ВЛАДИМИР СВИНТИЛА: Писма от атинските музеи

Писмо шесто
Жителите на Атина. Туристите в Атина.
Атинската къща и дом.

 

Моето намерение е да пиша единствено за антична и средновековна Атина (тук не употребяват термина Средновековие - той е непознат, тук говорят за "византийски период"). За Агората, Дипилонските врати, Маратонската могила, музеите, Акропола, манастира "Дафни". Не съм нито настроен, нито подготвен да пиша за съвременността. Нито имам сигурни социологически материали под ръка, нито впечатленията ми в тази област са особено дълбоки, защото тичам от музей на музей, от място на място с такси или с колата на някой от българските служители при Посолството, които до един се оказаха безкрайно любезни към довеяния от странни ветрове съотечественик.

И все пак на мен ми се струва, че ще бъде една грешка, ако не обрисувам атмосферата, в която живея - моята лична и общата. Тя сигурно оказва някакво влияние върху моето виждане на нещата - влияние, което самият аз не мога да определя. Затова нека изложа условията си и възприятията си от заобикалящия ме живот. Има впечатления така силни, че те ме откъсват от мисълта за музеите и за храмовете, за растителността и за морето при Саламин.

Живея в стария квартал на Атина - Плака, улица "Тесподис". Господин Марморидис, собственик на галерията, в която е уредена изложбата на Димитър Казаков, на която съм комисар, ми даде възможност да живея в една от неговите търговски галерии. Това са стари постройки от средата и началото на миналия век. В тях към изложбените зали и стаи с художествени предмети собственикът е уредил стаи за гости.

Господин Марморидис не само ми даде възможност да се освободя от ужаса да живея в хотел сред многоезични чужденци, но той ми подари и вътрешния мир на Атина, нейното старо сърце.

Не харча буквално никакви пари нито за хотел, нито за ядене, защото в хладилника намирам редовно плодове и сирене, а това е и единствената храна, която мога да поема тук. Донесените от мен луканки и салами са неупотребими в този климат. Габровската кайзер пастърма, бутът "Елена" и други лакомства, които нося, тук имат едно единствено качество - те са нетърпими за езика. И макар да ги оставих в хладилника на господин Марморидис, аз съм сигурен, че и той не ги е употребил.

За десетина дни едва ли съм изконсумирал половин кило сирене и три-четири килограма грозде. Не мога да ям. Самата мисъл да се храня ми е неприятна. Хапвам само сутрин и се насилвам с някой залък вечер, и то защото разбирам, че на следващия ден не бих издържал в дългото ходене или в безкрайното стоене в музеите.

Гостоприемството на господин Марморидис не може да бъде оценено с нищо. Свободната валута употребявам за покупки на книги по антично изкуство, с каквито естествено Атина е пълна. После ще я върна в България в троен размер - но това няма значение.

Дойдох тук с цяла библиотека в куфара, имайки намерение на място да проверя четеното и впечатленията си от античността. С купените книги тази библиотека се удвои. Но затова пък аз съм в състояние да правя проверките си и справките си в литературата на място. А това дава огромни предимства.

В музеите отивам, след като предварително съм опреснил паметта си от каталозите и историите на изкуството. Отивам само за възприемането на детайли и подробности. Така, след второто посещение на археологическия музей, зная експозицията буквално наизуст и мога дори да играя ролята на гид.

Сградата на археологическия музей повтаря общо взето формата на мегарона (но това е съвсем относително казано) и притежава като него един вътрешен двор. Излизам на този двор да пуша и да си водя бележки в един обемист тефтер. Редица от бележките естествено нанасям пред самите експонати.

През продължителното си стоене в Атина видях само още един човек да си води дневник - едно очарователно момиче от Мюнхен, което следваше класическа филология.

Тя бе седнала на убийственото слънце пред едно кафене под Акропола. По-предпазлив към могъщата сила на Хелиос, стоях на сянка. Ние, двамата, се надпреварвахме в писането на нашите дневници. Докато тя се засмя и каза:

- На коя страница сте?

- Пиша осемдесетата.

- О, - каза тя - Вие сте назад. Аз съм на двеста и осемдесетата.

Тя се бе подготвила по-добре от мен. Нейният дневник бе един том холандска хартия, подвързана с червена коприна. Очевидно, с немска грижа и педантичност, тя подготвяше един ръкопис за собствения си архив, а кой знае - може би един ден и за националния.

- Все пак - казах предизвикателно - въпрос е какво се пише. Видите ли, аз съм стар като белоглав орел. Тази земя изучавам от юношески години. Смятам, че в античното изкуство имам, ако не изключителни, то поне съществени наблюдения.

- Не е ли странно, че само ние с Вас водим дневници? Според мен, всички тук би трябвало да пишат!

- Очевидно е, че имат други занимания. Много ми е приятно да говорим. Но какво ще стане с нашите дневници? Кой ще ги пише, ако ние приказваме?

- Да, да. Вие сте прав. Нашите дневници. На какъв език пишете Вашия?

- На родния си - български.

- А аз на немски. Значи един българин и едно немско момиче ще оставят на националните архиви своите впечатления от Атина през 1979г. Да си пожелаем успех.

Когато аз излизам от музея или се връщам от Акропола, не намирам нищо по-приятно от това да седна в някое кафененце и пред чашка кафе с чашата атинска вода с лед да записвам малко трескаво това, което съм видял.

Моето писане безпокои мнозина, но не самите гърци, струва ми се. От една кожена чанта, пълна с книги, аз вадя необходимия ми труд и си взимам бележки или правя справки. Никога не съм подозирал, че такъв тип поведение може да действува като взрив. По-често ме гледат злобно и направо с омраза. И тук аз трябва да се спра малко върху туристите.

Девет десети от туристите в Атина са хипари. Защо са дошли тук, не е известно. Човек ги среща най-вече по елегантните улици на града и в знаменитата Плака между таверните.

Буквално у никого не забелязах някакво естествено поведение. Намръщени лица, кисели физиономии на "млади гневни хора" (изглежда тази мода още трае), неестественост на лицеизраза. Лицата на тези хора са скрити зад гримаси, постоянни като маски. Сякаш са дошли да правят някаква демонстрация, да донесат своето недоволство в сърцето на самата класика.

В музеите те си наемат гид и слушат с намръщено изражение неговите обяснения на собствения си език, сякаш изпитват недоверие към това, което се говори.

Видът им е на хора, които са поставили под съмнение всяка цивилизация - включително и античната. Тук всичко най-често среща тяхното неодобрение. И това свое неодобрение те изразяват по странен за мен начин.

Видях хипари, които спяха в двора на музея. Бяха платили петдесет драхми, за да спят демонстративно в двора на археологическия музей! Видях и такива, които правеха слънчеви бани на Акропола, обърнали гръб на Партенона, по бански гащета, които очевидно са били донесени за една такава цел.

Знам, че у нас всичко това ще се стори неестествено. Но, откровено казано, не ме интересува кой какво ще каже. Пиша, каквото видях. Мускулестите хулигани остават по плажни гащета, правят гимнастики на Акропола и след това лягат по корем да се пекат. А други лягат на сянка в двора на музея, слагайки грижливо сандалите си под главата за възглавница. Все пак за съня са необходими някакви удобства.

Поведението на хипарите отначало ми действуваше отблъскващо, после само гротесково. В Париж или в Лондон вероятно не бих ги забелязал. Но тук те представляват такъв контраст с духа на античността, че не могат да не ти се натрапят.

Някои гледки ще останат завинаги пред очите ми. Един позастаряващ "младеж" с остра щръкнала брада, върви мрачен и приведен напред, човек би казал, с намерението да убие някого. След него върви прекрасна, естествено руса жена, две педи по-висока от него, по шорти, с дълги бедра, които са целите в синини и със следи от мъжки зъби. Тя е като някакъв вид реклама за сексуалността на нейния обладател.

Двама млади хомосексуалисти с модерните гащеризони се гонят по улицата и единият милва задните части на другия. Полицията ги задържа.

Две момичета, отрицателки на всякакво соаниране, на всякакъв грим, на всякаква козметика (такива са многото) се набиват със своята "естественост": ниски, трътлести и ужасно мръсни.

Нямам намерение да продължавам. Тук е световният еснаф, отрицател на културата, който е дошъл да изкаже своето неодобрение към антична Гърция за това, че тя е направила първото престъпление, създавайки цивилизацията. Колкото и да е странно, тези хора са дошли не да видят, а да бъдат забелязани!!! Тяхното поведение е форма на някаква пропаганда против културата, пропаганда, чийто смисъл е тъмен за мен, непосветения в новите обществени мистерии.

Моето писане дразни точно този тип хора. Аз сякаш опровергавам някаква тяхна теза или някакво тяхно твърдение.

Ползувам случай да им поднеса тук своите извинения. Нямах време и нямах вкус да спя под храма на Хефест, на Агората и да правя слънчеви бани на Акропола.

Нека отбележа реакцията на местните хора срещу този поток от хипарска показност. Нито един грък не носи нито дълги коси, нито брада, нито мустаци. Аз, който съм с малко по-дълга коса, бях отличаван от пръв поглед като чужденец - макар по нашите понятия косата ми въобще да не е дълга. Гъркът когато носи дънки или джинси, те са грижливо изпрани и като нови. Съвременният атинянин е въплъщение на хигиена. Това, казват ми, е инстинктивна защита на цялото население срещу потока нрави, идещ отвън.

В църквата до парламента на вратата видях текст на английски език: "Строго е забранено жените да влизат с панталони, шорти, пола-панталон и т.н. Мъжете, които влизат в храма, също така трябва да имат приличен вид".

Клисарят, който говореше английски, ми каза:

- Заради една свещ няма да им позволим да осквернят храма! Ние не сме хотелиери и не търпим безобразия.

И в неговите думи, мисля, бе засвидетелствувано не само отношението на гръцката Църква, а и на целия гръцки народ.

Все пак има нещо много грозно в това да си мразен, защото пишеш, защото си грамотен. Защото си видял нещо и дори си се развълнувал. Защото си нарушил правилото да ходиш мрачен, което е някаква униформа.

В сблъскванията си с тези хора разбрах, че никога през живота си не съм мразил. Срещайки тъмните хипарски погледи, присъствувайки на целия този хипарски панаир, разбрах какво значи собствено омраза. Тя за първи път осени сърцето ми. И аз, кроткият, усетих омразата буквално да тече през всяка фибра на тялото ми. През всяка вена. Изпитвах омразата като физическо присъствие в пръстите си, в мускулите на ръцете си.

Вечер се затварях в къщата на ул."Тепсидос". Под светлината на лампата, додето двете черни котета водеха непрестанната си борба, разтварях книгите си на малката маса. И пишех по два часа през нощта, за да стана в седем.

Плака е кварталът на певците и на китарите, градът под Акропола с възрожденска гръцка архитектура, родина на модерна Атина. Всяка къща и всяко дворче тук е един отделен мир, един рай.

Трябва да кажа, че възрожденската гръцка архитектура е коренно отлична от нашата. Преглеждах в книжарниците и в библиотеките статии и трудове по този въпрос, тъй като моите скромни знания по новогръцки ми позволяват да чета само трудове по изкуствознание и архитектура. Истината е тази. Гръцката национална, битова, възрожденска архитектура (този термин не е текущ в атинските научни среди) не познава синтеза между архитектура и декоративна живопис. За гърка това е чуждо, това стои дори бароково и е за него неприемливо. В континентална Гърция, в Тесалия и в Егейска Македония, където декорацията присъствува в интериорите, се касае или за работа на дебърски майстори, или за техни гръцки ученици.

У нас е слагано твърде много ударението на елинизацията (гърчеенето) и не е било забелязано, че от българска страна също така има едно силно влияние върху гърците. Живописният български архитектурен стил е заел Северна Гърция и остров Родос.

В Атика, където нашите майстори не са стигали, се долавя оригиналният дух на гръцкото народностно строителство. Аз няма да го подценя и няма да изтъквам нашите предимства. В сравнение с нашата домашна архитектура, тукашната е миниатюрна. Къщата и дворчето зад високите зидове образуват едно пълно единство. Декоративността е само в тоналността на сградата. Тя е красива не със своята орнаменталност или своите криви (копривщенски криви, двукобиличните криви на Кольо Фичето и т.н.), а само със своите пропорции. Никакво влияние на църковния (християнски) перистил върху домашната сграда. Навсякъде прави линии, стереометрични обеми, легнали категорично върху земята, създаващи представата за траене, едва ли не за вечност.

Първоначално си казах: пловдивските или копривщенските къщи биха греяли като диамант тук. После трябваше да се откажа от една такава гордост. Тези криви и тези декорации са възможни по-насевер, където продължителната зима с нейното мрачно небе трябва да бъде разнообразена от архитектурния ансамбъл. Тук силното слънце убива всяка яркост на боите. И нашите декоративни стенописи не биха били забелязани. Те не могат да се родят на този юг.

Гръцката национална къща е само пропорции и яснота на профила, само простота, само едно чувство за нещо човешко и земно. И това е очарованието на малката къща в Плака, където ми е дадено да прекарам. Тя е като сън от простота, с тържественото си външно дървено стълбище, напомнящо малко нещо стълбището на храм.

Тук нищо не разсейва мислите ми. Мирът е такъв, че аз почти не чувам потока от коли, който тече пред вратата. Този поток не стихва никога. Тук казват: "В Атина животът почва в седем часа сутринта и свършва на другия ден в седем". Но защитен от зида и от вратата, аз се мъча да изстискам чувствата си от сърцето върху хартията, предназначена за моя дневник. И пиша до късно през нощта. Защото в Атина пет часа сън са достатъчни.

Естествено съм принуден да мисля върху този народ. Огромната помия, течаща отвън, го оставя недокоснат. И това не може да не респектира - никакъв упадък на нравите.

А освен това гъркът пази недокоснато и своето национално изкуство.

По цяла Плака и в цялата Атина (но най-вече в Плака) има едно изобилие от фалшификати на народното изкуство, сувенирни копия на античните предмети, които нямат никаква достоверност, грамади от художествени боклуци.

Но всичко това е предназначено за лошия вкус на чужденците. Всички тия хипари, с тъмен и неясен поглед, всички тия шведи, американци, англичани, французи, швейцарци изкупуват ежедневно авгиевите обори на художествения фалшификат.

Не бива да се мисли, че за сериозния покупател няма отлични сувенири. В самия археологически музей човек може да купи достоверни копия в керамика на танагрийски статуетки, които при това не са и особено скъпи. В музея се продават и съвършени копия на микенски бижута от злато, за една сума около 150-200 долара. Още повече, че се касае за осемнадесеткаратово злато. В музея на Агората копията са още по-евтини.

В редица магазини в града видях и отлични копия на икони, толкова достоверни, че и тренираното око може да ги вземе за оригинали. Върху стара дъска и опушени. Работени със старите техники. И химическият анализ вероятно не би позволил да се открие, че се касае за копие.

Но никъде в тези магазини не се опитаха да ме излъжат. Въобще честността е поразителна.

Търговците на хубави копия също така са принудени да продават художествени боклуци. От сериозната си продукция те не биха могли да живеят. Тази вряща, кипяща, танцуваща тълпа, този бесовски поток от ограниченост и лош вкус не може да търпи сериозния художествен продукт. Той му звучи като предизвикателство. И Атина по неволя създава кича.

И тук ме порази страшният парадокс: лошият вкус е неизчерпаем и той храни и винаги ще храни атинската еснафщина. Нейните ресурси никога няма да свършат, тъй като лошият вкус е неограничен в потреблението си.

И все пак гърците дълбоко се отграничават от този лош вкус. Посетете който и да било музей на гръцко народностно изкуство. Разликата е потресаваща. Гръцките художествени занаяти - керамика, тъкани, ковани метали, резби - са живи и ни най-малко не са повлияни от "естетиката" на сувенира.

Интересно е да се види как гръцкото общество мисли за себе си. Всичко, което е предназначено за училището, за образованието е белязано с висок естетически вкус. Няма учебен предмет, скъп или евтин, който да не е красив. И в това отношение би трябвало да си вземем един урок.

Гръцката образователна система е нещо твърде сериозно. За това си дадох сметка, прелиствайки учебниците. Но и в това отношение има парадокси, необясними за мене.

В Атина отидох с твърдото решение да купя някои старогръцки текстове, които липсват в библиотеката ми. Преди всичко Плотин. Отпратиха ме в най-представителните академични книжарници, чиито щокове от книги на европейски езици и новогръцки могат действително да удивят.

- Трудовете на Плотин - казвам аз.

- Искате да кажете на Платон.

- Не Платон, а Плотин. Плотин е друг гръцки философ - пояснявам стеснено - живял е по-късно от Платон. Търся неговите "Енеади".

Завеждат ме пред един рафт, дълъг около метър, с текстове от старогръцки, издание на "Оксфорд юнивърсити прес". Там има само един том от едно петтомно издание. И естествено аз питам за останалите. И показвам корицата на управителя, за да види, че действително съществува и Плотин.

- Каква националност сте? - ме запитва неочаквано той.

- Българин.

- Очаквах да сте балканец. Тази година само двама румънци купиха от мен старогръцки автори. В оригинал. Никой не чете нашите стари автори на техния език. Ние, гърците, четем всичко в превод.

И неочаквано извика високо на димотики: "Я виж там горе дали няма другите томове на Плотин за този българин, дето иде чак от София!"

Гърците са малко нещо като италианците по темперамент. Говорят високо. И за неща, които - поне за нас - трябва да бъдат дискретни.

И се получава нещо ужасно за мен. Мрачни хипари, шведи и англичани, без израз в погледа, обръщат гримасните си лица към мен. Те оставят дори щанда с порнографията (дискретно отделен в дъното), за да ме огледат. Чувам англичанката да пита кавалера си (ако това е кавалер!) "Но кой беше този Плотин, учили сме нещо за него, но не помня какво". Отговорът, който получава, е: "Той беше един от старите софисти". И аз не мога да не се усмихна, което веднага се забеляза.

Но Плотин не се оказа и в галерията на магазина.

В другата академична книжарница положението беше още по-жалко. Имаха един щок стари издания, билингви, на Хайнеман, Лондон, които са от 30-те години. Времето ги бе пожълтило всички, защото те стоят тук точно половин столетие. От интересуващите ме автори имаше само Филон Александрийски, и то непълен - липсваха томове. Имаше пълни издания само на трагиците, които пък аз притежавам отдавна и то точно Хайнемановите билингви.

От този факт аз бях като "цапнат по главата". Но нали видях отлични граматики и христоматии по старогръцки за училищата. Нали владеенето на самия катаревуса е една чудесна врата за изучаване на старогръцки? Как е възможно в целия град да липсват старите текстове? Та Атина е все пак сърце на елинистиката! Къде отиват резултатите от цялото това образование?

Отговори ми един социолог. В Гърция простонародната култура е все още силно активна. Песента, народната поезия, преданието, поговорките, въобще народностното словесно и песенно творчество са изключително живи. Гъркът, който се култивира, след гимназията бърза да се върне в лоното на своя народностен живот, от който високата култура го е отчуждила. Той се връща към чувствителността, която му е присъща, и нехае както за древна Атина, така и за Византия. Той чете и Омир, и Библията на простонародния димотики. И всички философи и поети, и патристи на същия език. Той не може да понася и произношението на древните дифтонги, които го дразнят.

Това, разбира се, е едно обяснение. Но какво варварство е Омир на димотики, където обръщението е "ефенди"! "Ефенди Ахил"! О, ужас!

Чужденците купуват тук разнообразна литература върху античността на собствените си езици, посещенията в музеите са пробудили някакви интереси. Може би те си имат старите текстове у дома? Но аз, като истински невежа, що се касае до "модерните времена" си въобразявах, че ще сваря някой, който да търси Платон на старогръцки, тъй като му се иска да препрочете "Федон" (един от най-леките Платонови диалози) пред пещерата на Ареопага, където се развива действието.

Тук се проклех за познаването на различни западноевропейски езици. Човек, ако не знае езика, чува само един говор, който може да му изглежда и смислен, да речем, поради интонацията. Като проклятие ми бе дадено да чуя типични дребнобуржоазни жаргони на френски, английски, италиански, немски, испански. Да ме съди кой както ще. Това е измет, духовни лумпени, силни със "самочувствието" и парите си. Простаци от всички степени на неграмотността, които трябва да кажат вкъщи, че са били в Атина - и да сложат по домовете си своите фалшификати.

На този фон колко ме порази дискретният живот на атинската интелигенция. На вратите на домовете и на самите звънци няма имена. Пощата се получава "рестант" или в пощенска кутия. Никому не е работа да знае кой живее тука. Често липсва дори номерът на къщата (най-обикновено явление). Апартаментите са в по-скромни размери от нашите. Но чудесно разпределени. Върху едно пространство от 90 или 100 кв. метра е развито непредставимо за нас жилище.

И това важи за най-състоятелни хора.

Когато питам за обяснение, отвръщат ми, че домът е дом, докато е интимен. Нямат обичай да канят много хора. Четири-пет души максимум. И това - директор на вестникарски тръст! Затова пък канят по-често. И се стараят да не смесват в една вечер два социални типа.

Не съществуват надписи: "Доктор еди кой си приема болни". Не видях и фирма на адвокатска кантора. При лекаря, зъболекаря, адвоката трябва да бъдете представен. Ако сте чужденец, вашата легация или посолство има своите лекари и адвокати.

Всички тези впечатления, идещи от ежедневието, просто ми пречат на посещенията в музеите. Хипарите ме смущават навсякъде, развалят удоволствията ми. Техните наивни разговори за античността, които по неволя чувам, дразнят дълбоко слуха ми. Никъде не съм чул толкова глупости, изказани едновременно. При това с патос!

Само затваряйки се в малкото дворче на улица "Теспидос", мога да дойда на себе си, да резюмирам впечатленията си. Ако бях на хотел, това не би било възможно. Нищо сериозно не бих възприел, нито обмислил.

Но, потапяйки се в очарованието на старата Плака, аз чувствувам, че съм човек, потъвам в книгите си и в своите записки, със сърце, изпълнено с благодарност към господин Павло Марморидис.

Обратно към [Писма от атинските музеи] [Владимир Свинтила] [СЛОВОТО]

Книгите на Владимир Свинтила можете да закупите от Дюкян Меломан!