ДВА ПОЛЮСА

Чорбаджи Юрдан старееше я отслабваше бързо. Една гастрическа болка, която го бе държала много време на леглото, отрази се още по-силно на характера му и го направи по-раздразнителен и нетърпелив.
Тая заран беше хубаво времето и той беше ходил да се разходи до градината, която имаше на края на града. Тая градина, широка и обиколена със здрави зидове и насадена с хубави овошки и цветя, плувнала в прясна зеленина, подействува добре на болния старец, неизлизал отдавна из къщи. Прохладният чист въздух и пролетното слънце го съживиха. Той по-бодро вече пристъпваше, като се връщаше дома. Но тъкмо кога пристигна до дома на Генка Гинкин, зетя си, той почувствува слабост, краката му премаляха. Той се отби у зетя си.
На двора Генко Гинкин, още по-издребнял, спарушен и изгубен, носеше пеленаче дете на ръцете си, което крещеше, и го коткаше и люшкаше като кърмачка на гърдите си.
Юрдан се запъти към постланото с китеник одърче на двора и седна тежко, като каза намусено:
— Бре, женкеря, ти ли пазиш детето? Къде е оная ?
Юрдан разбираше под думата "оная" дъщеря си.
Генко се смути — защото смущаването беше неговото нормално състояние — и избъбра заплетено:
— Тя си има работа, та аз държа Юрданча... тя ми рече да го държа и да го понося... тя си има работа...
—-Не дава ли ти да й носиш и хурката? — попита с презрителна усмивка Юрдан... — Гино мари, я свари едно кафе! — викна той, без да види къде е Гина.
— Тя меси, меси... тя има работа, дядо... та затова аз държа детето... Кафе, кафе... аз да ти направя, ей сега ида, ей. Знам де е кутията с кафето и шекеря — избъбра Генко, като остави Юрданча на коленете на дяда си и се изгуби.
Пеленачето се разписка още по-силно. Юрдан се разсърди. Той сложи в къта на одърчето неприятния пискун, стана прав и се развика:
— Бре, къде се дянахте, бре! Тук човек ли има или магаре!... Гино мари, Гино!
— Тате, добре дошъл! Каква е работата, добре ли си? Здрав ли си? Виж какво е хубаво времето, добре си поизлязъл! — обади се кака Гинка от прага, весела и засмяна.
Тя беше се препасала със синя престилка, ръцете й възпретнати до лактите, зелената кърпа на главата й тикната назад и красивото и лице щедро напудрено с брашно. Тя така беше доста интересна и наумяваше някои битови образи от фламандската школа.
— Какво правиш? Какво ми разправя оня женкеря? Какво си се така набелила като воденчарка? Едно кафе няма кой да направи тука! — бъбреше старецът ядосано и повелително.
— Ти прощавай, тате, хванах се и аз на работа... Сега ще ти направя кафенце... Генко! Къде се запиля? Вземи Юрданча и го занеси в люлката, давно го приспиш!
— Какво работиш? Какво месиш?
— Меся, меся... трябва да се меси... и ние не сме на гроб камък, я? Благородни българи сме... — каза кака Гинка и се изсмя яката.
— Какви българи? Какво месиш? — попита намръщено баща й.
— Пексимет, тате!
— Пексимет?
— Ами че! Нали трябва?
— За какво ни трябва пексимет? На баня ли ще ходите? Или каква е тая слободия?
Вместо отговор кака Гинка се изкикоти. Юрдан я изгледа съвсем навъсено. Той не можеше да търпи този постоянен и безпричинен смях на дъщеря си, която по веселия си характер беше съвършена противоположност на неговия холерически темперамент.
Тя се приближи до него и му каза ниско:
— Кой ти мисли сега за баня? Ами ние за друго готвим пексиметя: той трябва за юнаците.
Юрдан я гледаше слисан.
— За какви юнаци?
— Ами за българските юнаци, тате, кога идат в Балкана.
— За какви юнаци дрънкаш мари? — попита Юрдан, все повече и повече зачуден.
Гинка се приближи още по-близко и каза:
— За въстанието... Комитетът нали заръчва?
И тя се пак изсмя с глас.
Юрдан подскокна на мястото си. Той не вярваше ушите си.
— Какво въстание мари? Какъв комитет? За бунт ли?
— За бунт, бунт!... Не щем вече ние тоя крастав султан да ни заповядва — отговори кака Гинка дръзновено, но изведнаж отскочи настрана, защото баща й махна с чибука да я удари.
Побледнял, разтреперан като листо от гняв, той се развика с всичкия глас, който имаше:
— Мари, магарска дъще, мари, въртоглава куфалнице, и ти ли ще правиш бунт? Няма ли за тебе хурка и игла, ами си тръгнала по ума на хайдутаците и нехранимайковците, за да ги хрантутиш с пексимет?... Нямаш ли очи и срам, лудетино!... И тя не щяла султана, видите ли? Кучка недна!... Какво ти е сторил султанът? Дете ли ти взема, или нещо те настъпи? Зарязала си къщата и детето и отишла да сваля султана!... Какво гледаш бе, папуняк, и ти ли си на нейния ум, и ти ли ще ходиш под байрак?... — обърна се свирепо Юрдан към Генка, който гледаше уплашено при вратата.
Генко Гинкин избъбра нещо и се скри пак в стаята. Там Гинка се преоблачаше набързо, защото видя, че бащиният й вик привличаше любопитни на вратнята. Като видя Генка, тя грабна чехъла и го запуха по врата.
— Поразенико, защо обади, че меся пексимет?
Но Генко; с гордо съзнание на своето мъжко достойнство, не удостои жена си с никакъв отговор, а храбро се втурна в другата соба и заметна вратата хубаво. Като тури тая преграда между своя гръб и чехъла на жена си, той протестира язвително:
— Удари сега, ако можеш!... Аз съм твой мъж и ти ми си жена!... Удряй сега, да те видя!
Но кака Гинка го вече не чуваше. Тя беше излязла на двора, защото баща й беше излязъл на улицата сърдит и разтреперан.
Когато стигна у тях си, той се беше твърде замерил. Той измина двора, като пъшкаше обезсилен, и седна на първото стъпало на стълбата, която отиваше за горния кат.
Чорбаджи Юрдан страшно беше възмутен. Истина, макар и дълго време затворен в къщи, но и до неговите уши бе стигнало нещо. Тайната за едно близко въстание беше станала евтина и бяха я чули даже и глухите. То се готвеше някъде къде Панагюрище, зад гори и планини, както беше разбрал Юрдан, и следователно огънят беше далеч от неговата черга. Сега,от пeрнатата си дъщеря той разбра, че дори и Бяла черква се е запушила, "Какво правят турците, джанъм? Слепи ли са, глухи ли са, та не сещат, че се копае лахъм под царщината?" — думаше си той.
От дясната му страна се чуха детински гласове. Те излазяха из едно прозорче, малко по-високо от главата му, из което влазяше видело в килерчето. Юрдан стана да се изкачи по стълбите. На третото стъпало той машинално се спря и погледна в прозорчето. Тогава той видя, че и двамата му маловъзрастни сина, от които големият имаше едвам тринайсет години, стояха пред огнището, пълно с жарава, и вършеха нещо там. Те бяха тъй залисани в делото си, щото не забележиха главата на баща си, че се мярна на прозорчето.
Едното момче държеше на огъня тиганче и с голямо внимание надничаше над онова, което се вареше или пържеше вътре. Другото с нож изрязваше и изглаждаше някакви лъскави топки, които стояха накуп пред него. Това не беше друго, а лени куршуми; а в тиганчето се топеше оловото, от което ги лееха в калъпа.
— Харсъзи! Магарета! — изкрещя побеснял Юрдан, като позна с какво се занимаваха синовете му, и той се повърна назад с издигнат чибук.
Синовете зарязаха лабораториума си, изхвръкнаха като вятър из килерчето и се изгубиха на улицата.
— Хайдуци! Кръвопийци! Изгори-къщи! Проклетници проклети! И те бунт готвят! — викаше Юрдан, като се покачваше бързо по стълбите, защото яростта галванизираше краката му.
Горе на чардака той срещна жена си.
— Доне! Не си ли и ти в тайфата? —попита я тон с грозен поглед... — Всичката ми челяд полудяла!... Ще ме направите на пепел!... Ще изгорите душата ми на стари години!...
И той лъхтеше и насила поемаше
Жена му го гледаше прехласната.
— Пенчо! Пенчо! — завика той. — Къде се е дянал? Да питаме него какво прави... Когато малките леят куршуми, той трябва пък топове да лее... Чапкъни с чапкъни...
— Няма го — обади се жена му, — отиде на К.
— За какъв дявол отиде на К.?
— Може би до табака, да му занесе стоте лири.
— До Тосун бея? Той утре трябваше да иде, маскарата!... Как тъй тръгва, без да се обади!...
И чорбаджи Юрдан се запъти към писалището. Той го отвори бързо и разтършува бързо из чекмеджето и измежду тефтерите и книжата. Но група не намери. Вместо него измъкна изпод хартиите един великолепен револвер-лефуше.
— Отде е тоя пищов? Чий е тоя пищов? Кой бърника в масата ми? Аз търся груп— намирам револвер!
— Че кой бърка тук освен тебе и Пенчо? — обясни жена му.
— Ах, тоя магарски син! Ах, тоя вагабонтин! Няма да стане човек!... Ето го и той царски противник! Ето го бунтовник!... Не ще дума, той е турил малките сополковци да леят куршуми... Всичките на работа вече! Всичките си плетат въжето!... Та какъв е тоя маскарлък, джанъм! И котките ми варънджа ще станат бунтовници, ако тъй отива... Кириак дойде ли?
— Тука е, връзва денковете...
Юрдан се запъти тичешката към стаята, дето беше Стефчов.

Обратно към [Под игото] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава