ПАЛАТЪТ НА МУНЧО

        Хаджи Смион се сгуши навътре, а Иванчо остана до входа на дупката, за да се суши на косвените лучи на слънцето, което вече завиваше. Хаджи Смион от дъното на дупката наставляваше Иванча накъде да гледа и го питаше час по час: не види ли някого, я онбашият, я...
        Иванчо все отговаряше, че няма никой. Той беше мрачен.
        — Иванчо кажи ми правото: ти ли сочини прокламацията?
        — Не се бой бе, брате!
        — Да не пострадаме нещо?
        — Нищо.
        — Ами защо бягахме тука? — питаше Хаджи Смион.
        Иванчо хвърли на приятеля си меланхоличен поглед.
        — Ние сме народни мученици — каза той ниско.
        Хаджи Смион хвърли учуден поглед на Иванчо.
        — Ами тука ли ще спим?
        — Аз викам тука да спим — отговори Иванчо.
        — Ами зверове да няма?
        — Няма зверове — отговори Иванчо.
        После помълчаха малко време.
        — Да, да, няма зверове, може да идат мечки, ама само ноще... Аз да бях сочинител като тебе — бъбреше Хаджи Смион несъзнателно, като изглеждаше свода на дупката — щях да си опиша историята... Ние сме сега като Геновева и детето и в пещерата, знайш?...
        Иванчо не отговори. Той се услушваше внимателно.
        — Какво се услушваш?
        Иванчо му направи знак с ръка, за да слуша.
        И двамината затаиха дихането си.
        Чуваше се шум от пясъка, който се ронеше. Гаче нещо се катереше с мъка по урвата и идеше очевидно към дупката. От миг на миг роненето на пясъка се чуваше все по-близо. Кой беше? Двамата бежанци не смееха да погледнат; гърдите им страшно тупкаха и очите им бяха приковани към входа. Едно диво, нечовешко измучаване направи да настръхнат космите им; пясъкът и глината се ронеха надолу със силна шумотевица от чаткането на дребните камъчета. Навярно пак невидимите стъпки бяха причина на всичко това. Чу се изново един звук непонятен, едно грозно и глухо мукане като на затворено говедо или звяр в гората и пак събаряне на сухата пръст, и пак чаткане на камъчетата, които се търкаляха възло надолу из урвата.
        — Идат! — пошушна Хаджи Смион.
        Мученето се обърна на подземно пъхтене и след малко на страшно хъркане.
        — Звяр! —извика Хаджи Смион и се потули зад гърба на Иванча.
        Внезапно Иванчо го огря луча от вдъхновение. Той реши да подплаши животното: разширочи си устата, изпули си страшно очите, сбърчи си мъченически челото, изкриви безобразно долнята челюст и нададе един ужасен нечовешки вик, в който се смешаше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка.
        Дупката заехтя, а след нея всичките пущинаци.
        Хаджи Смион беше поразен. Напразно той махаше отчаяно на Иванчо, щипеше го по лакътя, мущкаше го в гърба да млъкне, за да не чуе онбашият. Иванчо все ревеше, очите му се бяха изпулили до страхотия и образът му не приличаше вече на человешки... Балканските долове ехтяха.
        Хаджи Смион беше унищожен.
        Из един път нещо като глава се подаде на входа и погледна. Тая глава беше човешка, но невъобразимо ужасна. Продъненото й и зверовито лице, дето светяха две очи безумни, които се въртяха и пулеха свирепо, се свършваше с една остра изместена челюст, която млящеше и пущаше лиги като на преживните животни; коса нестригана, сплъстена разрошавена, на дълги, засукани сиви висулки падаше на врата му и на лицето му. Тая глава приличаше на чумата, както е изобразена във въображението на децата.
        Странно нещо: тоя зверски поглед се изхили на Иванча.
        — Лудият! — из вика той.
        — Мунчо! — извика Хаджи Смион.
        Лудият все се хилеше на входа и гледаше към гостите си.
        Защото те не знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна стая на идиота, който всеки ден след пладне излизаше из манастира и идеше тук да спи на хлад.
        — Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза усмихнато-кисело Хаджи Смион защото му се беше случило, без да ще, едно пропроизшествие, което никак не искаше да обади на Иванча Йотата.
        Малък ли бъбрица беше този Йота!
        — Жа ма бий! — изрева Мунчо, като се тътрузеше насам.
        Иванчо изгледа настръхнал Мунча.
        — Невинен человек е, бе, боиш ли се?
        — Ами ако ни обади? — попита той.
        — Добре кайш, може да е шпионин — продума замислено Хаджи Смион.
        Но Мунчо не обръщаше внимание на всичко това. Той се вмъкна цял в своя палат, така безцеремонно захванат от чужденци, приятели впрочем. Тая фамилиарност на Мунчо спечели му изново доверието на двамата бежанци.
        — Няма да ни издаде, невинен человек е — издума Хаджи Смион, като гледаше любопитно на Мунча, който, опулен, кълчеше пръстите си и въртеше глава.
        — Дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза си Хаджи Смион на ума, като се усмихваше кисело.
        И Иванчо Йотата се успокои. Той даже захвана да гледа с любознателност на звяра, който го накара да издаде оня страшен кралимарковски глас, притежанието на който Иванчо никак не подозираше досега и сам се чудеше.
        Мунчо, и той ги гледаше дружелюбно. Млащеше, въртеше очи и глава и се хилеше на гостите си. Той се радваше, дето са му направили тая чест.
        Изведнъж Иванчо се сети и предложи да пратят Мунча с писмо до дяда игумена да го молят да им прати шапки, калеври и хляб и да извести у тях тайно. Хаджи Смион одобри.
        — Жа ма бий! — изрева Мунчо, като чу името на дяда Амвросия.
        — Няма да те бий, Мунчо — каза Хаджи Смион и подаде къс хартия и моливче на Иванча.
        — Напиши ти, аз съм цял кален, плюй, магарешки живот! — каза Иванчо с жалко изражение на лицето
        — Не, не, ти напиши с попски слова, дядо Амвросия е руснак и по руски само чете. Аз колко руски съм слушал в Молдовата, че хортуват, но писмено не знам по руски — каза Хаджи Смион.
        Иванчо клюмна утвърдително, почти горделиво, и написа руско писмо, което прочете с глас и поиска с поглед одобрението на приятеля си.
        — Сущото — каза Хаджи Смион. Но той забележи, че ако се хване това писмо, и на руски още, спукана е работата и се подписа под Иванчовия подпис (цялото име на Хаджи Смион беше Хаджи Смион Хаджи Кунин Кондрачиоглу, но той имаше обичай да го съкращава: X. Смион К.).
        Ето съдържанието и формата на писмото:

    Пречестнiй отче Амвросie, благословi!
    По прiчiна на агарянскаго гоненiяi прочiя окрiхом ся во дупката на белiй яр находяща ся (iже известно на светiня вi) i молим вi всяческii сердцеоткровено да постарайте ся за избавленiя нашего i да нi препосiлаеш по Богопрiятном человеком Мунчом (iже приходящii здес) да ни донесе довечером по мраком едiн чiфт обущей, сиреч iменiй, i хлебом, i два феса (аще не iмеете препосiлайте две шeпки сiр. от кожа) i да iзвестувате в домi нашя как че сме жiво i здраво i да се не страхуват, защото невiнност наша ест I прочiя.
i да знайте яко опасностi велiкiй претерпехом от кораблекрунiетем i змея проклятаго i прочiя напастi, но с вашiм молитвам победа дарова ся нам.

Благословете:
Вашi покорнiя чада
Iоанн Iотов
X. Смiон К.
(тайно ест)

        Тогава се обърнаха към Мунча, за да го натоварят с важното послание.
        — Жа ма бий! — измуча пак той, като се пулеше и въртеше глава на писмото.
        Най-после придумаха Мунча да занесе писмото, като го увериха, че вътре пише дядо игумен да не бие Мунча.
        Идиотьт излезе навън из палата си.
        Двамата приятели останаха сами в ожидание.

Обратно към [Чичовци] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава