ПЕНЧО П. СЛАВЕЙКОВ

ПортретПенчо Славейков е роден на 27.04.1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на П. Р. Славейков, от когото наследява много като човек, гражданин и поет. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Преживяното в Стара Загора по време на Руско-турската война остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет; тези "враснали тъй дълбоко в душата спомени" служат на Славейков при работата му върху "Кървава песен". Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. - отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява. В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Продължава образованието си в Пловдив. През 1883 Славейков е един от начинателите и водителите на ученическия "смут" в Пловдивската реална гимназия - против лошото преподаване на "предметите" (след като учители като П. Р. Славейков, П. Каравелов и Тр. Китанчев били заменени с "парфюмирани контета и умствено боси "възпитатели"). По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество; бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения - затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с "Живи мощи" и "Слепият музикант". В борба с "неволята" Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на "велик учител", извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби ("Cis moll" и др.). Възгледът за страданието се затвърждава и от творческото му общуване по-късно с Х. Ибсен, Фр. Ницше, Х. Хайне и др. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
Към средата на 1884 г. семейството му е отново в София. През 1885 г. се сближава с Ал. Константинов. Двамата сътрудничат на сп. "Библиотека Свети Климент" с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. ("Бащин край", "Любимий падишах", "Дим до Бога", "Манго и мечката", "Цар Давид" и др.). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга "Момини сълзи", създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на Славейковата поетическа мисъл - вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в сп. "Мисъл" се появяват първите редакции на поемите "Cis moll", "Сърце на сърцата", "Успокоения", "Фрина". По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество - патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. "Мисъл" и на сп. "Българска сбирка", създава поемите "Ралица", "Бойко", "Неразделни", и други класически епически песни, първите глави на епопеята "Кървава песен", много от миниатюрите в "Сън за щастие".
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът-неокантианец Й. Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист В. Вунт - психология, етика, история на философията; Е. Елстер - история на немската литература, Вюлкер - лекции за творчеството на У. Шекспир; Волнер - за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Й. Гьоте и Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Т. Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау и др. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Х. Ибсен, Й. Якобсен и др. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ С. Киркегор; чете трудовете на Г. Брандес, К. Ланге, А. Шопенхауер, Ф. Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема "Хайне и Русия" но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от "Епически песни", подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. (Стихосбирката "Сън за щастие" е плод на многогодишна творческа работа в тази насока). Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. "Знаме".
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл" и е в центъра на литературния кръг "Мисъл". Поддиректор (1901-1909) и директор (1909-1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908-1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Н. Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. Заедно с проф. В. Златарски прибира в България костите на М. Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до М. Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на "славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие" Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на "Кървава песен" (IV-VI песен), подготвя антологията "Немски поети".
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението С. Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министервото на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството "Приятели на руския народ" (с председател А. Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща М. Белчева.
Живее в различни селища - Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим - 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път - през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на "Кървава песен" и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.

(Материалът е взет от страницата на Народна библиотека "Пенчо Славейков" - Варна)

Обратно към [творчеството на П.П.Славейков] [СЛОВОТО]

Научете се! Гювечът! Silvia