ХАДЖИ СМИОН

        Хаджи Смион беше се вече облякъл във френските си дрехи и пиеше спокойно цигарото. Нямаше нищо по-добродушно от физиономията на Хаджи Смиона. Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мършавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат. Хаджи Смион имаше около 45 години, носеше шаячени възкъсички панталони с колене, френска риза без вратовръзка, плитки калеври, дълбок голям фес, който му падаше до веждите, и сиво шаячево сетре, на което дясната половина на гърба имаше възчерен цвят, а лявата — по-белезняв, която странност обаче Хаджи Смион обясняваше по твърде прост начин на ония, които го питаха за нея.
        — По модата в Америка, американски — казваше той.
        Хаджи Смион казваше това без най-малката цел да излъже. Той го казваше естествено и с пълно чистосърдечие. "Американско" за него беше всичко, що се отличаваше с особено качество или с ексцентричност. Не искаме да кажем, че Хаджи Смион не обичаше да лъже, напротив. Но и лъжата му беше чистосърдечна, и като честен човек, той пръв си повярваше. Но щом дойдеше работата до прение, изведнъж отстъпяше, защото Хаджи Смион естествено беше твърде миролюбив и никой не помни, откак се е той завърнал от Молдовата (живеенето му в Молдавия беше велика дата за него), да се е карал с някого или поне да се е препирал освен с Лилка Алтъпармака, и то за един политически въпрос (Хаджи Смион беше страшен политик) относително смъртта на Максимилиана в Мексико; Хаджи Смион поддържаше, че бил заклан от джелатин, а Алтъпармакът по един безобразен начин доказваше, че го били обесили на една черница. За да го обори, Хаджи Смион напосока каза, че няма черници в Америка. Това прение щеше да придобие още по-бурен характер, ако Иванчо Йотата не беше донесъл от лавката си новоизлязлата картина, която представляваще застрелването на Максимилиана; препирнята изведнъж се прекрати и Хаджи Смион си излезе из кафенето, учуден от бикоглавството на Алтъпармака, който без да е видял нещо, приказва, за което Иванчо Йотата ги нарече и двамата добичета. Както и да е, това беше един случай, в който Хаджи Смион неблагоразумно се хвърли в неизвестностите на една словесна война. Затова той избягваше възраженията: нито ги правеше, нито искаше да му ги правят. Това правило влезна в живота му и му стана привичка; мисълта му машинално следеше мисълта на събеседника му във всичките й произволи и когато Ненчо Орешков, съседът му, кажеше:
        — Хаджи, днес имаме ясно време.
        Той отговаряше:
        — Много ясно време, Ненчо.
        — Май каквото гледам, идат облаци от Балкана, хем са дъждовни.
        — Дъждовни облаци идат, Ненчо.
        — Ще завали и ще побърка на хармана.
        — Ще завали, Ненчо, без друго ще завали, хем едър.
        — Господ знай пак, има вятър от запад, та ще разнесе и дъжда — кажеше Ненчо, като изгледваше облаците.
        — И аз това казвам, ще го разнесе, Ненчо.
        — Ба, дъжд няма да има — свърши Ненчо, като се прозине и тръгне към хьрмана.
        — Нито капка, Ненчо — потвърдява Хаджи Смион и потегля към кафенето.
        Любопитен беше разговорът му с един студент, дошъл от Москва, върху Сибир.
        — Близо ли е Сибирия до Москва? — питаше Хаджи Смион — той по любопитство не падаше по-долу от Кона Крилатия.
        — Няколко хиляди версти.
        — Зная, зная. А с железница или с пампор?
        — Помилуйте, просто с кола.
        — Зная, зная, както в Молдовата; аз сявга с бричка ходех от Ботушан до Нямцу, макар че са четири-пет пощи. А зимата там студена, а?
        — Чорт побери!
        — Се сняг цяла година?
        — Ужас.
        — Там снегът засипа Бонапарта, знам: много сняг вали там. На 53 в Молдовата валя сняг дълбок пет педи. Там колко педи е?
        — В Сибир? Та чорт го знай, аз ти казвам, че ужасна зима владее там.
        — Сибирска зима, дето го рекли.
        — Да.
        Хаджи Смион помълча няколко секунди и после пак попита с нисък глас:
        — А що? Русия готви ли се на бой?
        — С кого?
        — С него...
        — С кого?
        — С нашите де, с чалмата.
        — Неизвестно — каза подир малко двоумение студентът.
        — Как неизвестно? Напротив, известно...
        — На какво основание мислите това?
        — Аз?
        — Да.
        Хаджи Смион го изгледа опулено.
        — Но вие искате да кажете, че е неизвестно?
        — Да, поне за мене е неизвестно — измънка студентът.
        — Речи го, че и за мене е неизвестно. Имаш право, руската политика е много тайна, а? Горчаков?
        Но понеже в това време се зададе онбашият, той изведнъж промени разговора:
        — Рошкове обичате ли?
        — Не обичам.
        — Но те са много ползователни.
        — Как? Рожковете?
        — Рожковете.
        — А защо? Те вредят зъбите.
        — Така, така, зъбите вредят. Аз ми паднаха три зъба едно време, когато бях момче, но не само от рожкове, а защото чупех с тях лешници. Ти ходил ли си на лешници в планината?
        — Не, вие?
        — Никога. Но да ги видите само, като гора растат.
        И Хаджи Смион отдаде чест и стори път на онбашията.

Обратно към [Чичовци] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава