякаш са в преддверието на връхлитащия ги ураган.

Пак тъй жадувана нощта се върна

и с майчин шепот и милувки свежи

съзва на отдих морните войници

и жалбите им с кротък здрач замрежи.

 

Заглъхна Удово, където много

стоманни сили през деня кънтеха,

снегът на север почерня безмълвно

и сънищата звезден път поеха.

 

И в схлупената, обгорена хижа -

чер знак на лихата стихия бранна -

ний двама с него пак укрихме свойта

умора, в служба на дълга набрана.

("Нощ към Солун")

 

Или изумителния финал на "Прииждат, връщат се...":

 

И как е странно в грохота на тоя вихър лих,

където всички са един и всеки все пак - сам,

да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих

из кротките елегии на Francis Jammes.

 

В Дебеляновия храм на състраданието и всеопрощението няма противопоставяне на воюващите, няма жестокост, няма желание за отмъщение, а има мъдро разбиране за несъвършенството на човешката природа. И там грее

споменът за оня слънчев кът,

дето жадните за радост тиха,

в дни на много кръв и много смърт

мирен сън и мирни скърби пиха...

("Старият бивак")

 

Мъртвият вече не е враг, и тихата победа на поета е в светлото примирение, с което той гледа звездния покров, а над него тихо струи и крепне земната любов. Дебелянов е един от посветените във висшето познание в българската поезия, един от адептите. Той има ясно усещане за смисъла и значението на саможертвата, за дълбоката същност на крайната цел и важността на изживяваните страдания и изпитания по пътя. Затова в неговата сиротна песен се оглежда и несретното му детство, и печалното настояще, и идещото бъдеще. Но същевременно от подтекста на стихотворението извира светла печал, осветява го горестно сияние. И тук се появява изваяната от страдание статуя на Сирака. В българската литература изобщо фигурата на сирака е ключова. В прозата от Вазов до Йовков тя е великолепно художествено интерпретирана. А в поезията без съмнение нейният апотеоз е при Димчо Дебелянов. Драмата на националната съдба се оглежда и в постоянното възпроизвеждане на сиротната личност. Самото Отечество е сираче на фона на непрекъснато усилващите изпитни и липсата на достатъчно нравствено извисени народни водачи. Достойните български личности непрекъснато поднасят себе си в жертва за каузата на Отечеството. Но като че ли жертвите често пъти са напразни. А разбира се, това е само като че ли. Посветените като Дебелянов осъзнават върховния смисъл на саможертвата и нейното важно значение за бъдещето на Отечеството.

Ако загина на война,

жал никого не ще попари -

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

 

Ала сърце ми не скърби -

приневолен живя сирака

и за утеха може би,

смъртта в победа ще дочака.

 

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

 

Ще си отида от света -

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

 

Невидимата връзка свързва Сирака, Майката и Отечеството при Дебелянов. След толкова много войни и насилие образът на Отечеството е тъждествен с образите на Майката и Сирака. Не случайно тези образи се движат като постоянни най-смислово натоварени поетични мотиви в поезията и на Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков. Затова за българските поети Майката не е никога само майка на героя, но и на Отечеството. Не случайно в гениалното си стихотворение "Новото гробище край Сливница" Иван Вазов говори за трагично загиналите български войници, за които никой не мисли днес освен поета и "майките свети". А Яворов в поемата се "Нощ" се обръща синовно към Родината с думите "Ще бъда твой, кълна се, майко". За разлика от Вазовата интерпретация, която почива повече на епично-героичното, и от Яворовата трактовка изградена върху екстазния романтичен патос, при Дебелянов образът на майката е изваян с пределна пестеливост на изразните средства. Сякаш стихотворенията, в които витае образът на майката са изградени като молитви, чрез безмълвен шепот, благоговение и съзерцание. И затова образът на майката у Дебелянов е всъщност самият образ на Състраданието и Всеопрощението, т.е. Пиета. И ние постоянно виждаме не гениалната скулптура на Иван Лазаров в Копривщица - очакващата в скръбно примирение своя син майка - а живата Майка на Отечеството.

У Дебелянов подобно на Ботев, Яворов и Пенчо Славейков, няма противоречие между цели и идеали, между нравствена и естетическа позиция, между личностна и социална съдба. Жестокото несъответствие между грубата действителност и светлите пориви на духа, между социалния трагизъм на поколението, пожертвано във войните и жаждата за национално обединение и социален прогрес; между фасулковщината на общественото битие и стремежа към естетическо извисяване - ражда сътресение и разлом в съзнанието на индивида и нацията. Но поезията на Дебелянов, както и на другите големи български поети, открива възвишена точка на единението, съсредоточието на социална и индивидуална поривност, екстазното сливане на национален идеал, народностен гений и нравствена цел. Колкото повече противоречията разпъват душата на Димчо Дебелянов, толкова по-единни и цялостно звучащи са посланията на неговото творчество. Защото хармонията на неговите терзания, копнения и духовни скиталчества се ражда не толкова от сблъсъка на противоположностите, а от мъчително раждащото им се единство. При Яворов и Дебелянов българската поезия, българското слово разгръщат действителната диалектическа мощ на своите вътрешни мащаби и възможности.

Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

 

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря - край мене

всеки вопъл и ропот замре.

 

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

 

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

("Черна песен")

 

Разкъсван между светлата Вяра и здрача на Разума, между ясната стройност на хармонията и разрушеното единство в душата на човека, поетът ни облъчва с моралната строгост на едно съзнание, което пази живи от българската възрожденска традиция добротата, милосърдието, всеопрощението, благородството, толерантността, неудържимия порив към любовта, надеждата и красотата.

Димчо Дебелянов е слънчевото дете на българската поезия. Той продължава великата традиция на жреците воини, за които спасението на българската душа е над всичко. Той продължава страшната традиция слънчевите деца на тази страна да бъдат убивани затова, че работят за отечествената кауза. Той продължава жестоката традиция драмата на националния ни характер да е трагедия за всеки един от нас - вчера, днес и утре.

Но Дебелянов е и поет на тревожно-безстрашната вяра, поет на изцелителното съзерцание, поет на разцъфващия изгрев. Ето защо Посветеният, Адептът с пълно основание заявява

На злото в безумния бързей,

пронизван от ледна мъгла,

удавих аз свойте възторзи

и морно отпуснах весла.

 

Напред ли, назад ли се вгледам,

не виждам, не помня, не знам,

и в немощ пред смисъл неведом,

взор склопвам покрусен и ням.

 

В тревожна мечта се унасям

и виждам през горестен сплин,

че в някаква светла страна съм

на Бога най-светлия син.

("На злото...")

 

Един от най-светлите синове на България с ясно съзнание се принася в жертва за Отечеството. Тази трагична жертва изглежда е нужна, за да може да разбере Отечеството скрития смисъл на своята съдба и да провиди истинските, а не измамните пътища на своето бъдеще.

 
© 2001 Пламък
Българската библиотека!

предишнагореследваща