Пламък
 

брой 1&2/ 2002 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ

Любомир Левчев

 

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо...

Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
­ Ти от кой край си? ­
ще започне тя.
­ Аз съм от края на света ­
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател ­
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото...

Аз няма да умра като хората.

НЕДАЛЕЧ ОТ БРЕГА

Недалеч от брега
аз стоя на стените ти ненамерени.
Може би заприличал съм вече
на безплодно растение с въздушни корени.
Вече седем епохи под мен са разкопани.
Седем двойници твои
ме гледат под счупени шлемове.
Троя,
колко си моя!
А няма следа, по която да тръгна към себе си.
Нищо станало не е останало,
освен сянката на слепия поет,
който едва ли е бил тук.
А аз стоя на стените.
И защо трябва да виждам
черния път
и полето,
където парцалени селяни махат ръце?
Какво пазят?
Само балите слама
блестят разхвърляно
като ограбени саркофази.
Лъхва огнен вятър.
И чувам на плашилото откъслечните фрази:
Менелай преследваше Парис
за красотата, която
не спаси света.
Ахил излезе на двубоя с Хектор
за трупа на убитото старо приятелство...
А ти, Време, ветровито и тихо,
всякакво и непрекъснато,
с кого се бориш?!
Толкова силен ли е Той?
И за какво е всичко?!
Ала за каквото и да е,
привършвай!
Защото ми омръзна вече
да плаша птици.
Страх ме е!

Безстрашни тракторчета влачат
зелени планини от дини.
Туристи някакви ме питат
не съм ли аз археологът.
Бърборят, че войната свършила.
Но този кон червен,
който пасе
в коритото на пресъхнала река,
не е ли дар данайски?

 
© 2002 Пламък
Българската библиотека!

предишнагореследваща