Родна реч

брой 10/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ОТКРИТ УРОК

Блага Димитрова

Пътуване към себе си

Димитър Кирков

 

Блага ДимитроваХронологически и поколенчески Блага Димитрова върви непосредствено след фалангата поети В. Петров, Ал. Геров, Б. Райнов. Творческият й път обаче е специфичен, свой, неподелим. В литературното си битие тя е свързана отблизо с интелектуалци като професорите Т. Боров и П. Динеков. Има шанса да се радва на приятелството и духовната връзка с Елисавета Багряна. Тази връзка е една от причините Бл. Димитрова (съвместно със съпруга си, литературоведа Йордан Василев) да стане автор на две книги за непостижимата "амазонка": "Младостта на Багряна и нейните спътници" и "Дни черни и бели. Елисавета Багряна - наблюдения и разговори". Това, а и стиховете на Бл. Димитрова за любовта, която е заявена у нея като средоточие на битието, честата у нея тема за съвременната жена като личност духовно богата, разкрепостена и утвърдена, кара мнозина изследователи инерционно да я считат за наследница и продължителка на Багрянината поетическа линия.

Това обаче е само най-общо вярно. Както отбелязва литературният критик Здравко Петров, "с Багряна българската жена се впуща в път", с нея "идва победата на индивидуалността, чувствеността, еротиката над азиатско-еснафската регламентираност на чувството". Волна, страстна, остро интуитивна, Багряна е далеч от сухото, рационалното начало, от праволинейността и традицията като дълбоко вкопани посоки на мислене и реакции. Блага Димитрова също е бунтар, тя също променя, също се съревновава и предизвиква поетически. Но естетиката й не е точно като у Багряна. В стиховете си тя не само преоткрива жената като чувствителност, като обект и извор на обич, но и - преди всичко! - като мислещо същество, като будно съзнание, като търсач на нови посоки, на нови опорни точки за духа и енергията. Така че нейната поезия в голяма степен отразява засилването на интереса към личността, към себе си самата. Което означава, че това е поезия на постоянното ново себенамиране, ситуиране и преустрояване. Иначе казано - поезия философска, интелектуално усложнена и в същото време нечужда на публицистичността.

Блага Димитрова винаги е навътре в съвремието, в актуалностите, в деня, в който живеем. В младостта си тя специализира в Литературния институт в Москва, публикува стихове и поеми за съпротивата, за строителството, за Родопите. По-късно, по времето на войната във Виетнам, пише протестни стихове срещу агресията, насилието, жестокостта. Автор е и на романите - дневник и пътеписи, "Страшният съд" и "Подземно небе", в които виетнамската драма събира като във фокус проблемите и тревогите на целия модерен свят, разтерзан от войни, революции, преврати, политически усложнения и тежки човешки съдби. Потъва в интимната лирика (стихосбирката "До утре"), където оставя емблематични творби: "Вишна", "До утре", "Прегръдка", "Вярност", "Бяхме най-близки". Но и в тях не женската отдаденост и разнеженост, не любовта олтар и любовното томление са доминиращата настройка. И в любовните стихове надделява стремлението към "догонване на светлината" (така е назован последният цикъл от стихосбирката), пробивно, категорично се търсят независимостта, "пътищата примамливи и непокорството, и свободата".

В етапната за поетесата стихосбирка "Как" това вървене към себе си и срещу себе си, дълбоко положената философска основа, острите съпоставки, питането и саморазпитът как да живеем, как да съществуваме, как да общуваме, как да пишем, мисълта за изтичането на годините - всичко добива тук драматичен израз и тълкувания. Без аскетизъм и крайни пози на себеотричане от радости и от собствен свят темата за времето, пречупена тъкмо през призмата на личното, на интимното преживяване (болката, състраданието към най-близките например), върви, разгъва се в съчувствие, вълнение, мисъл и болка за другите, за всички, за хора и народи. Отгадките за човечеството, за човешките лъкатушения и съдби, за бъдещето, трактовката на егоизма, на злото и противодействието срещу им са изведени до внушителни обемни метафори. Характерното състояние на лирическия субект са безсъниците, самоанализите, вътрешните преборвания и преодолявания. Стихосбирките "Импулси", "Гонг", "Глас", "Отвъд любовта", "Лабиринта", "Нощен дневник", "Ключ", "До ръба", "Времена" - всяка посвоему и все повече обтягат тия чувства и състояния на изгубеност, лутане, колебание, тревожна напрегнатост, отварят порива за "бягство": във времето, в спомена, в детството, в любовта, в пространството нагоре и извън - извън отчуждението, извън социалното бреме, извън оскверненията на външното, материалното. Всяка от тези стихосбирки в различна степен изразява същия философски и хуманитарен синтез на трите основни екзистенциални понятия: любов, смърт, слово, които поетесата залага в поемата си "Забранено море".

Можем да обобщим, че цялата лирика на Бл. Димитрова е един несвършващ и все по-задълбочаващ се катарзис. Ако я перифразираме, тя постоянно цялата се претърсва, преоткрива своята и нашата идентичност, ту самозащитно се прибира във вътрешния си живот, ту разбутва и руши прегради, условности, догми, съображения, задръжки, страхове. Това изследване на съпротивителните енергии срещу примирението, инертността, застоя, това призоваване на чувството за гражданска отговорност е у авторката и своебразно предизвикателство към личността, към моралната й зрелост и устойчивост.

Така че не е случайно и заглавието (тема) на първия й роман - "Пътуване към себе си". Романите на Бл. Димитрова са друг жанров опит, друга форма, изричане с други средства на същите чувства, състояния, обзетост, естетика. В едно кратко интервю за четени и предпочитани още от младостта романисти, тя посочва автори, малко популяризирани навремето, отбивани от официалното внимание и от панорамните литературни обзори: Константин Константинов, Димитър Шишманов, Чавдар Мутафов. Интересът е предизвикан от нестандартността на този тип белетристика, разчупваща традиционно селското като синоним на национално и класическо. Собствените й романи "Отклонение", "Лавина" (имащи и екранна версия) и "Лице" са своеобразни изследвания на проблемите за верността, честта, взаимопомощта, свободата - изпитани, проверени в критични ситуации, в моменти на осъзнато отклоняване от привичното, познатото, обичайното, общоприетото. Романът притча "Лице", предизвикал навремето дискусия, отрицания, организирана критика, поставя въпроса за тоталитарния характер на българското общество от близкото минало, за социалните, моралните и интелектуалните бариери пред личността - пак обстоятелства, изискващи проверка на духовно-съпротивителните сили у нея, проверка на готовността за действия и промяна.

Някак закономерно творчеството на Блага Димитрова, нерядко педантично разглеждано и атакувано, получи в последните две десетилетия широк отзвук. Последва съответното й активно включване като гражданин и творец, като личност и повелител на словото в бурно преобърналия се обществен живот. Блага Димитрова е измежду учредителите на Комитета за защита на Русе и на Клуба за гласност и демокрация (1988). Председател е на създаденото Свободно поетическо общество, народен представител в 36 ОНС, вицепрезидент на Република България в периода 1992-1993 г.

Литературното посвещение Бл. Димитрова определя ясно и точно: "Литературата според мене е самопознание на национална, на лична и общочовешка съдба." Когато разсъждава върху отдадеността, върху разтърсващото вътрешно изживяване при творчеството, поетесата отхвърля както преднамерената самозадоволяваща игра с Аза от страна на автора, така и буквалния биографичен прочит на творби, сюжети, настроения от страна на тълкувателите. В този смисъл тя не приема припокриването на "лирическия герой" с автора, твореца. Подобни размисляния върху художественото сътворяване като обзетост, обреченост, тайнство не са рядкост при нея. В стиховете и поемите, в романите и в есеистиката й възприятието и разсъждението всякога са сплетени, неразединими социопсихологически и стилистично. Вълнуват я зоните, ключовете, звученията, загадките на езика - универсалния, поетическия, похабения, променящия се език. Езикът като социален координат. Петър Увалиев твърди, че "тя е една поетеса, възстановила достойнството на Думата". Словото материал Бл. Димитрова ползва като ковък метал за гравюра, насища го с внезапност и провокация, вярва в него като в жива материя, чрез него твори, преоткрива се и настоява:

 

Всяко свое стихотворение

ти създавай като последно..

("Ars poetika")

 
Българската библиотека © 2001 Родна реч

предишнагореследваща