Пламък
 

брой 11&12/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Димитър Танев

КРИТИКАТА - ГАРВАН ИЛИ ФЕНИКС?...

 

Едно от немногото днес високи в професионално отношение литературни издания "Факел" държи любопитството ни с това, че - освен гдето ни запознава с нови имена и творби из сега творящите се руска и източноевропейски литератури - озвучава понякога и много субективно изписани, провокативни, дори шокиращи художествени текстове, литературни факти, съдби, изповеди, възгледи, гледни точки и мнения. Когато прочетох есето на Виктор Ерофеев "Мястото на критиката" (кн. 6/1998 г.), освен с несъгласия, изпълних се и с подозрения към произхода на авторовите психонагласи, емоции и остри думи. Както е известно, случва се отричането от една любов, страст, идея, поприще, вървеж да става толкова еруптивно, пòтресно, че да настройва съпротивително, да нагнетява ярост и отрицания. Сегашното време ни дава често примери на такива различно подклаждани и мотивирани, но в резултат сходни като проявление и експлозивност личностни отричания, превъплъщавания и "прераждания". Дори когато може би са дълбоко интимни и имат своята скрита история и логика, ние рядко ги приемаме и приветствуваме при публичното им показване. Приличат ни на демонстративни аутодафета. Та - научаваме - че сам доскоро критик, литературен историк и анализатор, визираният автор все по-определено минава към прозата, значи - влиза в друга кожа, добива друга литературна природа, друг клас. И някакъв комплекс вероятно го изпълва при този му преход с ненавист към литературнокритическото повинение, някакво утаено унижение (позволявам си да считам така) преодолява той. И тъкмо това идва в повече, обезсилва до много голяма степен поначало верни (и знайни от всички ни) заключения за критиката такава каквато е била доскоро в руското, в нашето българско - също, и в прочия бивши социалистически общества: като (отчасти - б.м., Д. Т.) командно-административен фактор, като (отчасти!) овластен разпределител и регулатор на литературните слави, етажи, тенденции, като (отчасти!) институция, механично обединяваща несходни и неедноръстови индивидуалности, но в целокупното си проявление "служеща", нечужда на идеологизирания подход, прочит и оценки.

Следователно: ако да бе отнесъл В. Е. този свой яд само към довчерашните литерар-историци и критици, обръщайки се с гняв назад и откъсвайки се "очистително" от времето, формирало, впрочем, и него самия - както вече намекнахме, - може би щяхме да разберем поне (ако не споделим) замаха, с който отпраща критиката в слугинската стая, при чехлите и гардеробните на писателите, където да изтупва праха от шубите им, в кухните, гдето да обира остатъците от техните трапези, на изхода, където почтително да им отваря и затваря вратите (перифразирам самия В. Е.). Но той генерализира някои прояви и действия на критиката като неизменна нейна характеристика, връща твърде назад историята на взаимоотношенията и взаимодействията писател-критик, като неопровержима инстанция снизява големи имена (не само Белински и т. нар. революционни демократи, но практически и доста по-късните Веселовски, Шкловски, Тинянов, Бахтин), отхвърля лесно етапни присъствия, дела, манифести, литературни формирования и общности, дрезгаво просвирвайки единствено мотива, че критиката, видите ли, всякога е имала наказателна и прислужническа роля. Поради това обяснява, че симпатизира (макар и сега също със снизхождение) само на спонтанната писателска критика - като неопорочена, незлонамерена, изхождаща от същия "окоп". Сам обаче непреодолявайки собствените си преднамереност и язвителност...

Не е наша работа всъщност да надничаме в руската литературна действителност днес, да обсъждаме тамошни художествено-творчески и нетворчески натрупвания и утаявания, движения и преображения като очаквана последица от стремително променящата се и там действителност, от новонастъпилите политико-обществени, социални и духовни процеси, от новоформиращите се ситуации, съвкупности, противоборства, тенденции и манталитети, които - както у нас - постоянно се появяват или затихват, пресичат се или се поляризират и капсулират. Именно сходството обаче, именно набъбващият и у нас въпрос за това какво се случи с критиката, доколко я има и кой я олицетворява сега, как тя се вписва (или самоотписва) в движението и срещите по шумната, пренаселена днешна литературна стъгда, послужи за повод на тези критически страници за критиката. Та за да приключим с всъщност въвеждащия към темата набег спрямо руските литературни ширини, нека си позволим само още една добавка като продължение и възражение. Ние не можем да гадаем как сега се гледа и ще се гледа на руския литературен живот от 30-те - 60-те години на 19 век, нито каква преоценка и какво предефиниране предстоят ("по света и у нас") на делото на Белински, на Добролюбов, Херцен, Писарев и т.н. Ще припомним обаче думите на литератора-свидетел и участник в онази кипяща, щедра духовна епоха Иван Панаев (вж. "Литературни спомени", София, изд. "Н.К.", библ. "Панорама", № 113, 1979 г.). По повод "Неистовият Висарион" той казва, между другото, и това: "Кръгът, в който живееше Белински, бе тясно сплотен и се запази в цялата си чистота чак до смъртта му. Той се поддържаше от силата на неговия дух и убеждения. След смъртта на Белински всички някак се пръснаха и объркаха, но споменът за този кръг навярно и досега е скъп на всички, които принадлежаха към него". По-нататък Панаев отбелязва: "... Цялата четяща руска младеж жадно поглъщаше всичко, което излизаше изпод неговото перо и името му... с възторг се повтаряше и в най-отдалечените краища на Русия" (стр. 199). И после привежда един знаменателен случай. Пътувайки с пощенска карета, той разговаря с непознат спътник, сибирски търговец, книжовен и любознателен, който заявява, че редовно чете списанието, в което участвува Белински ("Съвременник" - б.м.), че следи статиите му с интерес, а на въпроса как ги отличава, след като в повечето случаи са неподписани, отговаря: "Птицата, господине, се познава по летежа... Той (Белински - б.м.), макар и да не се подписва, името му го знаят у нас всички грамотни хора". Визираното "изворно" съобщение никак, ама никак не се успоредява с произволното твърдение на В. Е. за идеологическо самонатрапване и диктат от страна на Белински, който нямал усет за словото (?!), пишел "ту сухо, ту неистово, но еднакво лошо". Не се схожда, също така, и с онези "томове-грамади", сътворени и оставени ни от големите руски мислители от деветнадесетото столетие, които никой истински литератор не може да подмине, нито да опровергае.

Така стоят нещата и у нас, където независимо от обговарянията, от опитите за разбутване и обезсмисляне на дълголетни литературни градежи, за подмяна на литературната история и знание, от атаките върху творчески присъствия и самочувствия - истинските стойности остават, делата и текстовете също! Включая имената, творчеството, участието, книгите и публикациите на ред литературни историци и критици, трасирали литературния път, прихващали от движение ставащото в литературата ни, писали, грешали, съпровождали, отдавали мисъл, слово, безпокойства и пристрастия, осъществявайки съкровеното си призвание като равностойни партньори на поети и белетристи и безспорни творчески личности. Нерядко - наистина и като обединители, като водещи фигури, като литературни законодатели, дори провиденци.

Не друг, а големият учен, литературният историк и критик Иван Д. Шишманов, безкористният меценат на родното изкуство подкрепя, анкетира и "канонизира" Вазов, насърчава П. П. Славейков, съветва Яворов, обосновава непрекъсваемостта на литературния процес, пише за задачите "на литературната критика от психосоциологично гледище", утвърждава реалистичната естетика, приканва писателите да служат на истината и прогреса. Не като самоовластил се литературен арбитър, а тъкмо като отличителен, респектиращ, дори малко устрашаващ с авторитета, знанията и моженето си учен и творец. На свой ред, още с встъпването си в критиката - дръзко и сурово - д-р Кръстьо Кръстев тръгва да прокарва възгледи и идеи, да оценява книги, да развенчава и въздига писатели. И прави това ту с язвителна надсмивка, ту с убедеността на щастлив откривател, винаги верен на себе си, макар припознал много увлечения, заблуди и преориентации. Така - дирещ, вдаден, изгарящ в литературните си трудове и прогнози - минава целия си 30-годишен творчески път, оставя името си на крупен литератор, на човек, дълбоко лично свързан с големи имена в литературата ни (Яворов, П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров), на създател и ръководител на едно програмно, почти магнетично списание "Мисъл", станало средоточие и синоним на европейски по дух, амбиции и критерии и национални по същина и излъчвания художествена литература и литературна политика. Общувал с философията и литературата на ниво Фолкелт и Кант, Шекспир и Шели, самоидентифициращ се като българския Лесинг, воювал греховно, но убедено срещу Вазов и борил се за озвучаването на светлата Алекова личност и творчество, д-р Кръстев не се прислонява в ничие подножие, категоричен е в отсъдите и патоса си, носи чувството за мисия и справедливо стои в нашето познание и памет като ярка творческа индивидуалност. Да напомняме ли за Боян Пенев и за неговото монументално, панорамно творческо дело! Учен и изследовател от изключителен ранг, създател на първата голяма (лична!) наша литературна история, авторитетен посредник между литературите на славянските народи, той също безапелационно изпълва и олицетворява представата ни за "литературен крайцер", теглещ и водещ разнотонажната писателска флотилия. Б. Пенев е единственият, пред когото "вечната" Дора Габе - познала Вазовото признание и Яворовата любов - усмирява дух, покорена от интелектуалната му широта и мощ. "Светът е пълен с теб!" - възкликва тя в едно свое писмо, а другаде споделя, че неведнъж се е чувствувала пред него едва ли не като ученичка.

Паметно е мястото в литературните ни анали също на Владимир Василев и на неговия елитен, престижен "Златорог". Известно е как този строг, изискан естет, този неповторим по усет и вещина организатор на литературния живот през 20-те - 40-те години на 20 век е привличал и покровителствувал най-добрите български поети и белетристи, публицисти и критици. Същото правят Д. Б. Митов в седмичника "Литературен глас" и Георги Цанев в "Изкуство и критика", създавайки своеобразни центрове за литературно общение, за онагледяване и протичане на живата литература, за откриване на нови таланти. И за борба - борба за позиции, за идеи, за висота на словото, за отвореност към света. Знаели, съзнавали са те задачата си на своеобразни "сапьори" във винаги минираното литературно поле и същевременно на учители, напътственици и регулатори в един неравен, но възходящ духовен процес. Затова неслучайно и поетът Гео Милев в отличителните си издания "Везни" и "Пламък" постоянствува така явно и толкова енергично върху текстовете с критически заряд и насоченост. Пак неслучайно Н. Вапцаров, В. Воденичарски и Ем. Шекерджийски списват, за кратко макар, вестник с наслов именно "Литературен критик". Поети и публицисти преди всичко, те са съзнавали първенствуващата роля на критиката, възможността тъкмо чрез нея да заявяват и отстояват идейно-естетически принципи и въжделения.

Това са все примери, послания и ревнителства на книжовно служене и изява, на духовни облъчвания, сътрудничество и регламентации, които са същностни за художествено-творческата ни история, битие и съществуване. Всички големи естетически спорове и стремления - за "национално" и "европейско", за традиция и новаторство, за реализъм и модернизъм, за форма и съдържание, за стил и метод, за класически и свободен стих; борбите (закономерни или подбудени и хипертрофирани) между "стари" и "млади", между "количественици" и "качественици", между "реалисти" и "импресионисти" (в критиката), между "инфантилно" и "коренотърсаческо" начала (в прозата), и т.н., и т.н. - започнали още в следосвобожденското литературно утро и стигнали, възобновяващи или модифициращи се до и в наше време, са изнасяни с теоретичното, аналитично-оперативно и коментарно пионерство на нашта критика. Сиреч, - общото културно-естетическо съзряване, поддържането линията на приемственост в литературата, динамиката на литературния си живот дължим най-вече и преди всичко именно на нея...

Не е поплак или носталгична рефлексия горното дидактично припомняне на факти и обстоятелства. А реплика срещу говорещите гърбом, срещу позабравилите, нехаещите и незнаещите, които може да четат и наплитат свободно текстове на Фуко и Дерида, на Бодрияр и Лиотар, на Рикьор и Будрийо, налагайки ги често пъти механично и самодейно върху нашенските литературни нагласи, опит, реалности и културни дебати, но не са съизживели и практически не познават близкото ни литературно минало. То е много по-сложно, нееднозначно и богато от съчинената постна легенда за него. Лесно и недиференцирано се обявява сега това минало за "мъртво културно време", набива се формулата-внушение за силово прекъсване на литературното ни развитие, като на тази база се настоява за нуждата от догонване на Европа по илюзорната магистрала на световната литература. Сякаш не е имало "Осъдени души" и "Време разделно", "Железният светилник" и "Легенда за Сибин...", "Случаят Джем" и "Шумки от габър", "Бариерата" и "Барутен буквар", "Цената на златото" и "Корените"! Сякаш се потънали книгите, трудът и примерът на А. Каралийчев и Илия Волен, на Ем. Станев и П. Вежинов, на Ив. Пейчев и Ал. Геров, на Минко Николов, Цв. Стоянов и Ив. Пауновски!

Не е възможно обаче върху "тялото" на художествената литература и върху това на литературната история и критика да се приложи такава крута и хазартна хирургическа интервенция и това да не се отрази осакатяващо върху нататъшното й живеене, представяне и развитие. Във времето на "отвесна жажда за прераждане/ и водоравна всезабрава" (Л. Левчев) какво ще спечелим от заблудата, че през почти цялата втора половина на века (отминала, впрочем, вече) не е била създавана стойностна литература, не е имало критика, трупани са само литературоподобия и литературни вини и цели писателски животи са минали напусто, безплодно, овчедушно?! И може ли тази заблуда да се нагнетява дълго и безпрепятствено, и могат ли днешните писатели - заварени и новопридошли - да вървят (и закъде ще вървят?) през окосени пространства, повалени имена и осквернения?...

А истината е една. Тя е проста и ясна, но не се признава и поощрява: въпреки организирания, наблюдаван, целенасочван литературен живот и бит,който ни движеше, подреждаше и формираше, който ни ползваше, но и от който всеки по някакъв начин се възползуваше, твореше се добра и много добра литература и съществуваше, действуваше критика - изследователско-теоретична и непосредствена, текуща. И имаше фигури, характери, поведения, които надделяваха над делничното, формираха лицето на тази литература и критика, "изнасяха" ги навън, участвувайки реално в европейския литературен обмен.

В статията си "Предизвестена гибел" (в-к "БП", бр. 4/26.I.99 г.) покойният вече Л. Георгиев напомня за онова предимство, което имахме ние пред редица големи страни и литератури на запад от нас. Затворена в университетите или изливаща се в печата най-често под формата на анкети, анонси, сензации, куриози, там фактически за въздействие на ангажирана, актуална литературна и изкуствоведска критика трудно може да се говори. От липсата й или от слабата й популярност и престиж са били видимо ощетявани дори такива литературни императори като Иво Андрич, Колдуел, Сароян. Докато у нас - независимо от деформациите при коптирането и лансирането на пишещите за литературата - съществуваше и сериозна критика, издаваха се литературни истории и монографии, критици пишеха и отпечатваха книги, статии и рецензии, имаше литературни прегледи и дискусии, в издателствата ръкописите се четяха и обсъждаха. И не подлежеше на съмнение фактът, че критиката е иманентна част от изкуството, че е синоним на призвание, ерудиция, творчество, художествени предначертания. Случваха се и избухвания, сблъсъци, брожения, предизвикани тъмко от достойни и самостоятелно мислещи критици, от техни книги, текстове, оценки, изявления, които атакуваха посредствеността, схемите, йерархията, оголваха и обявяваха истини, бранеха творчеството от масовизацията. Друг е въпросът, че множество пришълци надойдоха и все още се лепят като молюски върху корпуса на живата литература, че имаше "критици", които се препитаваха с безлико нижене на рецензии и отзиви - поръчково и самоинициативно, без да разграничават авторите или, напротив, гъвкаво напипвайки настроенията и ситуацията и определяйки си "обектите", като и в двата случая не променяха тертипа на правене: всепоглъщащи и всеядни, евтини в словото и отсъдите си, готови за изпълняване на задачи. Днес такива все още минават за люде от съсловието, все още пробиват тук и там, запълвайки липси или обслужвайки новата конюнктура.

Като цяло обаче критиката наистина тлее, чезне, губи се от литературния делник. Можещите автори-критици, в голямата си част и доколкото останаха, се оттеглиха в безветрените заливи на литературната история, прописаха стихове, романи, мемоари, сентенции или просто замлъкнаха, приемайки натрапената им маргиналност. Книгите попаднаха у търговците и разпространителите, поеха ги "интернистите" от т. нар. културни хроники на хлевоустите вестници, зàрове са те сега в ръцете на литературни манипулатори и статистици. И редом с достолепни политоложки, философско-естетически, културоложки и хуманитаристки трудове, с действителни (и - естествено - твърде редки) художествени събития и триумфи, вървят със същата, та и с по-голяма сила серийни любовни романчета с лъскави корици, книжни купове, натъпкани с порнография, насилие и всякакви фантасмагории, най-сетне изскубнали се на воля графомански опуси, като всичко това е подложено топтан на продан и реклама, недиференцирано, без грижа за вписване на стойностното и отличителното в познанието и в културния склад на нацията. А такава все още има...

Самият литературнокритически поглед някак се изстуди и остъкли, задълба навътре, към егоцентъра, към тъмното и психичното, към хаоса на живота и подсъзнанието. Всъщност натам, накъдето се насочва в значителна степен и част от най-новата ни, предимно по-млада литература. Традиционно четена най-напред и най-отдадено през социалните ситуации и отреагирвания и пак през тях оценявана, литературата ни днес лека-полека отеснява, "интериоризира" се. От изповядването, от разказването все повече отпадат каузата, обединяващото, общозначимото, хоризонтите. Закономерно и литературнокритическият стил и език някак обраснаха, травестираха, шаманизираха се. И доколкото попадат тук и там по литературните издания критически текстове, те в повечето случаи са слабоконтактни, предназначени са за затворена публика, за обособени самозадоволяващи се групи литератори - "исихасти", които служат само на своя "орден" (група, кръг, издание, общност), люлеят само своята камбана, мамейки се, че озвучават цялото литературно пространство. Поради което не са и не могат да са знакове за зрелост и широта, още повече - за писателски движения, за приносност в мисленето и естетиката, за същински професионализъм. И не е това литература за литературата - такава, каквато е нужна днес и която ще следва да се чете, щудира и възприема и утре...

От друга страна не можем да не си даваме сметка, че динамичната съвременна реалност, познала големи политико-обществени промени и понесла тежестта на една смазваща механична цивилизация, наложи по-други, нови парадигми на човешкото съзнание. Всеобщите сега културна децентрализация и снизяване, изпадането на творческите среди, взети в колективистичните им измерения, проявления и интереси, в особена полуанонимност, а и естественият прилив на нови поколения пишещи, оценяващи и литературно обучаващи, нарушиха паритета, поискаха промяна или препроверка на йерархиите, акцентите, приоритетите, манталитетите. Централизираната и урегулирваща, силна преди "литературна държава", е изместена сега от по-малки, самостойни и някои от тях - доста самолюбиви и безапелационни "феодални литературни княжества". В тази неединност, раздробеност и противоборства референциите и авторитетите не са едни и същи. Литературните кръгове и общества, формирали се на поколенчески, естетически, стилови, групови принципи, вкусове, позиции, логично насочват и обработват читателското внимание и поглед в различни естетически посоки посредством различна художествена и езикова агресия. Съответно - провеждат нетъждествени, разминаващи се творчески утвърждавания и афиширвания, налагат други техники, форми, маниери на сътворяване, прочити, критика, създавайки така съвкупно една много сложна, разнородна и разноречива литературна диспозиция.

Инатливото неприемане от някои на реалностите и процесите, неготовността за доближаване или поне за съобразяване с "другите", безсилието за изскубване от навика към одомашняване и интимничене с литературата, от преораното, средното и плиткото, са самоубийствени в края на една литературна епоха, в условията на драматични преживелици и проби за автори, книги, тенденции, принципи, когато, ако перифразираме "ползуваният" вече д-р Кръстьо Кръстев, новото време неизбежно извиква и именува и нови писатели. Пак той догаждаше и предупреждаваше, че критикът върви и расте с поколението си, че сред него са силата и прозренията му, че тогава и там сàмо той е авторитет, водач.

Прав и не съвсем е в тези си констатации и уверения старият литератор. Защото тъкмо критиката владее и ползува двигателните енергии, тъкмо тя е тази, която следва да предугажда новопоявленията (личностни и като тенденция, настройка) в литературата, да ги отсява, степенува, оценява и дискутира, да обобщава и предначертава. Което означава, че творческия си ход сам критикът приключва или форсира и обновява, сам той се отрича или обрича на литературно участие, овластеност и бъдеще. И независимо от отприщването днес на стари мътни омрази към критиката, на комплексарски закани и уроки за нейното унизяване и гибел, тя единствена ще определи, докаже и защити ролята и бъднините си: дали на прокобващ гарван връз отломките на една срината духовност, или на феникс - символ на възвърнати творчески градежи, полети и висоти...

 
© 2001 Пламък
Българската библиотека!

предишнагореследваща