МИРОЛЮБИЕ НА ЕДИН МИРОНОСЕЦ

        — Е, сега кажи ми как стана това приключение, от що, защо сиреч и прочия? — каза Иванчо, като подир много сигнали и псувни генерал Селямсъз направи да млъкне батареята му.
        За голямо чудо, същото се случи и с противната батарея.
        — Какво приключение? — изпъхтя отчаяно Селямсъзът. — Никакво приключение и отключение! Аз откак съм човек на света, а викам се на седем-десет-осемдесет години... Такова куче краставо да се подиграва с моя честни дом... Иванчо, как го приимаш това? Какво му прави портата ми на тоя унгурин и манастирско магаре? Аз, човек с жена и с фамилия и с четиринайсет деца, плащам деветстотин и деведесе и един грош данък, долни пари, на царщината, на старо време да ме обезчести, и защо? Я го питай защо, я?... Не, аз това го не возприимам, проклет да е Селямсъзът, ако возприима това!...
        Иванчо изслуша търпеливо, па го пресече:
        — И прочия... Сега, бай Иване, да дойдем на историята.
        — Историята, историята, историята е тая: обесил ми гръбнака на портата, хърватинът проклети, та кой отде замине, да гледа и да се подиграва с моята честна порта.
        И Селямсъзът плюна.
        — Тогава ти? Потопи котката и прочия?
        — Каква котка и кой потопи?... Та искам да ти кажа, че аз откак съм на света, а викам се човек на осемдесет и пет години, такова грешно и срамотно нещо не съм видял да направи христиенин на христиенин, та той, това куче, Тарилйомът, не е и христиенин, ами същий цинцарин, дядо му е бил дошъл от Воскополи, из арнаутлука, с една торба на гърба и е продавал пуканици и халва!
        — А защо Варлаам ти е направил това презрение?
        — Кой? Тарилйомът ли? Аз ти казвам, Иванчо, че такава поганска работа нито съм видял, камо ли да съм чул!... Стар човек ме гледаш, ама дето го рекли: пази, Боже, от зло... Джанъм! Първица ли е човек да се скара? Живи сме. Човек не е дърво я, виж децата ми, що се викат — деца са, па и те се карат и бият и всяка вечер ставай кадия, та ги разправяй... оная вечер щях да потроша Маноля с бой. А не съм вчерашно пеленаче... Помня едно време, когато се скараха, пак за капчук, Хаджи Петко и Хаджи Папурко, влачиха се по кадии и по мюфтии запалиха си един друг копните, а Хаджи Петко и Хаджи Папурко бяха донейде си сватове: Хаджи Петко водеше лелината дъщеря, Рипсимия, на Хаджи Папурка; той беше, Хаджи Папурко, най-старият син на дяда Бенча, от Сюлюменовий род, и имаше къща, кажи, цял конак... Та когато се сбиха по заговезни Хаджи Петко и Хаджи Папурко, тебе лъжа, мен истина, извадиха калъчи...
        — И прочия... сега чуй—прекъсна го Иванчо, — да си поприкажем сърце откровено... Ти си баща и прочия... Е? Тогава? Ти потопи котката във вапцилката, от разярение душевно. А пък котката, когато Варлаам легнал с булката и прочия... отишла, та направила всеобще злоупотребление, разбирам, животно е.
        Селямсъзът изгледа свирепо Иванча, па каза сърдито:
        — Е, добре, котката аз я потопих, кръстих я! И аз я пуснах да иде да им се погали в гащите... та какво? — И Селямсъзът се изпули на Иванча още по-застрашително.
        Иванчо само клюмна с глава.
        Селямсъзът си отри с шапката потното чело и продължи:
        — Какво бива от една котка и от един Тарилйом? Нищо. Котката се измива и дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи той на вратнята ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо?
        — Не, не, преговерете се. Виж, сто души народ ви гледа на портите и се смеят великогласно, не подобава, прегърнете се и прочия.
        — С Тарилйома ли? Та той не струва колкото едно добрутро!
        — И двамата. Аз знам, че ти имаш пълно право. Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името си да запише, и епитроп! Срам за българския народ.
        И Иванчо тупна с крак.
        — Имам ли право?
        — Имаш. Опростете се.
        — Тебе да бяха ти окачили на вратнята гръбнак от шаран, един лакът дълъг, какво щеше да направиш?
        — Кой ще ми го окачи?
        — Кой и да бил.
        — Гръбнак от шаран?
        — Нека бъде биволски.
        Иванчо се ядоса.
        — Казвай, де? — попита натъртено Селямсъзът.
        — Кой смей?
        Някой, да кажем Тарилйомът.
        Иванчо погледна страшно събеседника си, махна с ръка из въздуха и издума тържествено и ниско:
        — Той няма да е жив. Смерт!
        Горд человек беше тоя Иванчо.

Обратно към [Чичовци] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава