ВЛАДИМИР СВИНТИЛА: Писма от атинските музеи

Писмо девето
Светилището в Делфи. Делфийската религия.

 

На моите толкова благородни педагогически намерения да създам една книга - ръководство за българина в Атина, не трябва твърде да се вярва. Вече не вярвам аз самият. Защо предприех написването на тази книга, която така ме измъчва? Защо спя четири-пет часа и през цялото останало време или съм в движение по музеите, или пиша по кафенетата, вадейки справочници от великолепната кожена торба за през рамо, която купих тук, справяйки се в научните каталози, чиято обща цена е два-три мъжки костюма, наливайки се с кафе и с газирани портокалови и лимонови сокове? От любов към моя предполагаемо неук съотечественик, отзовал се в Атина?

Истината не е само тази. Тук се осъществиха всичките ми юношески мечти. Моето юношество мина с Курциус и Берг в ръка, на масата ми бяха многотомните истории на античното изкуство, които аз заемах от Италианския културен институт или от Алианс Франсез. Наведен над тези големи албумни издания с прекрасни репродукции, аз диво мечтаех да видя Гърция. Сега аз съм тук, и Гърция е край мен. Живея, мисля и пиша трескаво.

Малко грозде от редовно заредения хладилник на господин Марморидис, малко гръцко сирене (с изключителни качества!), почти без хляб, едно двойно кафе от термоса. Хвърлям поредната изцедена химикалка. Искам не само да бъда полезен, а и да кажа нещо свое.

Хипарите и туристите! Аз ги проклинах и проклинам, но вижте какво стана.

На втория ден аз естествено знаех залите на Атинския музей наизуст. За версирания в историята на гръцкото изкуство това не е трудно. Изпълвах дебелия си бележник с наблюдения и анализи. И трябва да кажа, че тук схващах добре силата и значението на изкуствоведческата подготовка. Историите на античното изкуство - трябва да кажа - излизат от ръцете на хора с археологическа подготвеност и насоченост. Но тия хора не са минавали през изкуствоведческия анализ. И без да се подценява огромната им ерудираност, разностранната им подготвеност в типология, история на материалната култура, на архитектурата, трябва да се каже, че те остават просто слепи пред чисто художествени факти. Има съвсем прости проблеми, пред които те са оставали индиферентни, защото не са обичали атмосферата на ателието на модерен скулптор или керамик. И вероятно не са посетили една модерна художествена изложба. Не се интересуват от проблемите на композицията, от ефектите на обтекаемостта, от разграничението на материите. И затова невярно поставят въпросите за "полихромията" в античното изкуство, не виждат топлата или студена обагреност на мрамора. Но да не прекалявам с обвиненията си.

Оказва се, че за нас, изкуствоведите и художествените критици тук "има хляб". Интерпретациите, до които стигам са, за моя собствена изненада, и нови - и това е предимство не мое, а въобще на художествения критик.

И така аз ходя из музеи и попълвам дебели бележници.

При това си скитане вероятно съм направил впечатление за някакъв експерт. Така се сприятелих с пазителите, още повече, че съм член на една международна организация на художествени критици към ЮНЕСКО, членството в която ми предоставя право да ми се правят - само за мен - експозиции от фондовете. Авторитетът ми в тези зали расте. Първоначално не забелязвам това, но с течение на дните трябва да го усетя.

Спира ме двойка на средна възраст, съпрузи, не особено добре облечени, извиняват се и ме разпитват за една скулптура. Давам накратко обясненията си. След един час, с нови извинения, ме разпитват за друга. Като седнах в двора на музея да пуша и да продължа бележките си, с изненада открих, че са седнали до мен.

Не са доволни от беседата на гида. Предлагат ми двадесет долара на час да ги разведа из музея. Казах им, че като изкуствовед не мога да приема такъв хонорар, а те ме разбраха криво и го удвоиха. Тогава им обясних, че пиша книга. И тогава семейството предложи да ме вземе с тях до Делфи, за да има кой да ги разведе. Безплатното пътуване ще бъде моят хонорар. Уговаряме се да тръгнем на следващия ден - среща в кафенето пред музея.

В това кафене аз обичам да стоя след затварянето на музейните врати. Келнерът говори пет-шест езика с автентичен акцент, макар всичките му знания да се ограничават до пет-шестстотин думи в език. Като разбра, че съм българин, той ме загради с особено внимание и съобщаваше отдалече и на висок глас поръчката ми: "Иде кафето и портокаловият сок за българина!" Така че, обичам да стоя тук, под палмата. Антонио ми носи кафета и ледена вода. Какво мога да искам повече от живота?

Интересно е тук. Познанствата стават съвсем спонтанно. Тук виждам почти с изненада, че сред хипарите има и истински хора. Но когато един швед, някакъв професор в Столкхом по антична история, се опита да ме унижи - как страшно обичат да се самоизтъкват - той бе вкаран на кучето отзад, кълна се в Посейдона! От думите му бързо схванах кои автори е чел и кои не е чел. Съвременността е с немногобройни четива - по всички меридиани и паралели. Моето поколение, което нямаше пари, нямаше развлечения (освен простонародното софийско вариете!), нямаше автомобили, нямаше вили, нямаше служби, заседания, имаше океан от време, в което правеше само едно: четеше. По всички меридиани и паралели. Шведът-професор се оказа много скромно осведомен. Бих го не по точки, а с "туш". И неговите знания по старогръцки излязоха келява работа. Въобще един "набързо" подготвен човек. Състезанието между нас, впрочем, не бе лично, а между поколения.

Очевидно е, че да си хипар не е достатъчно. Поне в Атина.

Това не бе единственото ми предизвикателство. Където можех, отмъщавах си за слънчевите бани на Акропола - осквернение не само на светилището, а и на моето сърце.

Разказвах на гръцки приятели и познати тези си отмъщения. Те се смееха. Атинската полиция действително всеки ден се занимава с нарушенията на нравите. Всеки ден има някакъв международен убиец, престъпник, садист, който се търси в Атина. Всеки ден има някакво хипарско предизвикателство, което свършва в полицейските участъци. Примерно за уриниране в подножието на Кулата на ветровете. Гъркът не търпи мерзавщини. Той остава спокоен, уравновесен човек, влюбен в музиката, радостта, трудолюбив, но и любител на чистотата.

И аз съм отново в кафенето пред музея. Моето семейство - на дребни търговци, реших първоначално - дойде да ме вземе.

Когато видях колата му, разбрах грешката си. Нищо не зная за автомобилизма. Колата изглеждаше спортна, лека, бяла и дълга може би пет и повече метра. В тази кола и по едно частно шосе не знам за колко се озовахме във Фокия, в Делфи - но бе удивително кратко.

Моите нови познати, оказа се, са индустриалци от Австралия. ("Имаме седем завода!") Важни птици! Бяха дошли да се култивират.

Все пак бяха хора сдържани. В момента, когато исках да остана сам в музея или сред развалините, не ми се натрапваха. Не ми и пречеха да водя своите бележки.

Още преди да пристъпим в светилището, аз им разказах историята му. Създаването му в архаиката, първите свещени войни (600 - 590 г. пр.Хр.), вторите (448 г.), третите (356 г.), нахлуването на галите (279 г. пр.Хр.), инвазията на Сула (86 г. пр. Хр.). Обясних им, доколкото е възможно да се обясни, култа на Аполон Питийски (убиващ Питона) според модерното религиоведение и без да засегна протестантския им обскурантизъм. Но като оставим моите спътници настрана - на които дължа определена благодарност - да се върнем за малко сами в Делфи.

Ерозията дълбоко е променила пейзажа. Тук са никнели маслинови гори. Сега се възправят канари от варовик и гледката много пъти е страховито безутешна - като че светът предстои да бъде разрушен.

Има сполучливи опити това да се предвари и предотврати. На изток от светилището на Аполон никне млада гора от бор, маслини и кипариси. Знаменитият стадион на Питийските игри е обрамчен от млади борови дървета.

В горещината един съвсем лек - но достатъчен - бриз люлее боровете и носи прохлада. Нищо не говори днес за древните тайнства, освен може би тишината. Тя е "предвечна" или "примордиална". Говорът не я нарушава. Тържествува над нашите гласове.

Може би прекалено се взирам и преувеличавам всичко - но тук всичко ми се струва да носи качествата на изключителността. Дори простият квадрови градеж - в олтаря на Хиос - ми се струва художествено съвършен. Ниските и къси барабани от четирите колони от малкия Аполонов храм ми се струват преднамерено съвършени. Никъде в гръцкия перистил барабаните на колоните не са така малки. Това създава някакъв ритъм, който се съчетава с ритъма на квадрите - сякаш в архитектурата е внесен вкусът на ювелира.

Остатъците от Толоса, бели на фона на гъсто синята планина и на сребристите листа на маслините, са поразителни - три високи колони, короновани от архитрав. Впечатлението е по-силно от реконструкциите. И тук е така важно - и нерешимо - присъствието на ротондата в света на гръцката архитектура, цялата от правилни призми. Това отвежда към друга строителна традиция, към други религиозни системи - остатъци от лунни (селенически) култове, по-древни от ахейците.

Монументално въздействуващи, поразителни са остатъците от така наречения Последен храм на Аполон, построен след разрушението на светилището от Алкмеонидите, през 373 г. пр. Хр.

Една загадка остава така наречената "полигонална стена" на Аполоновото светилище - вероятно начало на кръглата архитектура тук, но недостатъчно изследвана и обяснена и незадоволително свързана дори като техника на градеж с традицията на гръцката архитектура. Над нея сега се извисяват четирите останали колони от Стоата, която атиняните построяват тук.

Ако има нещо да омагьосва, това са остатъците от свещената улица с основата на трипода на Платеа. Оттук са минавали шествията, носещи дарове и търсещи съвет.

Единствената запазена сграда, която дава вярна представа за красотата на делфийската архитектура, е Атинската съкровищница, построена като дар и спомен от победата при Маратон. Въздействието идва главно от двете дорийски колони, врамчени във фасадата. Триглифите са напълно запазени, но метопите са разрушени. Триъгълният фронтон сега е празен. Двускатният покрив от каменни плочи е лек, почти "въздушно лек" - едно чудо на архитектурата и на строителството.

Впрочем почти напълно е запазен и амфитеатърът. По мнение на всички, този амфитеатър е разположен в най-красивата местност в Гърция. Неговото предназначение не е напълно ясно. Той е бил място за изпълнение на гръцката трагедия или на непознати нам мистериални пиеси, за които никакъв спомен не се е съхранил.

Тъй като Питийските игри на стадиона са религиозни - ознаменуващи борбите на Аполон с Питона, аполоновата "агоне" - то предполага се театърът също така да е свързан с неговия култ. Това вероятно е така. Защото по принцип театърът е "храм на Дионис", чийто култ е противостоящ на аполоновия. В името на какво тези два култа съседствуват тук? Храмът на Дионис в сърцето на Аполоновата религия? За моя изненада този проблем не е и поставян в специалната литература.

Сред най-старите паметници на кръглата скулптура тук са двата куроса - Клеовис и Витон (610-580 г. пр.Хр.). И тук отново се поставя въпросът за същността на този статуарен тип. В Делфи няма открит некропол. Следователно тук поне куросите не са надгробни изваяния.

Знаменитият сфинкс, подарен от наксийците на Делфи (570-560 г. пр. Хр.), е запазен. Сега изненадва с малките си размери - внушението на литературните текстове е такова, че ние очакваме монументална творба. Той няма метър височина. Кацнал е върху дорийски капител и някога се е издигал върху колона, поставена до скалата, върху която пророкува Питията.

Релефи са запазени главно от съкровищницата на Сифнос. Те имат за сюжет спора между Херкулес и Аполон за притежанието на пророческия триножник в Делфи. Този спор е митологически неясен. Вероятно някакъв местен мит. Наблюдаван е от олимпийските богове, които са изобразени седнали в амфитеатър. От Сифнос са запазени метопи с похожденията на Херакъл и големи релефи със сюжет от Троянската война. И метопите, и релефите са дълбоки и хвърлените от телата върху каменния гладък фон сенки придават живот на действието. В светилището на прорицанието тези военни сцени, това почти "милитаристично изкуство", тези сцени на борби действуват някак безутешно. Ако някой е очаквал от Делфи обещание за мир, той е бил предупреждаван от това воюващо изкуство, че обликът на историята е друг.

Фрагментите на делфийското изкуство не познават вътрешна хармония и не знаят понятието "покой". Как всичко тук къса с представите за "олимпизъм", за олимпийска религия, за равновесие в космоса, в самия човек, в обществото (полиса!).

Странно е, че тези военни сюжети в светилището на Пития не са задали никакви въпроси на историците на гръцката пластика. Каква е тази воюваща традиция? Защо тук Херакловите подвизи? Защо спор на Херакъл с Аполон?

Възможно е това изкуство да носи спомените от войните, водени за обладаването на светилището. В античността не знаем други войни за притежанието на един религиозен център. Тези войни не са водени само за това, да се прибират данъци и такси от поклонниците, и нито Питията да бъде заставена да произнесе определено прорицание. Това са фантазии на миналия век, когато археологията на Гърция, ще рече истинското познаване на Гърция, е в своето начало. Тогава много лесно се правят конструкции - Атина понамирисва малко нещо на Париж и Гърция в страниците на Иполит Тен е само от пролети, като живописта на импресионистите.

Тези войни могат да имат и култово-религиозен характер. По-специално вторжението на галите, освен всички други социални и икономически причини, има за мотив и да "изобличи" гръцкия бог на слънцето като "неверен" и "неясен". Има интересни редове у Тит Ливий по този повод.

Върху институцията на самата Пития, институцията на пророчиците от Делфи, трябва да се кажат няколко думи. Тези жени нямат нищо общо с жреческата институция. Това са възрастни жени от околността, които дават своите пророчества и предвещания. Традиция, която никога не угасва на Балканите - традицията на "врачките" - по-древна от еврейските пророци, защото несъмнено е свързана с матриархата.

Златните и сребърни предмети, съхранявани в Делфи, за които ни информират множество антични автори, не са се запазили. Но тук са едни от най-блестящите постижения на гръцкото изкуство.

Преди всичко "Колесничарят", за който вече говорихме.

Тази скулптура от бронз е дар от Полизалос, тиран на Гела в Сицилия. Оставен е като спомен за неговата победа в Питийските игри, вероятно през 474 г. пр.Хр.

Няма никакви данни тази скулптура да е създадена във Велика Гърция и пренесена оттам на гръцкия материк, в Делфи. Скулптурата е местна - на ранната класика. Удивителното в нея е главата, която е станала символ на рационална и мислеща Гърция.

Най-действена тази глава е в профил. Под лентата, привързваща косата на колесничаря, един кичур се е освободил и се развява. Окото е работено "натуралистично". Белтъкът и ирисът са рисувани - нарисувани са и самите клепки. Тези незначителни намесвания на живописта в скулптурата оживяват зеления бронз. Носът е правилен, в традициите на архаиката, но устата са полуотворени като при монолог. Рисунъкът на врата е удивително правилен, вещината, с която са работени издадените напред ръце (държащи поводите на коня), е неподражаема. Торсът почива на един "труп", който напомня едновременно колона и кариатида. И всичко е по-съвършено, отколкото може самата природа.

Едно съкровище в Делфи е статуята на атлета Агиас. Предполага се, че е мраморно копие на бронзова статуя от Лизип, която се е намирала във Фарсала, родния град на атлета.

Ако е копие, то е съвършено и отлично предава характерните на Лизиповото творчество черти - драматично хлътнали в дупките на черепа очи, прекрасно чувство за маса, пестеливо предаване на богатата анатомичност, великолепна шлифовка на скулптурната повърхност, идеален овоид на главата, одухотворен и драматичен израз на лицето.

Прекрасна е статуята на Антиноос, атлет, който е бивал изобразяван много пъти - от късната класика. Силно меланхолното изражение на лицето и общото меланхолно състояние карат да се предполага, че статуята е издигната тук по повод на неговата смърт.

Поводите, по които тук се издигат статуи, са най-различни. Аркадийците издигат тук девет бронзови статуи след 370 г. пр.Хр. Срещу тях спартанците издигат 37 бронзови статуи на Лисандрос и на неговите генерали и адмирали, които разбиват атиняните през 404 г. пр. Хр. в боя при Айгос Потамой. Атиняните издигат статуи на Милтиадес и неговите пълководци, в чест на победата при Маратон.

Когато Нерон посещава Делфи, той нарежда пренасянето на петстотин статуи в Рим.

Тези посвещения остават все още неясни. Те са главно на военни лица и на атлети. И всичко това добре се съгласува с метопите и релефите на Сифнос. Тук - в това светилище на пророчиците - тържествува култът на борбата и на победата.

Гърция - знаем още от Иполит Тен и от Буркхард - е само хармония, вътрешно равновесие, съзерцателност, епическа "очистеност от страсти". И това е добре казано и в основата си е вярно, наистина.

Но тук, в Делфи, на фона на рушащите се от ерозията скали, какъв култ на тревогата и тревожното съществуване, какъв идеал на борбата и напрежението, какви спомени за смърт и унищожение!

Делфийската религия, не ще и дума, противоречи напълно на представите ни за олимпийската. Вярно е, че Аполон в известни моменти е божество и на смъртта (примерно в "Едип цар" и в "Едип в Колонна" тези негови функции се помнят!) И все пак Делфи не е място на култ към смъртта, а на култ към живота. Все пак "прорицанието" е свързано с надеждата, не с безнадеждността.

Култовият синкретизъм в Делфи е удивителен. Той е толкова труден за дешифровка, понеже има някаква психологическа основа, нещо "психологическо общо" между живота и смъртта (в представите на древните).

В Делфи са представени различни архитектурни и скулптурни традиции. Тук присъствува една стоа и една ротонда (толос на полигоналния зид) едновременно с класическия перистилен храм (дорийски). И по-късно, през елинистическия период, тук откриваме първата монументална зооморфна пластика ("Бикът от Коркира") и вероятно първите конни статуи (елинистически). Струпването на толкова тенденции и културни типове на едно място трябва да ни говори за нещо. За една друга традиция в Гърция, за една друга тенденция на развитие - може би.

Какво от всичко това споделих с моите австралийци, не зная. С тях посетих и Маратон. В Атина се върнах от Делфи разстроен - като да бях нещо страдал. Спаси ме това, че потънах в своите бележки и ръкописи.

В кафенето под Акропола срещнах отново студентката от ФРГ. Нейният грамаден дневник напредва. Той е договорен с един институт в Мюнхен.

Оказва се, че в този институт се съхраняват непубликувани дневници и ръкописи, пътеписи и бележки на хора, които посещават Гърция. През тях се изучава изменящото се отношение на съвременния човек към античността - един наистина твърде съществен въпрос.

Смешно е, че пишем един до друг под тента, като че ли се надпреварваме. И сме толкова заети, че не можем да разменим много думи.

Обратно към [Писма от атинските музеи] [Владимир Свинтила] [СЛОВОТО]

Книгите на Владимир Свинтила можете да закупите от Дюкян Меломан!