УЛОМКИ

    Казват, че небето ясно,
слънце, пролет и цветя
вливали в сърцето страстно
балсама на радостта.

    Но аз бягам от светлика,
красотата мразя аз,
всичко, що: люби! ми вика,
плаши ме със своя глас!

    Язвата ми кат жарава
във сърцето ми пламти,
времето я съжалява
и пространството люти.

*

    Млад съм аз, бях горд и силен.
Бях, и неотдавна, да.
Моят дух горещ, окрилен
не предвиждаше беда.

    Помна как в вълните бързи
плувах весело, без страх,
помна как с ония сълзи
смело аз се подиграх!

    Помна, о, душа страдална,
твойте стонове, молби,
твойта клетва, реч фатална -
твойта страшна реч: люби!

    Тя звучи, звучи и вече
пред мен свети като жар,
както огнените речи, що
прочете Валтазар!

*

    Кой би могъл мен в сърцето
пламъка да угаси?
С хлад небесен от небето
малко да ме нароси?

    Дружбата? Ох, тя не знае. . .
И да знай, не би могла.
Разумът ли? Колко трае
лъчът в бурната мъгла?

    Любовта? Но то не става!
Аз да турям, нямам мощ
въглен жив във суха плява,
в вехта рана остър нож.

*

    Идол чудни, идол страшни,
колко пъти те сломих
и пред твоите части прашни
аз чело си пак склоних!

    Из прахът, във кой без слава
гордостта ми те свали,
твоят призрак пак въстава
и от мен се не дели.

    Той умът ми занимава,
тои в душата ми цари,
той сънят ми населява,
гали, души ме, гори!. . .

Обратно към [Гусла] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]