Пламък
 

брой 1&2/ 2002 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ

Павел Матев

 

БЕЗ ИЗХОД

1.
Къде е праведният глас?
От тая примка на тълпите
изтичат сълзи от очите
на не един иконостас.

Къде е истината? Спи
под буренясали стърнища.
И вече не долавям нищо:
ни плач от плачущи върби,

ни звук от музика, ни стон,
ни плисък на води сподавени...
И слънцето е изоставено
в един съсипан небосклон.

И всеки миг подава знак,
че ще се срути, ще изчезне.
И ще нахълта срамен, дрезгав
опустошителният мрак.

А в безутешният затвор
на оскърбителните чувства
опозореното изкуство
заплаква като сляп актьор.



2.

Болното отечество ме мъчи.
Точно под лъжичката боли.
И по челото ми лазят бръчки,
а под клепката сълзата криволи.

И венчаното е развенчано,
а невинното се унижи.
Нямат звуци белите камбани.
Оглушават звучните души.

Черното безумие се движи
като танк в целебните треви ­
не един път и не дважди ­ трижди
цветните поляни умъртви.

Аз не виждам вече нищо бяло.
Вързани са моите очи.
Питам се: къде се е видяло
вълк да може да се вчовечи.

И пернатото да стане плужек,
Червеят за миг да полети?...
Казват, че надеждата е нужна ­
намери я и се причести!

Но не можеш. Размотай въжето
и на жилав клон го прехвърли.
Възнеси се право към небето.
Възвишените не ги боли.

 
© 2002 Пламък
Българската библиотека!

предишнагореследваща