Пламък
 

брой 1&2/ 2002 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ

Андрей Андреев

 

ДОМ

Тази нощ не посмях да заплача
и не плюх, и напред не отминах,
сам стоях, мълчалив като здрача
над самотна безводна пустиня.

А когато видях разрушени
и врати, и стени, и дувари,
не проклех, ала смъртно ранени
бяха в мен и човекът, и звяра.

И погледнах беззлобно нагоре
към небето враждебно и тихо,
нито Бог, нито дявол, ни хора ­
само вълци в полето завиха.

Само студ се разнесе над мене
и с ятата от врани кресливи
към смълчаната празна вселена
гласове се подгониха диво.

И стоях ­ мълчалив като здрача,
без да зная къде да се скрия:
ни човек, за да мога да плача,
нито звяр ­ за да мога да вия.


ПОСВЕЩАВАНЕ

Всичко е било и няма
пак да се повтори с мен,
скоро в тайната голяма
аз ще бъда посветен.

Сам на двора ще приседна
за последна глътка хлад
и звездите ще погледна,
и притихващия свят.

И полека ще притворя
с рамо пътната врата.
И ще сложа край на спора
със свещта и пепелта...

И ще тръгна мирно, кротко,
сякаш след изпроводяк,
със уверена походка
към посочения знак.

А във светлата му бездна
със усмихнато лице
ще ме видят да изчезвам.

Махайки назад с ръце.


АКО

Ако човекът жив все още помни,
ако духът му в нишите огромни
на битието и небитието
усеща още полъх от небето:
ако последната любов е ден последен
и от живота му, ако наведен
над себе си, намери там утеха
за онова, което му отнеха
тирани, словоблудци, бури, време ­
събраното във шепите си семе
той в слънчеви пространства ще разпръсне,
за да изчезне... Или да възкръсне.

 
© 2002 Пламък
Българската библиотека!

предишнагореследваща