ВЪЛКЪТ

Нощта повдига бавно траурния креп,
поръсен с утринни сълзи
и в синята мъгла пълзи
поток от труженици, поели път за хлеб.

И въздухът е сякаш плътно напоен
с въздишките на шумний град,
които бликат и трептят
по устните на сивия работен ден.

А ето старий вълк завръща се пиян -
на плячка бил е цяла нощ,
където в празничен разкош
той вдигал е стакан подир стакан.

Бастон, дебела шуба, пура - всичко на място,
а в замъглените очи
банкерската душа звучи
с единствената своя струна от злато.

Мъглата вдига се. И цял в лъчи облян,
гърми стохилядния град,
а старий вълк - а старий свят
отива да си легне гузен и пиян.

Обратно към [Смирненски] [СЛОВОТО]