ГОРКИ

Аз бях в завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска
с чугунени лапи
и черния труд
бразди по челата.

И колко бе трудно
да можеш събуди
живота във този народ.
Да срутиш огромния
пласт от лъжи,
             който тежи
над този живот.

Аз бях във завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска,
а дните - ръждясали гайки -
затягат душите.

Но помня, когато четяхме
       “На дне”
       или
       “Майка”,
пробиваше слънцето
       мрачния свод
       на този завод,
       блестяха очите.
И хората скрити
във свойте бордеи,
човъркаха своята мисъл ръждива
и бяха щастливи,
и бяха щастливи…

Но днеска
при мене пристигна огняра
и каза:
“Вапцаров,
вентила за прясната пара
       затворен.”
Аз троснато гледах,
но той си отиде нагоре,
жестоко обиден.

След него нахълта ковача
и пита сърдито:
“Верно ли, братче,
верно ли - вика -
онзи, старика,
       починал?”

Изстинах и казах с омраза,
с съвсем безпредметна омраза
му казах:
“Аз, куче, те учих
да бъдеш конкретен,
а ти шикалкавиш!
Кой е починал?
             Разправяй!”

Разбрах и излязох на двора.
В машинната зала
ми стана задушно,
машинната зала
       бе тясна
       за моята горест,
машинната зала
       бе пуста
       за моите чувства.

И чух как ковача
        разправяше някому глухо:
- Той, братче,
така ни познава,
и мене, и тебе,
и всички.
Тури те в някоя книга
и казва: “Не шавай!”
И после четеш
            и примигаш,
и сам се познаваш.

Да кажем така ти се случи,
че имаш дете.
Детето чете.
Така че…борави със книгата,
                          значи.

А нямаш пари.
Така ти се случи,
че нямаш пари.
Той казва:
       “Детето трябва да учи
       това, към което
       му тегли сърцето.”

Да кажеме, ти  се завръщаш,
намръщен се връщаш
       във къщи.
В душата - горчилка.
Сърцето ти болка притиска.
Набиваш жена си,
а онзи ге гледа изниско
под своите вежди,
гледа във тебе
и пита:
“Комай не достигат парите
за хлеба?” -

Другия слушаше
тъй простодушно
              захласнат
и толкова ясно му ставаше
                        всичко сега,
че сякаш живота
              пред него вратите
                              разтвори,
че сякаш в гърдите
              се топеше буца
                          от снег.

И той промърмори,
едва промърмори:
“Това се казва човек!”

Обратно към [Вапцаров] [СЛОВОТО]

LiterNet МММитов Gyuvetch.bg