Родна реч

брой 1-2/ 2002 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ОТКРИТ УРОК

Александър Вутимски:

"Било е сън момчето от сребро..."

Иван Янчев

 

Александър Вутимски е едно самт по себе си провидно движение. Неговата съдба, погледната откъм смъртта, е всъщност овладяването на върховете, изпълнени със смисъл.

Не навлиза ли той в поезията много преди да навлезе в себе си? В стихотворението "Отдалече" временното безразличие го преследва и той сам задава съдбовния въпрос:

 

Безполезен поет ли съм? - Все едно. Аз не искам

ни лаври, ни критики.

 

Между Вутимски и светлината, която възприемаме чрез музиката на очите, няма дистанция. Външният свят е светът, чиито стойности придават на поезията му великолепната прозрачност да чувства себе си. Но той не излиза от себе си, за да прецени рефлексиите на мисловния поток. Той е препълнен от светлина, доближаваща го до безумието да се съзерцава. Усилието му е да преодолее предчувствието. Касае се за ранната смърт на Вутимски, която го кара да извика в "Радостен монолог":

 

Не съм затворен кръг. -

Стоя пред цялата безкрайност на света.

 

Ако ние възприемем това "безумие" като същност на неговия характер, едва ли би стигнал той до "аморалните" си стихотворения.

Вутимски няма нищо общо с нихилистично-бохемския артистизъм на Рембо, с каквито и да било налепи.

И какво? Поетът търси гибелта си... Тъгата у Вутимски (и у най-големите поети) не е слепотата от чужди отражения, а прозрение зад светлината и крилете, които ние не познаваме преди полет. Не би могъл да раздели пространството, за да го видим под кръста на самодоволството.

В "Безумието" Вутимски ни казва: "Съдено ми е било, изглежда, още в най-ранната младост да се отдалеча окончателно от пътя на благоразумните."

За духа не е странно, а съвсем естествено да отхвърля ограниченията и да се потопи в ледения порой на непокорството, да ненавижда дребното, мерзкото шушукане и лицемерие, затвореното в някаква безцветна поносимост, за да се види отвъд преследваната обреченост, разочарован докрай и докрай влюбен - да не е сам. Да се вижда двама.

Даже да не познава Рембо, Верлен, Бодлер и Маларме, те са за него нещо "твърде познато". Вечно. Той - едно осветено, раждащо се от близостта на формата жертвено "Аз".

Като Омар Хайам Вутимски намира в кръчмите неизтощимия кръг на движението, живота от другата му страна. Самоиронията не му дава справочен материал за това, което липсва. Няма да го видим да поздравява шумно по "трезвите" градски улици, нито с приведени до земята очи като на богослужение.

Чудесни вълни от звуци - идват много, много отдалеч. По прозорците чуруликат врабчета и подхранват метафората като жена, която носи у себе си своя плод. Движението на живота без насилие, но и без слабост, никъде не се спира за дълго:

 

И тогава, не зная защо, тъй си казах

в безмълвната нощ:

- Драги мой, че живееш, че се движиш

е все още хубаво.

Не мисли за смъртта. Има само движение грубо.

И страхът, и скръбта са в света... Що от туй?...

И със тях ти си цял във живота.

 

Малко е да се каже, че той предчувства своята смърт. Вутимски иска да се види "от другата страна"; смята, че няма никога да достигне безвъзмездната пропаст на поезията, от чието дъно се изравнява със себе си; смята интуицията за своеобразно наследство на сантиментализма и той се поставя отвътре, т. е. образите в стиховете му се изразяват в едно двойно движение. Затова и истината се превъплътява.

Ал. Вутимски покорява с директното внушение, идеята е разкрита, ясна, оголена изцяло, но и... зад "маската" - обобщена от един "мечтаещ ум". В това, което действителността изправя срещу него, Вутимски не се среща със себе си, то не е неговият кръг на изпитания и болка, на отплавали без ангелска намеса страдания - това е за да не се объркваме всеки път, когато пред нас застава онази роза, която чуваме да бият някъде.

 

... Ах, старият фенер ме водеше към черквата

под нощен хоризонт.

Кубета от мъгла, кубета от мъгла и зима.

И аз съм паднал на снега

под две очи...

Спасете ме от моите спомени.

....

Кажи да стане ден... Но аз ще плача...

 

Епохата на Вутимски е дълга клада, под която трябва да се научим да познаем надеждата. Човекът, който иска да създаде ангел, да създава звяр.

Кой плаче? Вутимски или Лорка, Рембо или Бодлер? Шопен или Бетовен, Брамс или Берлиоз?

Една цигулка или две очи?

Това е кладата, която всеки носи в себе си. Би трябвало по-скоро да говорим за провидения, отколкото за сантиментализъм. Вулгарна и груба, действителността преследва красотата. Твърде рано в живота на Вутимски времето не говори с голямо великодушие за забранените предели на бъдещето.

Но "Било е сън момчето от сребро...". Тишина безкрайна. Музика, проницателност, сравнения, "събития", които гърмят навън. Здрачевина покрива живи и мъртви в "безкрайния свят на нещата".

 

Тази нощ, когато вятър нямаше,

сливата във двора разцъфтя.

 

Цигулката рисува своите посвещения. Ярко гравирани образи връщат спомените си. Вутимски търси под непосредността на обикновените неща същината на живота, обръща се към движението, следи кое и кои живеят с него и в него. Вътре - във Вселената. Влече го неумолимото. В своите черти открива чертите на други - не се откъсва от своето време. Не излиза на улицата, за да намери там всекидневния живот, а да се изповяда, че живее. (Може би поетът остава, защото не може да бъде приет сериозно!)

 

Нека да бъдем добри, нека забравим дъжда,

който измокри дърветата. Да забравим и лошите срещи.

Хората ще отминават,а ще ни кимат в алеите дълго.

Във широката вечер на парка ще мълчим

и ще дишаме заедно.

 

Разпнат между гордостта и най-нежното умиление на самотен бегач, Вутимски живее в "скоростта" на живота, с оная неутешима ритмичност на въздуха, която привечер оцветява в синьо листата. Сред това изненадващо чудо на големия град, на всичко, което неговият поглед обхваща в кварталите на София... В кръчмите, отделени с невидими граници, преоткрива тайните на "осветения отвътре" език. Удивителна непринуденост свързва съмнението и лихвите от спестената памет. За него няма забравена рана. Да избягаш от омразата и от оскърбленията е участта на благородството, обогатяващо с мечтателния ум на страданията. Съдбата избира смъртта, защото животът е една осветена от съвършенството надежда.

 
Българската библиотека © 2002 Родна реч

предишнагореследваща