НЕМИЛИ-НЕДРАГИ

повест

I

Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома си. Мъжделивите фенери, що стърчаха на почтителни разстояния по двете сграни на улицата, едвам прокарваха мътна и неопределена светлина през мъглата и като че още повече увеличазаха мрака. Всичките лавки и магазини бяха затворени вече; никаква светлина или шум не излизаше навън; понякога само се чуваха уединени крясъци и псувни на някои закъснели картоиграчи в някое затворено казино.

Само едно малко, тясно, защитено с железни пръчки прозорче светеше още. Това прозорче беше равно със самата земя и откриваше съществуванието на една будна кръчма, с каквито бяха богати по онова време браилските пиаци. Ако се приближеше някой до ниската врата на тая кръчма и надникнеше хубаво над нея, щеше да види благодарение на слабата виделина, дошла от един близък фенер, една вапсана дъска със следующия надпис:Народна кръчма на Знаменосецът! Такива чудновати надписи бяха на мода по онова време. Всяко кафене, държано от българин, имаше своята девиза; всяка кръчма, посещавана от българи, се гордееше с някакъв гръмлив или безсмислен надпис, над тая се четяха думите: Българский лев; над оная названието: Филип Тотю, храбрий Български войвода; над третя думите: Свободна България, с три възклицателни. Но най-любопитни бяха лавките на тютюнджиите българи. Ето там една лавка с разтворена врата. Вътрешната страна, сиреч тая, която гледа сега към улицата, представлява един турчин с традиционната чалма на глава и с дълъг чибук в ръка.

Минувачът не би се заинтересувал в това изображение от много обикновена и първобитна живопис, ако да не забележеше под коленете, на турчина думите, раздраскани с гвоздей, вероятно от
патриотина тютюнджия: Долу тираните! По-нататък, на другата тютюнджийска лавка с подобно изображение, нямаше тия думи, но затова едното око на добрия турчин бе изчовъркано. Други
тютюнджия, вероятно по патриот и по-разпален неприятел на турското племе, при турчина си заръчваше да изпишат и един хъш с гола сабя, който показваше вид, че се готви да заколи злополучния чалмоносец. Обикновено такива лавки биваха най-много посещавани от емигрантите и хъшовете. Съдържателите на тия лавки бяха въобще се "народни". "Народен" се наричаше там всякой
българин, избягал от въжето, от тъмницата или от насилието на турците, който имаше какво-годе състояние и помагаше по силата си на бедните и презренн останки от героическите чети на Хаджи
Димитра и Филип Тотя. Всеки такъв "народен" тютюнджия даваше на вяра тютюн на съотечествениците си, с блага надежла, че ще му се разплатят при по-добри времена; най-после и да му не платят - нищо няма: те са хъшове, бедни хора, казваше си той и се усмихваше.

— Бай Андо, я ми претегли още двайсет и пет драма тютюн, па го запиши при другия — казваше един дрипав, неопран и едър хъш на "народния" тютюнджия: -Чорбаджията — исках му тая заран пари, — но каза:утре ела. Той ми помага, не е лъжа; но ако ме излъже и утре, ще му разпукна главата на това куче...

— Крумов! — казваше един друг хъш, като се обръщаше към един бакалин: — Займи ми два франка още.

— Ще ги изпукаш и тях; знам си аз стоката ... На ти петдесет бана, па се пилей! ... — казваше Крумов. Тогава беше патриотическо да се носят гръмки прякори. Имаше още Перунов, Асенев, Балкански, Левски, Гръмников, Планински и пр.

Но нека влезем в кръчмата, на която прозорчето светеше още през пощта.

Тая кръчма беше една дълбока изба, в която се слазяше е по една стръмна и извита стълба.

Една опушена и полуразбита лампа висеше на потона и осветляваше вътрешността.

Един топъл и задушлив въздух, сгъстен от кадежа на лампата и цигарите и от киселите изпарения на питиетата, пълнеше това подземие. На една страна, въз една висока усамотена и измокрена полица, стоеха йерархически наредени чашите и шулците. На срещната стена бяха налепени няколко литографически картини, които представляваха боевете на Хаджи Димитровата чета при Върбовка, при Караисен и клетвата, която прави същата чета на Дунавския бряг. Няма нужда да описваме подробностите на тия картини; те са разпространени по всичките кътове на отечеството ни и всеки от нас ги е гледал на времето с благоговение и възторг. Достойна за любопитството беше още една картина, изписана грубо, с ръка, залепена под горните три. На лявата й страна беше изображено нещо като село. Из това село излазяха няколко селяне. Пред тия селяне вървеше един стар турчин с огромна гъжва, с едно блюдо на ръцете, в което като да стоеше пита хляб. Срещу тая буколическа група задаваше се друга една група, състояща от въоръжени человеци, с бели хъшовски дрехи, с цървули и с калпаци, на които личеха малки левчета. В средата се издигаше един великан, който държеше висок червен байрак със словата "Свобода или смърт!" Отдолу с едри неправилни букви се разказваше съдържанието на картината, представляюща посрещането, което направи един турски първенец на четата, не помня добре в кое село. Това разказване се свършваше с думите: Да живее храбрият Странджа - знаменосец!

Една дружина от шестима души, насядали на одърчето в дъното на избата, допълняше изгледа.

Те бяха всичките хъшове или почти хъшове. Най-старият от тях, който беше най-снажен, дълголик, сух, жълт с гъста черна брада, се беше изтегнал до стената и от време на време изпущаше един гъстьк пушек из устата си. Той слушаше внимателно какво разказваше един от събеседниците му. Види се, че разговорът беше много интересен за него, защото сегиз-тогиз челото му, въз което личеха зарасли рани, се набърчаше отрицателно, или пък клюмваше утвърдително. Той често пресичаше говорящия, като викаше високо и кашляше:

— Не, не! При Саръ-яр убиха Тончо Тралалата, а не в селото, лъжеш, Македонски!...

Или:

— Той беше Иванчо Гърбата... Гърбата беше, дето удари Мишева с револвера ... нарочно ... аз знам, че нарочно той уби Мишева, проклетникът проклети!

— Право! И аз сега ми дохожда на ум... Черкезинът беше, а не Селвели Мустафа ... Право, тъй е... видях го, кога падна. Имаш право, Македонски!...

Или:

— Аз го убих, него, мръсника. Насмалко щях да изпусна знамето. Там ме раниха.

И той кашляше силно и се задавяше.

И после пак слушаше.

Оня, който разказваше, беше един висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци и с лукави, дръзки очи. Той носеше едно огромно извехтяло и без копчета палто и громкото име Македонски; Никой не знаеше нищо от миналото му, преди да дойде от Влашко, освен това, че той бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония. Може би тоя слух беше причината, дето той упражняваше осезателно влияние въз другарите си хъшове.

До него седеше турски друг един момък на възраст до трийсет години, комуто казваха Хаджият. Той имаше лице сухо, длъгнесто, жълтеникаво, което се окончаваше с една остра брада без косми. По това лице ясно се виждаше изражението на уморяване и отслабване. Той навождаше главата и дремливо я клатеше, като се сепваше, колчем старият прекъсваше Македонски, и се изкашляше.

До Хаджият седеше други млад человек с черно и нагърчено от преждевременна старост лице, бръснато. Той гледаше много внимателно в Македонски, който разказваше, като често и машинално правеше движение с ръката от устата към гърдите, като че гладеше космите на невидима брада. Той беше поп и беше участвувал в четата на Тотя. Сега беше хъш. А казваха му Попчето.

Не с по-малко любопитство и внимание слушаше и най-младият от всичките, почти хлапак с фес. Той зяпаше в устата на разказвача и ловеше жадно всяка негова дума; а когато се обадеше и старият, вниманието му се преобръщаше на благоговение. Той впиваше вторачено очите си в жълтото и измахнато лице на стария хъш, гледаше как се свива набърченото му от рани и трудове чело. Това
двайсетгодишно момче имаше всичките черти на невинността и ентусиазма. Син на един богат свищовски търговец, той беше зарязал тайно магазията на баща си и с парахода беше пристигнал
тази вечер. Защо? И той сам не знаеше. Той просто беше оставил бащината си магазия, защото му беше омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществувание, което беше монотония. Мечтател, идеалист, ветреник — той искаше да вкуси от сладостта на неизвестното и новото. Като притурим, че той беше написал и напечатал тайно вече цяла патриотическа поема, ще разберем лесно защо беше забравил да вземе и пари за разноски.

Македонски, който случайно стоеше на пристанището тая вечер, съгледа го, запозна се с младия вагабонтин и го доведе да нощува у Странджата.

Очевидно, разказът се отнасяше до боевете и приключенията на въстаниците, що бяха нахлули в България преди три години. Старият инвалид се вълнуваше при преди три години. Старият инвалид се вълнуваше при възпоменанието на тия подвизи и героически нападения. Било, че настоящето му се вижда тежко и безславно, било, че чувствуваше охтиката в гърдите си, която се заявяваше в чести и раздразнени кашляния, той се сърдеше от най-малката невярност в разказа на другаря си, викаше и гневно се мусеше.

Тоя бледолик, болнав, сух като скелет человек беше Странджата, знаменосецът. Същият, който беше изписан на картината.

Той сега държеше тая кръчма.

Ето защо младото момче гледаше на него с такова страхопочитание.

II

Когато Македонски свърши разказа си, трима от другарите бяха вече задрямали на местата си и хъркаха доволно громко. Странджата постоя няколко време замислен над това, що беше се хоратило,
стана прав, свали съдраното и омацано сетре, измъкна отзад из червения пояс, който запасваше окъсаните му и запятнени панталони, един голям револвер и го окачи на гвоздея на стената. После слезна от одърчето, което му причини няколко нови и кресливй изкашлювания, отиде пред картината на посрещането с хляб-сол, спря се, погледна я горделиво, захлупи голямото гърне с виното, духна лампата и се върна на одърчето да легне. В туй време бяха легнали вече наред до другите троица Спиро Македонски и Свищовчето. Настана съвършен мрак в избата.

Скоро концертът, устроен от тримата заспали, се усили още повече от гръмогласното хъркане и от пискливо гръдно свирене на Странджата. Сънят успокояваше поне навреме тия измъчени от бедността същества; тия хлътнали от бдения и невъздържание очи; тия недояли корми, тия отслабнали и обелени от скитане крака. Утрешният ден беше начало на нови нужди, на нови борби с живота за тия бедни и пренебрегнати сега поборници. Душата им щеше изново да се трови пред вида на богатствата и великолепието, които на всяка стъпка им се мяркаха в хубавия румънски град. Докога ще се продължава това съществувание? Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки? България беше затворена за тях. Румъния им даваше гостоприемство, но гостоприемството, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха в пустиня.
Къщята, магазиите, кесиите, сърцата бяха затворени за тях. Живееха само с подаяния па други, почти като тях бедни. И то не винаги. Гладните дни през всяка седмица идеха на чредата си редовно, неизбежно, фатално. Да, работеха понякога с надница за няколко гроша, колкото за хляба. Но и то не беше всякога. Малцина можаха да се заловят за някоя, ако и скромна, но сигурна търговийка. Имаше няколко хлебари, няколко кръчмари или други малки търговци хъшове. Но за голямата маса бежанци, която постоянно се умножаваше, нямаше поминък. А зимите бяха студени, а кълките трепереха, а червата куркаха. Един студент от руски университет, наскоро изгонен от България, беше си купил един дръглив кон с мях и ходеше из браилските улици да продава дунавска вода. Двама учители, избягали от Диарбекир, продаваха лимонада на площада. Но скоро се лишиха от това предприятие, като не можеха да заплатят тежката такса за правопродаване, наложена от градското управление. Прочее, гладът и бедността простираха отвсякъде ръце към тия нещастници.

Оставаха им две неща да изберат, за да не умрат от глад. Или да се втурнат с оръжие в в България и да умрат в Стара планина или на въжето, или да крадат. Но Тотю вече почиваше на лаврите си. Панайот благоденствуваше в Сърбия, а Хаджи Димитър отдавна беше умрял на Бузлуджа. Знаеха това само няколко селяни и орлите. Оставаше второто средство: да крадат. Но всяка влашка тъмница беше вече населена с по няколко юнаци. Балканските орли стояха в клетка. Героите бяха сега кокошкари. Един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава. Да, защото тия нечисти дрипи, що висяха по снагата на тия нещастници, това беше славата: най-високата слава, защото беше непризната и окаляна от презрението. И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените
хълми на България. На, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си, показва им огнищата им, вьзпоминанията им, мечтите им ... Дунавът величествено и тихо се синее между тях
и нея, като една бара. Една крачка само — и в нея са; един вик само — ще ги чуе. Как е близко и как е далеко! О, Българийо, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!...

Бръчков, и той спеше. В ума му се вълнуваха разни странни и фантастически образи. Разказът за подвизите на четите приимаха сега форма и плът пред него. Той гледа Странджата, като дига знамето си в Балкана и вика: момци, дръжте се! Ту Спира Македонски, като запаля турската плевня и разсича надве един турчин и една кадъна. А Балканът се люлее, горите шумят, ветровете духат и пушки гърмят из буките. Ето там една глава с левски калпак подаде се иззад бука и се скри. Чу се гръм после друг гръм, още един гръм, много гърмежи и цялата гора букашка ехти и стене... А сърцето тупа, тупа, та ще се пукне! Ето Хаджи Димитър се подава също такъв, какъвто го има на картините.

Той държи меч в ръката си, търчи пред дружината си. Къде търчи толкова страшен и хубав? ...

Изведнъж гръм се чу ... Той пада... кръв облива го... После дим, после облаци и всичката чета става на духове и хвърчи, хвърчи из небето и всичко изчезва .

Когато се разбуди на заранта, той стоя няколко секунди замаян, доде да се опомни. Той видя, че не е в Балкана: на одърчето имаше само двама да спят още. Странджата беше станал най-рано, беше отворил вратата на избата, беше измел и турил кафеничето в огъня. Револвера го нямаше вече на стената. Македонски се разхождаше с едри крачки из кръчмата й пушеше. Тои беше хвърлил две ракии
на кредит у стария знаменосец.

— Бръчков — каза той, като се приближи. — Ставай да идем да пием кафе у Ламбри. Но тоя фес да го хвърлиш или по-добре харижи го на Странджата.

Бръчков стана, набързо се уми, стегна и излезе из избата, като прие в замяна на феса си една вета и износена капела, що Странджата извади из една ракла.

Излязоха на улицата,по която вече гърмяха каляските и файтоните и сновяха многочислените утренни минувачи. Влязоха в едно широко и пълно с дим и пара кафене. Из пръв път то поразяваше погледа с безбройните, окачени по стените картини, които представляваха всичките доста забележителни сблъсквания и случки от елинското въстание и от подвизите на българските чети. На най-личното място висеше кадрото на гръцкия цар и царицата и образът на Раковски. Нищо по-особено нямаше тука. Когато си пиеха кафето, двамата приятели бидоха наобиколени от неколцина человеци с вагабонтски изглед, прилични на гръцки паликарета. Бяха хъшове оцивилизовани. Разговорът се захвана с новините от България и се свърши с игра на карти. Бръчков, очарован, че направи познанство изведнаж с толкова българи в тая чужда земя, прие предложението на Македонски да поиграят на скамбил по на един франк. Бръчков беше доста изкусен в тая игра и спечели няколко
пъти наред франковете на Македонски, които той държеше вероятно в джеба си. Македонски се ядосваше, псуваше по влашки злата си чест и Мидхад паша и удряше силно картите по масата, които
не му вървяха.

Хаджият се приближи до ухото на Бръчков и му пришъпна:

— Недей игра с Македонски, ще те обере.

Бръчков клюмна с главата си и продължи с още по-голяма съсредоточеност да играе.

— Но ти не туряш парите на масата ... единайсет франка стават вече имам да взимам — каза Бръчков на Македонски.

— Готови са бе, брате, слава богу, честен човек съм—отговори Македонски, като размещаше книгите.

Изведнаж играта доби друго направление. На Македонски провървя. Бръчков се ожесточаваше. Македонски се чудеше как му идат така книгите. Скоро Македонски си очисти дълга и хвана да печели.

Хаджият гледаше със съжаление на Бръчкова.

Бръчков продължаваше да играе. Той хвана да се поти, защото вече два наполеона му хвръкнаха. Остаяха му всичко пет франка и той ги положи всичките из един път. Македонски ги спечели. Бръчков остана без ни една пара. Македонски погледна стенния часовник и каза:

— Единайсет часът! Да обядваме!

— Ами аз нямам нищо сега! — каза смаян Бръчков.

— Ще те гостя, не се бой! Щото е мое, то е и твое. Тука, във Влашко, работите така отиват. Няма да те оставим. Тука е чуждо място.

Тоя человек упражняваше едно странно влияние връз Бръчкова. Тоя уверен, насмешлив, лукав поглед, съединен с изражението на безгрижността към живота, замая Бръчкова и той машинално тръгна подир Македонски и Хаджият.

ІІІ

Завърнаха се в кръчмата на Знаменосеца. Странджата беше сготвил вече обяда за обикновените си посетители хъшове: тенджерата с фасуля, свалена от огън, изпущаше топла пара. Очакваха се само гостите. Скоро те хванаха да дохождат по един, по двама и длъгнестата маса насред кръчмата се заобиколи от изгладнели хора, които с лъжица в ръцете нетърпеливо чакаха да им напълни Странджата блюдата. Бяха там и всичките снощни нам познайници. Скоро обядът се почна шумно, устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха. Разговорите станаха оживени и разнообразни. Приказваха за политиката, за снощното строшаване касата на един богат търговец, за "народните изедници", за пристигналия богат турчин от Мачин, който трябва да се премахне, за по-ланските битки в полетата на България и за скъперничеството на чорбаджиите. Всичките, с изключение Бръчкова, зимаха живо участие в тия важни разговори. Когато гаврътнаха по няколко чаши от киселото евтино вино на Странджата, очите пламнаха и думите станаха по-буйни. Псувните зачестиха и заканванията се заповтаряха. Гърмяха въз известен богаташ българин, пресичаха се, раздражаваха се.

— Аз това дебело шкембе, ако го не разпоря като един надут мях, да не ме викат Станчо Дерибеят — викаше един едър момък, като дъвчеше бързо и ожесточено.

— Проклетникът проклети! Не дава счупен бан... остави ни да мрем от глад ... ще го изкърмуша, ако ми падне на ръце — викаше друг един чер брадат господин, като държеше застрашително набодката си.

— Чувате ли? Тия чорбаджии се хранят с потта на сиромасите ... Аз казвам, че преди да изтребим турците, трябва да изколим тях ... няма друго спасение — викаше третият, който беше върл читател на Свобода.

— Я го виж — пресече го един друг, — работи, господине, поизпоти се малко, па тогава викай против другите... Като че чорбаджиите за това печелят пари, за да ги изтърсят в пазвата на Петка Мравката!

Петко Мравката се обърна учудено към лицето, което смееше да хвърли тия думи в лицето му.

После каза запалено:

— Аз съм работил и съм се потил в Балкана; аз съм заслужил на народа и съм лял кръв; а тебе да видим... ти тогава продаваше куврици.

Но първият кипна и като изпи чашата си до дъно, каза:

— Дали съм продавал куврици, то аз зная. То не е твоя работа. Но ако искаш, да ти покажа раните си на крака ... Не си само ти ходил на бой; но хората не реват като тебе...

Няколко гласа извикаха:

— Димитро! Мълчи! Мравката има право... Чорбаджиите са предатели и изедници!

— Всичките да ги изколим! — отвърнаха други.

— Долу чорбаджиите! Да живее народът!

— Да живее комуната! — изрева Спиро Македонски и удари силно с юмрука си по масата.

По онова време комуната беше нещо ново и затова на мода.

А между това чашите с евтиното вино бяха в постоянно движение. Мълвата се увеличаваше. Двама души, които стояха до защитника на чорбаджиите, бяха успели вече от дума на дума, от рязкост на рязкост да се хванат за косите и се давчаха. "Предател! Шпионин!" — чуваха се викове из борбата. Духът за борба зарази и осталата част от обществото. Едни се застъпиха за Димитрото,
който ревеше като опушнат, другите повечето изявяваха негодуванието си против него. Всичките се струпаха.

— Навън! Навън! — викаха много гласове.

— Навън чорбаджийският приятел! — повториха други и няколко жилясти ръце подемнаха омаломощения Димитро, за да го сложат на стълбата, сиреч да го изпратят из вратата.

— Ще пушна: пусни ме! — изкрещя Димитрото, като измъкна револвера си.

Това смущение щеше да има по-печална сетнина, ако Странджата да се не бе намесил.

— Стойте! Оставете Димитрото! — викаше той, като разтика освирепелите хъшове.

— Той е мекере! — извика Мравката.

— Не е! — каза Странджата.

— Не е? А какъв е?

— Народен, като вас. Аз го видях в битката ... юнак е, нямате право...

— Странджа! — изръмжа Хаджият. — Дето ще се каже, ние сме криви, а той е прав... Ние, разбираш ли? Не щем съдия!

— И вие сте прави, защото сте бедни и презрени страдалци, както съм и аз ... и имате право да сесърдите.

Тия думи задоволиха за една минута поразсърдените гости.

— Да живее Странджата, храбрият наш знаменосец!— извика Македонски, като взе чашата си.

— Да живее! — обадиха се всички. — Да се чукнем.

И чашите зачаткаха. Странджата дойде в умиление и като вдигна чашата си с разтреперена ръка, каза развълнувано:

— Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя. Нашите славни битки в отечество България ги помни народът... Те
разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита? Кой ни признава? Мирувайте! Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи... Имот ли искаме, или къщи? Та ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България, ни повече, ни по-малко. Наистина, мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите места, мъчно е и за мене със старите кокали и с болните гърди да върша тия работи, аз, дето едно време носех левското знаме, ази, храбрият Странджа, тая ръка сега държи
лъжицата! Станахме баби... Ах, братя мили!...

Всичките станаха прави и мълчаха.

Странджата пак вдигна чашата и продължи:

— Братя, няма защо да жалим. Ако ние тука сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хилядо пъти по-зле. Там турците глобят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в
робството и няма какво да стори. Ние сме поне свободни. А като имаме свободата, имаме всичко. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, нашето отечество все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови — аз със старите си кости пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в Балкана, па тогава да умра. Можем още дълго време да страдаме, може още много да чакаме, да гнием и да умираме по влашките полета, но няма нищо. Народ без жертви не е народ. България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за България. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!...

Един страшен и възторжен вик повтори най-последните думи на знаменосеца. Кръчмата екна от тоя вик. На всички очите бяха пламнали, светеха с пламъка на чистия патриотизъм, сиреч на самоотвержението. Чашите се изново наляха. Едно внезапно разбуждане на духовете и сърцата се забележи. Всичките тия лица, одеве груби и свирепи, изведнаж се обляха с някакво изражение на благородство и решителност. Минувачите, които чуха тоя грамаден вик "Да живей България", се спряха и се натрупаха пред вратата и впиваха любопитно погледите си в мрака на кръчмата.Бръчков
цял трепереше от умиление и възторг. Нему се искаше да прегърне тия странни хора, които тъй страшно го привличаха със своята отвратителност и гордост. Той видя в тая хора въплощение на една
висока мисъл. Сториха му се, че това са висши същества, родени за страдания, за борба и за слава — не като другите смъртни. Даже Македонски, на когото му беше криво от тая заран, му се стори сега человек благороден, человек голям. А думите на Странджата, силни и трогателни, още ехтяха на уште му. Той зема чашата и сред минутната тишина, що се въдвори, извика със своя ясен и звънлив
глас:

— Юнаци! Да живей храбрият Странджа!

— Да живей! — извикаха всички.

— Да вдигнем Знаменосеца, да го вдигнем! — И няколко жилести ръце повдигнаха нагоре развълнувания и трогнат стар знаменосец. Очите на Бръчкова светеха, бузите пламтяха, цялото му тяло се тресеше от възторг. Наздравицата, що пи тъй ненадейно, направи да обърнат на него внимание. Всичките го изгледаха н му се учудиха. Той им стана симпатичен. Странджата му хвърли няколко погледа, пълни с чувство.

Изведнаж Македонски издигна чашата и каза декламаторски:

— Господа, Бръчков е пристигнал снощи от Турцията, защото неговото благородно сърце не може да търпи повече тиранията на нашите петвековни неприятели. Той дойде при нас, та с нас заедно да дели залъка, глада и страданията. Той направи като нас. Той е наш брат и достоен син на майка България. И тъй, аз пия за най-младия ни другар Бръчкова: да живей Бръчков!

— Да живей! — отзоваха се всичките гръмогласно.

— Да живей българската младеж! Да го вдигнем! Да го вдигнем! — и десетина ръце издигнаха смутения и разтревожен Бръчков до потона.

Това обстоятелство беше, тъй да се каже, кръщението на Бръчкова в хъшовството.

Велики чувства на вьзпоминания се разбудиха сега в душите на сподвижниците Хаджи Димитрови, Тотюви, Панайотови. Трябваше тия силни вълнения да намерят един изход, за да се излеят из стеснените и разтупани гърди на юнаците.

И гръмна песента:

Тръба звучи, Балкан стене...

Мъжките звукове на тая народна песен (както се наричаха тогава всичките патриотически песни, що тайнствено и с ръкопис се разнасяха и пееха из цяла България) изпълниха кръчмата, излязоха на улицата, прескочиха по-нататък. Гаче тесният изход на тая подземна изба беше душник на някоя тайна пещера, из която излизаха демоническите гласове на някои Стенатори. Стана една голяма навалица пред входа на кръчмата, която се увеличаваше на всяка минута. А дружината продължаваше да пее с въодушевление. Сам Странджата пригласяше прав на песента и когато се запя стихът: "ах, любезно отечество, за теб ще се бия!" — той дойде в извънредно вълнение, очите му се наляха с кръв и той побара револвера, който беше на гърба му. Когато песента се изкара до последния си куплет, дружината пак насяда на столовете си. Лицата станаха по-спокойни. Едно отрадно и утешително чувство подействува като сладък балсам въз душевните рани на скитниците.

Множеството се разотиде, а по дъното на избата стигнаха думите па някои от зрителите власи:

— Булгари беци! — А това значеше: пияни българи.

Отгоре от стълбите се зададе един бледолик момък, облечен доволно изящно, с цилиндър и бастун.

— А! Владиков! — извикаха хъшовете.

Владиков, едновремен волентир в българската легия, събрана от Раковски в Белград, после хъш в Панайотовата чета, която се лута из Стара планина, и дълго време скитник по влашките градища, беше сега учител в българското училище в града.

— Добра ви веселба, момци — каза засмяно и фамилиарно Владиков и сложи лъскавия си цилиндър на масата, цяла измокрена с вино. — И тоя път шапката ми не ще да излезе безнаказано из твоята кръчма, Странджа. Е, как си — коткаш ли момчетата? А бе, а рrороs, знаете ли защо ида?

— За да те почерпим и тебе една чаша — каза Македонски, като му наля.

— Хай, наздраве. Но аз за друго ида. Искаме да дадем до друга неделя в училището представление. Кой от вас иска да вземе риля?

— С някаква народна цел ли? Ако е така, аз взимам участие — каза Хаджият.

— С народна цел и с пренародна даже — касае се... да съберем една достатъчна сума за разноски по човека... — Владиков се озърна важно и предпазливо - за човека, когото ще ги изпратим да убие султана — завърши той съвсем ниско. После шепнешком им обясни великото значение, което би имало такова произшествие за българската революция.

— Прието, всички ще играем.

— Аз земам роля, но ако играя царя — каза Македонски, който беше играл вече ролята на някой цар не знам в каква Войникова драма. Нему му се искаше пак да почувствува трепета и очарованието на царското величие.

— Аз ще играя войводата пък — каза скромно Мравката,-нали има войвода в представлението?

— Няма ни цар, ни войвода: драмата е "Изгубена Станка".

— Поврага ти изгубената Станка и пропадналата Лалка! Аз в такива бабешки игри участие не вземам!-разкрещя се Македонски, който пръв път чуваше за такава драма.

— Ти ще играеш Желю, хайдутина.

— А? Има ли хайдутин?

— Има и кръвопролитие, боеве, гърмежи...

— Каквото аз обичам — каза Македонски, като си засука кръвожадно левия си мустак.

— Ти, Хаджи, ще играеш Татарчето.

— Нека бъде — каза Хаджият. — Аз в "Стоян войвода" бях арапин, сега ще съм татарин. Печеля пак.

— А ти, Мравка... тебе да ти дам... кое искаш ти?

— На мене дайте нещо като команда да бъда — каза скромно Мравката.

— Тебе ще те направим бабичката, защото си гърбавичък и нисичък. Па и гласът ти мяза... Не ме гледай такъв... ролята на бабичката е най-първата. Аз ще играя стареца. Ти, Димитро, земи Йова, а ти, Недов — Василия, а вие пък останалите — второстепенни и малки роли...

— Ами Станка кой ще бъде? — попита внезапно Странджата, който беше в течението на българската драматическа литература.

— Станка?

— Да, Станка, момата...

— Как? Има ли и мома? — попита кръвожадният Македонски.

— Действително — каза Владиков, като се замисли ,— изщукна ми из ума най-главното. И после, като изгледа дружината, прибави:

— Нея някой мъж да я играе, някоя по-млад като...

Учителят се пресекна, като гледаше в Бръчкова. Той не се познаваше с Бръчкова.

Лицето на Бръчков цяло пламна в огън.

— Ах, не се сетих одеве... да ви запозная — каза бързо Македонски. — Бръчков, Владиков.

— Как, ти да не си поетът? — попита зачудено Владиков, като протегна и стисна за ръка Бръчкова. — Аз съм чел вашите поеми ... нали са ваши?

Бръчков още повече се изчерви и смутено избърбора:

— Мои, а, нищо не са...

— Радвам се, радвам се, че се запознахме. Кога допаднахте?

— Снощи е пристигнал — пое Македонски — от Турция и макар да не иде от балканските усои, както ние, а от магазията на баща си, той е славен хъш. Той е вече наш приятел, на всички ни ... Поет, а? Майки, не знаях тази заран, ами го оскубах... — прибави той, като сдъвка думите си. — Но се едно, няма да го оставим.

Владиков подзе:

— И тъй, г. Бръчков приема ли ролята на Станка? Тука жена не би се намерила да играе...

— Приемам с благодарение, макар че не съм мома — отговори Бръчков.

— Нищо. Като те накичим и попременим, няма да те познае никой. Ще позамажем с малко белило черните косъмци под носа ти и работата е свършена.

— Ба, може и тъй - каза Македонски, — какви му са мустаците? Мъх. Няма нищо от толкова. Лани помниш? Гицата наш стана Райна Княгиня с мустаки като на пъдар, но пак мина за Райна. Тия работи се не гледат в театрото.

Бръчков, който се беше за кратко замислил, се изсмя.

— Защо се смеете?

— Знаете ли — каза той, като се почеса в тила примижа: — Мисля за целта на това представление. Наистина грандиозиа цел.

— Друга не е, вярвай — каза Владиков.

— И ако се сполучи всичко докрай — каза Бръчков — и сумата, която съберем от представлението, постигне назначението си, историята донявга праведно ще може да каже, че изгубена Станка е убила султан Азиса. Не е ли тъй?

— Та отде знаеш? Може и да го каже това историята... тя толкова чудесни работи нн разказва, щото нищо за невярване няма. Големите работи са ставали от малки причини... и тая изба може да разтрепере цяла империя, но наистина и аз си мисля, какво ли ще да бъде?

Странджата се приближи до учителя.

— А мене забрави — каза той, като желаеше да бъде участник във великото дело...

— Ти? И ти искаш? Тогава ти ще си на бюфета ... само че и за тебе трябва костюм ... с тоя омазан кожух, мукански, не бива ... па тия две дълбоки резки от сабя на бузата ти ще причинят припадък на някои нервически госпожи ... Аз, бедни мой Странджа, по бих желал да те видя всред Стара планина, със знамето, там е твоята сцена ...

Още от нея вечер се раздадоха всекиму ролите и подир една неделя се почнаха всяка вечер репетициите. На другата неделя трупата беше се приготвила вече и обявленията се залепиха по улиците.

А султан Абдул Азис нищо още не знаеше за това.

IV

Вечерта на представлението скоро дойде. Залата или по-добре широкият пруст, евтино нает в една частна къща, дето щеше да се даде, беше вече осветен, т. е. бяха окачени и залепени по стените
около дванайсет малки фенерчета: пред сцената, дето беше назначено място за оркестъра, състоящ от влашките цигулари-цигане, стоеха като разкош пет лампи, двете със счупени стъклени тръби, вероятно донесени от училището. На вратата иа пруста висяха четири книжни фенеря, които служеха в също време като осветление на продавача на билетите и на бюфетя, дето благопристойно стоеше Странджата. Самата вътрешност на залата нямаше никакви украшения. По-голямата част от нея беше занята от няколко дълги реда столове, със залепени отзад номера, на които щеше да седи публиката. През сред залата те оставяха един тесен проход за хората. Празното място на ча дирната част на залата беше галерията, дето се стоеше прав. Завесата на сцената състоеше от едно голямо и прозрачно червено платно и което се вдигаше посредством една съвсем проста машина: две въжа, вързани за двата му долни краища и преметнати през една греда в сцената така, щото другите им два краища падаха долу и можеше чрез тях да се дърпа и вдига завесата; колкото се касае за свалянето и, това ставаше с помощта на ръце, които пресягаха тайнствено от двете страни и я спущаха до долу. Благодарение на своята прозрачност тая завеса откриваше двойна сцена. Когато се вдигаше, публиката можеше да гледа как играят актьорите, когато паднеше, публиката пак гледаше през нея нова драма: носене и преместване свещи, вълшебни сенки, които се мяркаха и играеха по платното, формите на ръце, които махаха нагоре-надолу, като че принадлежаха на някои скришни великани, и безброй други фантастически видове и фигури.

Да минем зад завесата.

СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА ДОПЪЛВАНЕ!

(набрал и въвел в мрежата: Георги Величков)

Обратно към [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]