Пламък
 

брой 1&2/ 2002 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ

Иван Матанов

 

ПАРИЖ ­ 1793

Проклятия, псувни и викове
ще чуе кралят.
щом своя врат положи
под острата секира на палача.
Ала сега, докато върви
изправен
и перуката
е още на главата му,
се чува само шепот сред тълпата
и няколко отчаяни подсвирквания...
Единствено кретенът
в дъното на улица
ще извика: "Да живее кралят!"
и след ехото ще хукне
ужасен...

"Да живее кралят!" ­ о, как
опияняваше довчера
този вик спонтанен,
как мечтаеха да зърнат
глуповатото лице,
да чуят благия му глас...
В краката му пълзяха с радост
и раболепно се увиваха
край неговия трон;
живееха за краля,
живееха чрез краля,
а повече от всичко
ги влудяваше
цвета на неговата кръв.


ЖЕНА В ХРАМА

Изглежда този храм бе построен за нея.
Да влиза я видях ­
сами вратите се отвориха, пристъпи тя,
след нея сянката й ­ аз.
Смутени, молещите се извръщаха,
в разкошното й тяло светците впиваха очи.
Туристите доволно се побутваха ­ какво видение
сред тези каменни стени!
Забравили за саркофази и икони,
за патриарсите и мъртвите крале,
те чуваха единствено туптенето
под нейните изляти, восъчни нозе.

Прекръсти се жената и приседна тихо,
покри лицето си с ръце, косите й златисти
се смириха, утихнаха полека нейните гърди...

Какво я води тук, се питах омагьосан.
Кого така настойчиво зове?

О, ако има бог ­ помислих си ­ ще трябва
да се вдигне той от свойто ложе целомъдрено,
ще трябва да се спусне тук, да коленичи
пред красивата жена и ако е мъж на място ­
греховете й да опрости.

 
© 2002 Пламък
Българската библиотека!

предишнагореследваща