УТРИНТА

        Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най-после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белезняво-бледосине, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря... Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха.
        Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет.
        Скоро той се изгуби в дола,който пресичаше пътя му. Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето.
        Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова... Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха - развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се забави да се прояви... Захвърляха се остроти на сметка на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина.
        — От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда... ами втори път... да му берете греха на горкия... Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъчения... Той си изпати всичките грехове — казваше един.
        — Дявол да ви вземе — отзова се друг, — направихте го мъченик... и той сега е в рая при Мохамеда... — подзе друг.
        — Лъжеш — обади се трети; — Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите.
        Смехове.
        — Бе, от толкова близко и ни един куршум да го не удари — извика друг един; — аз от толкова място и с плюнка го бих улучил.
        — Отрязвам си главата, че вие не сте мерили.
        — Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила...
        — Мерихме бе — оправяше се един от закачаните.
        — Мерихте, ама мижахте...
        — Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака...
        Смехове пак.
        Други закачаха Рачка за името му.
        — А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? — питаше го един.
        — Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! —дразнеше го друг.
        Рачко се докачи.
        — Кой лъже? Питайте графа!
        — Не, не, лъжеш... докажи, че си наистина пръдле...
        И присмехулникът му каза какво доказателство иска.
        — А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци...
        — Има право — забележи един. — Боримечката го обрал: взел му ножиците и аршина из торбата...
        — Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият — потвърди Рачко.
        — Що му са били?
        — Натрошил ги за джепане на топа.
        — Ех, та тогава и Севастопол ще разбием.
        — Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив.
        — И клисурското царство си остава навеки непокътнато — смееше се друг.
        — Какво ли махат там? — попита един, като се обръщаше на изток.
        Всички се обърнаха към същата посока.
        Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет.
        Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха - няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи.
        Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол.
        — Кой го води? — питаха въстаниците и се взираха в предводителя.
        — А бе не видите ли, Огнянов! — обадиха се неколцина.
        — Графът е, графът е, аз да се закълна... В каквито дрехи да се облече, аз го познавам... На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина...
        Но никой не слушаше Рачка.
        Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад.
        — Припари им на синковците — забележиха някои радостно.
        — И днеска няма бой.
        — Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа... — разсъди друг.
        И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори

Обратно към [Под игото] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава