ЕДИН ШПИОНИН ПРЕЗ 1876 ГОДИНА

Навън беше се стъмнило съвършено.
— Господин председателю — обади се Кандов, който досега мълчеше, — искам думата!
— И аз щях да я искам — отзова се господин Фратю: — за да предложа да се вдигне заседанието. Обадиха се и други, които подкрепиха Фратя.
— Искам думата! Аз ще направя едно друго предложение — за Стефчова! — повтори студентът натъртено.
— Добре, че се сетих — пресече го Франгов, — днес Стефчов е бил на конака при бея, двама със Заманова... А неговият човек, Рачко Пръдлето, е обикалял тъдява и е надничал, като сме влазяли из малката врачка на градината.
— Рачко? — каза неволно Огнянов. — Аз го познавам тоя идиот, в Карнарския хан...
— Как, истина ли е, че си го вързовал?
— Той разказваше такава една история, но кой го вярваше? Нали знаехме, че си умрял? Той е халосан малко.
— Истина е, каквото ви е разправял — каза Огнянов, който днес в краткото изложение на приключенията си пред комитета не бе се сетил и за тая дребна случка; — но това оставете настрана... Та Стефчов шпионира още, по старому? Ах, тоя мерзавец! — И лицето на Огнянова кипна от негодувание.
— Искам думата! — извика Кандов.
— Кандов, говорете! — каза Огнянов.
— Аз най-положително зная, че Стефчов е предал Огнянова и той е виновник за толкова нещастия! — каза студентът.
Очите му светнаха като два въглена сега и той ги впери въпросително в Огнянова.
— Не е, не е Стефчов — Мунчо е—възразиха всички.
— Лъжете се страшно, господа! — и студентът, като скочи прав, изложи им с развълнуван глас откритието, което бе направил случайно. Той подкрепи думите си с необорими доказателства.
Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено.
Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото.
— Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби.
— Ето и тая вечер ни е шпионирал!
— Кой знае какво ни се върти над главата.
— Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх — каза Франгов.
— Огнянов, кажи своето мнение! — обърна се Соколов.
Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза:
— Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства.
— Чрез какъв начин можехме да сторим това? - попита поп Димо.
— Чрез унищожение — смърт.
— И революционният устав само такова наказание предвижда — забележи Попов.
Възцари се мълчание.
— Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова! — извика студентът.
Всички изгледаха зачудено Кандова.
— Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! — извика докторът. Очите му горяха от дива злоба.
— Как! — извика с отчаян глас Кандов. — Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му.
— Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам — избъбра мрачно Соколов.
Кандов протестуваше.
— Жребий! Жребий! — развикаха се някои членове.
Но нито Кандов, нито Соколов пристаяха да теглят жребий. Всеки се страхуваше да не изтегли празно. Гаче се касаеше не за убиването на един човек, а за добиването на един трон.
Тогава Огнянов каза авторитетно:
— Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател, то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва.
Това мъдро предложение се одобри.
Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен, чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка.
И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя.
Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова.
— Завчера го срещнах — дошъл от Пловдив — казваше Ганчо Попов. — Из един път ме приближава и право ти куме в очи: "Как отива вашата работа?" — попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир-вода, доде бях с него... Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил.
— Дявол да го вземе тоя погански син — каза Мичо ядосан; — роднина ми е, но се гнуся като от леш.
— Колко майки е разплакал тоя изверг! — каза поп Димчо; — който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога... — И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова.
В туй време чукна се силно вратата.
Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях.
Соколов грабна револвера и се затече при вратата.
— Кой тропа? — попита той.
Един тих глас се обади:
— Отворете!
— Заманов дохожда — пошъпна булка Мичовица.
Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха.
Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото.
Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата.
— Издайничество? — попитаха всички очи.
— Какво е това писмо? — попита Огнянов.
— Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого.
И той подаде писмото на Огнянова.
— Чети тук тия редове! — прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето:

"Господин председателю!
Зле струвате, дето ръсите кореспонденцията си по пътя, та я намира кир Стефчов. Днеска взех от ръцете му това писмо у бея, комуто превеждахме на турски оттатъшната страница с белладоната; а тая страница аз самичък после четох у себе си над едно мангалче, затова се не безпокойте. Виеше се и друга буря над главите ви тая вечер, но се пръсна. Благодарете на мене! Събирайте се само другаде и по-тайно. Добър успех и победа!
Българският предател и шпионин:
            Х. Заманов"

Сега втрещаването стана общо.
Как е паднало това писмо в Стефчови ръце? — попита Огнянов с негодуване, подир първото смайване.
— Пенчо го взема да го даде на нашия писмоносец и го е изпуснал, види се — обясни докторът. (Действително писмото беше паднало на улицата днес, когато слугинята на чорбаджи Юрдана изтърсваше из прозореца Пенчовото сетре. Пенчо не бе съгледал още, че липсва из пазвата му.)
— И Стефчов да го намери! Кажи сега, че не съществува фаталност! — каза Кандов.
— И че няма провидение! — прибави Недкович.
— Провидение в лицето на един шпионин! Иди и помисли, че в Заманова имало толкова честност! — каза Франгов.
— Види се, че ние му дължим повече от това, което знаем — забележи Ганчо Попов; — той споменува още за някаква буря — дали не сме щели да бъдем нападнати тука и уловени?... Нали чухте, че Стефчов е бил в конака и негов човек ни е шпионирал, като влазяме?
— Та у тоя човек имало благородство! — учуди се Огнянов.
— И голям патриотизъм, както видите. Като отървава нас, той излага и себе си с подписа си — каза Недкович.
— Господа — извика с тържествен глас Огнянов, — това е знамение на времето! Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народния дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!
— Заманов за мене е светец сега — забележи покъртен бай Мичо.
И по всички лица, преди малко тъй настръхнали. сега се появи спокойствие и бодрост. Трябва да кажем. че тоя клетник Заманов в действителност не беше сторил никакво политическо предателство досега. Въпреки мълвата той беше прегърнал шпионската кариера с едничката цел да скубе пари и от турци, и от българи. За да повлияе и на последните, той не броеше заплашванията, но по-далеч не отиваше. Самолюбието беше умряло в него, но съвестта остаяше жива. Очевидно, нещастният не беше създаден за шпионин, но пагубни обстоятелства го бяха тикнали в тоя кален път. Нека кажем, че преди да върне писмото в комитета, той беше хитро убедил бея да отложи нападението.
Той умря на заточение в Азия, тъкмо когато се подписа в Сан Стефан амнистията...

Обратно към [Под игото] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава