Това, което видях от Балканската война

IV

Връщането ми в Малгара е един от най-хубавите ми спомени от войната. Като малък аз много бях яздил. Сега, след дълги години живот, откъснат от природата, пак на кон, пред мен с обширното, от слънце огряно, тракийско поле, бях в упоение. Щастлив бях и за това, че успешно изпълних мисията си.

Кога тръгнахме от Малгара за Кешан? Това не помня точно. По пътя беше селото Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и доброволец в нашата дружина. Като влязохме в селото, събра се народ около нас. От кръчма по пътя изскочи като сърна една хубава мома и почерпи с вино Атанасов за добре дошъл. "Най-хубавата мома в селото" – каза ми Дамян Калфов. Уви, при бягството на жителите на селото по-късно (когато нашата войска се оттегли от Източна Тракия) тя станала трагична жертва. В Булгаркьой имаше трикласно училище, читалище. Приятно бях изненадан, че там се получавал и моят вестник. В Кешан останахме няколко дни. Аз попаднах в къщата на едно от най-богатите семейства в града. Хазайката беше благородна жена, която гледаше на нас, българите, като на участници в кръстоносен поход. Няма да забравя едни трогателни думи, които чух от нея. Беше привечер, ръмеше. Когато минавах пред едно кафене, виждам на вратата офицер, който ми извика: "Войник, ела ми дръж малко коня!" Държах го и се върнах в квартирата намокрен. Взех да се събувам пред прага, но хазайката се завтече и ми каза: "Искам да стъпите на килима ми с вашите кални ботуши. Мас глитосате й (Вие ни спасихте)."

От Кешан частите на Първа бригада бяха изпратени по разни посоки със специални задачи. Така роти от Втора Битолска дружина бидоха изпратени към Марица и влязоха в бой с частите от корпуса на Явер паша, които бяха успели да минат реката. Аз ще разказвам само за Трета Солунска дружина. Бяхме се събрали на вечеря, когато се получи заповед да тръгнем веднага за Махмудкьой. Един от нас каза: "Веднага на военен език значи утре." Атанасов отговори: "Веднага трябва да значи на всеки език веднага." Вдигнахме се и тръгнахме. Валеше едър дъжд. Вървяхме дълго, нощта стана много тъмна. Излезе и буря. Вятърът така блъскаше дъжда, че аз чувствувах дясната страна на лицето си като замръзнала. Бяхме взели за водач един грък, но в тъмнината той сбърка пътя и ни доведе под светлината на един турски прожектор. Атанасов помисли, че това е предателство, и извика на гърка по гръцки, че ще му отсече главата. Гъркът се уплаши и избяга. След дълго лутане в тъмнината успяхме най-после да стигнем до Махмудкьой, потропахме на вратата на първата къща от селото, която се показа пред нас. Никой не отговори. Атанасов заповяда да блъскат силно. Най-после вратата се отвори, излезе един стар човек, който от уплаха беше онемял. Той мислел, че сме турци. Когато Атанасов му каза няколко думи на гръцки, лицето му просия. Влязохме - бедна селска къща. Подир няколко минути старият човек, сега радостен, изведе отнякъде своята унука, едно момиче на около 18 години, което се бе скрило, щом чуло, че се тропа на вратата. Момичето запали ъгъня, извади ракия. При Атанасов служеше като ординарец един възрастен човек, който бил с него в македонските въстания. Сутринта той стана да приготви чай. Атанасов предложи една чаша и на момичето. То срамежливо отговори: "Кориця ден пинун цай" (Девойките не пият чай). Предполагаше, че това е нещо като ракия. Аз носех със себе си за дезинфекция одеколон. Казах на момичето да донесе едно шишенце и му налях от одеколона. То не бе видяло подобно нещо. Държеше шишенцето, миришеше го и като че ли не можеше да се откъсне от него. Атанасов отиде да види как е настанена дружината; излязох и аз да се разходя, но в селото имаше толкова много кал, че видях да ходят по улиците на кокили. Останахме в Махмудкьой два-три дни. Когато тръгнахме, пожелах на момичето да се омъжи скоро и да ни покани на сватбата си. То се завтече към един сандък, извади чорапи и ги преметна на дясното ми рамо като невестински дар.

Тръгнахме от Махмудкьой по планината Курудаг. Като стигнахме на една поляна, пред нас блеснаха две морета, Мраморното и Егейското. Долу, в полето, си починахме, налягали в тревата, изсъхнала вече под слънцето. Заповедта до дружината беше да завземем село Еникьой. Тръгнахме по тази посока и тъкмо когато Атанасов ни спря на почивка, преди да атакуваме, пристигна един млад руски офицер, поручик Немилов, взел отпуск от своя гарнизон в Кютаис [39] (Кавказ), за да дойде да се бие в България. Той бе изпратен да се зачисли в нашата дружина. Атанасов го назначи командир на Първа рота и му заповяда да тръгне с нея срешу Еникьой. А на мене каза: "Ти ще го придружиш и ще му превеждаш от руски." Превеждането ми не беше много щастливо. Пред нас бяха два подстъпа към селото. Немилов изкомандува: "Справа!", което на руски значело "надясно". Аз предадох тази дума в българския й смисъл и войниците тръгнаха напред. Немилов повтори: "Справа; справа!", без да го разбираме, докато най-после с жест на ръката показа накъде да се насочим. Настъпвахме бърже по хълма, над който бе Еникьой. След кратка престрелка турците се оттеглиха. [40] Стигнали до Еникьой, пред нас се откри Мраморно море. Някои от момчетата ме заобиколиха и питаха: "Какво е това отсреща?" Аз им отговорих: "Отсреща е Азия." – "А ние какво сме?" – "Ние сме Европа" – казах аз. Това ги хвърли в безкрайно учудване. От толкова време те, бяха постоянно чували за Европа като за нещо чуждо и далечно от нас. На следващия ден, 28 ноември, две роти от Битолската дружина бяха изпратени да заемат Шаркьой, разположен на устието на Дарданелите. Командирът на дружината, запасният капитан Каназирев [41], беше храбър, но не умееше да командува. Ентусиаст, той се увличаше напред, без да знае дали хората му вървят зад него. Атаката не успя.

На 29 ноември (На другия ден, 30 ноември, била извършена от наша страна и друга атака на Шаркьой, която също е била безуспешна) бригадният командир ме изпрати със затворено в плик донесение в Малгара. По пътя се спрях в селото Дорхан на Сароския залив. Там се намираше една дружина от Двадесет и осми полк. Офицерите ме поканиха на вечеря. Един войник, Кольо, свиреше на гъдулка и пееше съчинена от него песен за походите и победите на дружината. Аз си мислех, слушайки го, за аедите, които след падането на Троя пееха по елинските земи за Хектор и Агамемнон. За жал стиховете на Кольо бяха много прозаични. Пред Дорхан имаше един малък остров. Офицерите ми казаха, че той отдавна ги изкушавал. "Искаме да го превземем, но дружинният командир не разрешава, за да не придизвикаме ненужен бой с турците отсреща, в Кавак." Дружинният командир се казваше Свинаров. Той отсъствуваше. Като чуха, че го познавам, те: "Елате с нас утре да завземем острова. Заради вас дружинният няма да ни се сърди." Сутринта четирима офицери, без войници, аз и Михал, едно момче от Струмица, което ме придружаваше, се качихме на лодка, излязохме на острова и забихме на него българско знаме, на което бе написано: "Днес, еди-коя си дата, обявяваме този остров за присъединен към царство България." Островът изглеждаше пуст, но като навлязохме навътре, открихме един овчар с малобройно стадо овци. Офицерите му казаха да заколи едно агне, за да го опечем, когато на другия ден се върнем. Преведох тази заповед на турски, но овчарят като че ли не разбираше. Правеше впечатление на малоумен. Аз си продължих пътя същия ден. На връщане офицери от дружината ми разказаха, че когато отишли пак на острова, овчарят бил изчезнал. Оказало се, че той бил шпионин, поставен да наблюдава какво става на нашия бряг. Как се разкрило това? Историята е любопитна. Турците, при отстъплението за Кавак, не скъсали телефонната връзка с Дорхан и един преводач от щаба на дружината можел да слуша разговорите между Кавак и Галиполи. От Галиполи се сърдели на Кавак: "Защо не им изпратихте едно гюле на острова?" – "Това е лесно – отговорил Кавак, – но какво щяхме да правим, ако Двадесет и осми полк тръгнеше срещу нас?"

След моето заминаване от Еникьой бил направен един втори опит за превземането на Шаркьой. Този път, заедно с Втора Битолска дружина, са били и малки части от редовната войска. Привлечена е била и една рота от Трета Солунска дружина. Нападението било пак отблъснато. Освен че в Шаркьой имало около две хиляди турски войници, в пристанището му се намирали и три турски военни парахода, които стреляли със своята артилерия. Сам Каназирев пише в релацията си, че командирът на Седми конен полк, полковник Стефан Николов, който следял боя отблизо, казал, че нападението на Шаркьой било луда работа. Не е чудно следователно, че у доброволците от някоя рота се явило разколебаване. Чували се думите, които после много се разнасяха в България: "Ние дойдохме да се бием пушка срещу пушка, а не со пампори. [42]"

От Малгара тръгнах обратно на 4 декември. Примирието бе обявено и временната демаркационна линия бе определена на 1 декември от една турско-българска комисия, в която от българска страна участвувал майор Дървингов, началник-шабът на Македоно-Одринското опълчение. Когато стигнах до Сароския залив обаче, се научих, че на 3-ти при Гьолчук се водил бой. Аз не знаех къде се намира Трета Солунска дружина; един грък предложи услугите си да ме води към нея напосоки. Денят се свършваше, когато най-после я открих. Тук научих някои подробности за боя. Един епизод от него се разказваше като пример на доблест. Когато гърците чули, че дружината се оттегля от Еникьой, някои семейства, обзети от паника, че турците се връщат, почнали да бягат. Една жена в бързината изтървала бебето си и бягайки като луда, не се върнала назад за него. При оттеглянето на дружината по пътя го намерил един от доброволците, отец Серафим, последен в отстъплението. Той вдигнал бебето и го завил в своята пелерина. Турците ги преследвали отблизо. Отец Серафим се спирал, оставял бебето зад някой камък, залягал да стреля и задържал турците. Най-после турската стрелба престанала и той се прибрал в дружината с бебето в пелерината си. Отец Серафим, родом от село Зарово, Солунско, бил най-напред монах в Зографския манастир, откъдето дошъл в България пак в един манастир. Атанасов го познавал от македонските въстания; той го тачеше като голям храбрец. Отец Серафим имаше голяма черна брада и под гъстите вежди – чисти като на дете очи. В което село имаше църква, той все отиваше да пее. Казах му еднъж: "Отец Серафим, ти се моли за нас, на тебе Бог няма какво да прощава." – "Има, има – отговори той, – грешен съм. Страдам от голям грях – чревоугодие. Обичам твърде много лакерда." [а]

Примирието прекарахме в разни села. Едно от тях, турско село, беше съвършено пусто. Имаше само царевица по къщите и безброй гъски по дворищата. Докато стояхме там, дружината пукаше царевица и готвачът пълнеше казана с гъски. В Наибкьой дадохме да се почувствува българската власт. Един взводен командир от Първа рота, Лулчев, репортер на вестник "Камбана", социалист, назначен комендант на селото, изкара селяните да изринат дълбоката кал по улиците. Някои чорбаджии поискаха да се откупят или да си намерят заместници. Лулчев каза: "Не, всички на работа." Това е, смятам, първата трудова бригада, уредена от българи. (Щом се обяви Първата световна война, Лулчев [43] замина доброволец в Русия.) Най-дълго време прекарахме в село Авдим, на брега на морето. На Коледа селяните помолиха да им се разреши да стрелят, по техния обичай. На Богоявление свещеникът хвърли кръста в морето. Атанасов, навикнал да прави жестове, даде един наполеон на този, който го извади. Атанасов беше много популярен между гърците. Те го обичаха поради неговия напет вид, веселия характер и сърдечността, която показваше към тях. Той имаше хубав глас и когато идваха гости в къщата, където живеехме, и той запееше някоя гръцка песен, например за Али паша Янински, те бяха като в екстаз.

В началото на декември цялото Македоно-Одринско опълчение (трите бригади) беше събрано край Мраморно море. Командир на Втора бригада беше полковник Пчеларов, директор на Картографическия институт. За него се говореше, че никога не бил командувал рота. Това се виждаше от начина, по който той командуваше бригадата си. Командир на Трета бригада беше Протогеров [44]. Юнкер, когато Военното училище взе участие в свалянето на княз Александър, той беше запазил влечение към политиката, което бе проявил и в македонското движение. Той бе постоянно в сношение със София и получаваше оттам известия. Неговата бригада наричахме "политическата бригада". В своя щаб той бе взел някои хора от интелигенцията редактора на "Камбана" Кръстю Станчев, Р. В. Радев и др. В щаба на,Първа бригада не се приказваше за политика. Подполковник Николов беше на мнение, че военните трябва да се занимават само със своята военна работа. През януари обаче почнаха да идват безпокоителни известия: претенциите на Румъния за териториално обезщетение в Добруджа, все по-настойчиви; преговорите за мир чрез посланическата конференция в Лондон, все в застой; отношенията с нашите съюзници, все по-хладни. Подполковник Николов ме извика и ми каза: "Намирам за нужно да заминете за София, да се осведомите за политическото положение. Като се върнете, да ми докладвате." Кога точно получих тази заповед, не мога да кажа, но беше по средата на месеца. Заминах най-напред за Димотика, където се намираше сега Главната квартира. Там заварих моя приятел от най-ранни младини Александър Балабанов. Както в София, така и тук, той тичаше от едно място на друго, все като в залисия и никога без цел. От контакта с високите. места той бе добил голяма важност. Сам ми разказваше, смеейки се, че при едно пътуване по железницата до Солун на една станция млади офицери дошли да искат неговото разрешение да се качат във вагона, където той бил сам. В Димотика видях генерал Савов. От него научих, че българското правителство щяло да денонсира тези дни примирието с Турция. Това поставяло българското командуване пред мъчни проблеми. Нова атака на Чаталджа? Опит да се превземе Одрин? Савов преценяваше шансовете за едното и другото и разбрах, че все още оставаше в размишление.

Още при първите думи на Савов за предстоящото денонсиране на примирието аз реших да се върна веднага в дружината. Откъде идеше у мен този порив, който ме накара да се откажа от пътуването си за София, порив странен, като си помисля сега? Нежно привързан към родителите си, не отидох да ги видя; от толкова години писал върху политиката, отказах се да отида да науча какво става в София. Търся да разбера защо и си давам сметка, че е по-лесно за човека да анализира психологията на другите, отколкото своята. Не ще съмнение, че на мен е влияла тази постоянна мисъл в главата, да не се помисли един ден, че съм се записал в Македоно-Одринското опълчение само за да парадирам после. Казах си: "Тъй като военните действия ще почнат отново, аз трябва непременно да бъда в дружината си." Но имаше и друго. Войната беше направила от мен друг човек. Журналистът от "Вечерна поща" и "Воля", редакторът на "Художник", авторът на "Строителите на съвременна България" като че ли бе престанал да съществува. Страстно отдаден на четене, книгите бяха престанали да ме интересуват; светът на идеите се бе отделил от мен. Умствените ми занятия бяха приспали тези наклонности на моето юношество, които бяха ме накарали, едва шестнадесетгодишен, да вляза във Вътрешната организация, покръстен от Гоце Делчев. Сега, освободен от всякакъв интелектуализъм, живеещ с наново пробудилия се инстинкт на природата ми, аз сливах цялото си битие с подвижния живот на дружината.

Върнах се. Пак трябваше да търся Трета Солунска, тъй като предполагах, че тя се е придвижила напред за изходни позиции. Смятах, че тя ще бъде пред Шаркьой, и се упътих за там. Трябваше да мина през една планинска местност и взех един грък за водач. Беше привечер. Гъркът ми показа тъмните облаци по небето, покани ме да прекарам нощта у дома му и да потеглим сутринта, но аз не се съгласих въпреки увещанията му. Скоро трябваше да се убедя колко основателни бяха те. В планината се разрази буря, пресичана от светкавици. Вървяхме по тясна пътека, покрай една пропаст, от която идваше бученето на придошла река. Бях на кон, слязох да вървя пеша. Конят се подхлъзна. Да не беше наблизо едно дърво, което го задържа, той щеше да се търкулне в пропастта. Гъркът едва можа да го изтегли. Нещастното животно трепереше с цялото си тяло. Гъркът се кръстеше постоянно и се молеше на Богородица и на всички светии. Стигнахме най-после до едно село. Гъркът ме заведе у свои роднини. Те ми дадоха гореща ракия със захар. Спах добре и на сутринта бях бодър. Научих се после, че конят ослепял от ужас и бил сляп три месеца. [b]

Както и очаквах, дружината беше на височините пред Шаркьой. Там бяха събрани и други дружини от опълчението, както и части от войската с няколко батареи. Предстоеше ново нападение на Шаркьой, но понеже имахме вече миналите несполучливи опити, началството беше много предпазливо. В пристанището се намираха пак няколко военни парахода, но не беше известно какво има вътре в града. Докато се правеха тези догадки, от Шаркьой се зададоха двама души, които бавно, спокойно, като на разходка, идеха към нас. Когато вече се доближиха, видяхме, че единият беше известният наш Александър, руски младеж, напуснал, шестокласник, гимназията, за да дойде като доброволец в България. Незачислен никъде, той се явяваше там, където имаше да става бой. Александър влязъл в Шаркьой, отишъл да се обръсне и водеше бръснаря със себе си като свидетел, че в града няма турци. Как стана влизането в Шаркьой [45], няма да разказвам. Който се интересува, може да види това в книгата на Дървингов "История на Македоно-Одринското опълчение". Нашата дружина влезе в село Хераклица на брега на Мраморното море, пет-шест километра от Шаркьой. Народът и тук ни посрещна като освободители и с викове "Зито булгарики клефти [c]!" Децата от училището пееха гръцки патриотични песни и носеха върбови клонки. Атанасов ми каза: "Бре, ако не бях на кон, а на магаре, щях да си помисля, че съм Христос." На кон той беше великолепен и извикваше възхищението на посрещачите.


39. Или Кутаиси.

40. Това сравнително лесно заемане на с. Еникьой (което после, след падането на Шаркьой, турците ще замислят отново да си възвърнат) станало на 27 ноември. При много добре осъществено взаимодействие на части от Трета Солунска и Четвърта Битолска дружина противникът бил принуден да се оттегли зад височините на Еникьой и сетне да отстъпи по-далече, преследван за известно време. Тук се съсредоточили тия дни и някои части от други опълченски дружини.

41. Владимир Каназирев. Той бе поел командуването на Четвърта Битолска дружина в Лозенград. (Девет и нещо години по-рано, още млад подпоручик, Владимир Каназирев бе взел живо участие в Илинденското въстание като доброволец и водител на чета в Пиринския край. Там той с голяма храброст и съобразителност се бе отличил при заемането на градеца Мехомия, днешния Разлог.)

42. Пампор = параход.

43. Илия Лулчев, бивш юнкер. На 19 май 1913 г. получава чин офицерски кандидат. В сраженията срещу сърбите на 18 юни с. г. бива леко ранен.

44. Александър Протогеров, после генерал о. з. Родом от Охрид (1867 – 1928).

45. Военностратегическото значение на Шаркьой (което обяснява защо турците тъй упорито са искали да го запазят, а после да си го възвърнат) е очертано добре в релациита на капитан Каназирев от 28 ноември. Ето извадка от нея: "Градецът Шаркьой е разположен на самия бряг на Мраморно море, в началото на Дарданелския провлак. Има 1000 къщи, много от които пострадали при земетресението.

На североизточния край иа градеца има две, а на срещуположния му край три вятърни мелници. На югозапад са лозята – равна местност, която е пресечена от малка рекичка, която се спуска от върха Мусуджет. От северозапад и запад той е защитен от последните склонове на височините Мусуджет и чиф[лика] Мусачи, който разделя дълбоката долина на споменатата вече рекичка. И двете тия височини са голи и необработени [стърнища].

Значението на Шаркьой произтича от това, че той е най-големият градец между Галиполи и Родосто, в пристанището на който десантът е най-удобен и главно поради положението му относително неоценимата позиция, върха Сарян-Тепе, над с. Еникьой, върха Мусуджет и височината 438. Турските войски, заели тая позиция, биха си доставлявали всичко необходимо много лесно през Шаркьой и биха ни заставили за пазенето на малградското шосе да държим големи части по планините Курудаг, Куш-конак планина и на изток от нея. А взета от нас, с малки части бихме задържали цяла армия в Галиполския полуостров."

а. В 1933 г. аз ходих в Рилския манастир, за където придружих един шведец: Ролф де Маре. Там намерих отец Серафим. Говорихме за дружината. Той си спомняше за нея с умиление и поиска от мен да му изпратя препис от заповедта по Македоно-Одринското опълчение за награждаването му с орден "За храброст". "Желая – каза той – да го оставя в архивата на манастира." В 1942 г., минавайки през Рилския манастир на път за Солун, пак заварих отец Серафим. Той беше вече много остарял. Исках да запазя един спомен от него и понеже в манастира се намираше по това време един млад художник, поръчах да му направи портрет.

b. Конят ми беше изпратен на железопътната станция Муратли от по-стария ми брат Владимир, началннк на Хлебопекарската рота в Македоно-Одринското опълчение. Той нменно ми каза, че конят, когато аз го върнах, бил ослепял и прогледнал след три месеца.

c. Думата "клефти" имаше у гърците значение на "хайдути", те я употребяваха за възвеличаването им като борци за свободата през време на робството.

Обратно към [Това, което видях...] [С. Радев] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща]