ПРЕДАТЕЛСТВО

Когато Стефчов влезе при бея, той завари там само едно лице: Заманова.
Те играеха на табла.
Заманов беше официален шпионин на турската власт и приимаше заплатата си от пловдивския конак. Той беше човек на четирийсет и пет години, но стоеше по-стар. Голямото му сухо, черно лице, дето светеха мътно две черни подвижни очи, беше покрито с преждевременни бръчки и имаше изражение противно и зловещо. Мустаците му, късо подстригани, бяха силно прошарени, както и косата му, която изхвъркаше мазна и несчесана отзади, изпод кирливия му фес, а преднята част на лоба му беше плешива. Той беше облечен в шаячено мораво сетре, отдавна износено вече, на което черната сукнена яка отвратително лъскаше от мас. Висок и строен, той обикновено ходеше с наведена глава, като че клюмнала под тежестта на общото презрение. Върху цялата фигура на тоя човек стоеше печатът на бедността и цинизма. Обикновено той живееше в Пловдив и често правеше забикалки и по околните паланки. Той беше родом от Бяла черква и познаваше всичките, но и него познаваха всички. Дохаждането му по това време тука смути всекиго, който имаше причина да се смущава. Очевидно, той идеше тука с някаква мрачна мисия. Присъствието му вдъхваше страх и отвращение и той чувствуваше това и никак не се отидеше. Той срещаше безочливо и самоуверено презрителните погледи, като че искаше да каже: "Какво се чудите? Занаят като всеки занаят: и аз трябва да живея!" Той беше се срещнал вече с няколко първенци и беше искал пари назаем. Разбира се, никой не отказа на такъв честен длъжник и любезен съгражданин. Вероятно, той знаеше вече какво се готвеше в Бяла черква и с една сатанинска усмивка питаше, когото младеж срещнеше: "Как отива въоружението?" И за да увеличи още повече смущението на попитания, той прибавяше ниско: "Нищо няма да направите." И го оставяше попарен на улицата. Горе-долу завчера беше казал такова нещо на председателя на комитета. Тая му зловеща откровеност и досадливост правеше да пустее улицата, дето той минуваше.
Ето защо лицето на Стефчова светна от удоволствие, когато завари тоя могъществен съюзник у бея. Той ги поздрави усмихнато и свойски и седна да гледа играта, като стисна ръката на Заманова.
Старият бей, облечен в черното си закопчано сетре, продължаваше твърде внимателно играта, като поздрави мълком Стефчова. Когато се свърши партията, Стефчов пристъпи изведнъж към целта си. Той разказа по-тънко на бея всичките подробности, които мълвата беше донесла до слуха му, за революционното кипение, което беше обхванало и Бяла черква.
Беят и той беше позачул за такова мърдане на раите, но той го считаше твърде несериозно и детинска работа и благодушествуваше, както всичките турски власти тогава.
Той сега остана поразен от величината на злото, като Стефчов сне маската от очите му. Той се обърна въпросително и строго към Заманова:
— Христаки ефенди, ние играем на табла с тебе, а около нас се пуши!
— Аз съм дошъл тука само няколко деня става, но знам всичко това, и по-добре от Кириака — каза Заманов.
— Знаеш и не ми обаждаш?... Хубаво слугуваш на царя! — извика беят твърде недоволен. — Челебият се показа по-верен стълп на престола.
— Длъжност ми е, бей ефендим.
Едър пот изби по челото на Заманова. Той каза нервно:
— Тук ако е едно, по други места е сто... Тука ако се пуши сламка, къде Панагюрско се пуши цял сламеник, и високото царско правителство не е ни глухо, ни сляпо... То види тоя пушек и мирува. То има своите причини за това... Ще бъде грешка ние първи да дигаме тука врявата и да се компрометираме за един вятър само. Това, дето виждаме в Бяла черква, то е сянката само на пушека, който другаде се издига до облаците... Моето мнение е да се не бърза и да се чака внимателно.
Тия думи угодиха на бея, защото отговаряха на неговата наклонност за спокойствие и страх от отговорност.
Стефчов забележи това и се ядоса. Той разбра, че Заманов с такова хитро обяснение искаше да укрие своята немарливост и слабо усърдие към интересите на държавата.
— Христаки ефенди няма тук ни фамилия, ни интереси, ни една скъсана черга негова, та философствува — каза той с жлъчка. — Ако утре пламне нещо, какво губи той?
— Протестирам, господине! — извика Заманов ядосан и побледнял.
— Имаш право, Кириак, аз тез кератии ще ги извържа! — изкряска беят.
Стефчов изгледа победоносно.
— И аз сега, като размислих, дойдох на това мнение... Нека се изловят тия магарета! — каза Заманов след малко с внезапно озлобление на лицето.
— Дето се вика, съгласни сме? — каза беят и въздъхна.
— Да се изловят още тая вечер! — каза Заманов.
— Дека са събрани? — попита беят.
— У Мича Бейзадето.
— У Бейзадето?... Разбирам сега. Който е по московец от московците, не може да бъде царски приятел... Кой им е главатарят?
— Доктор Соколов — отговори Стефчов.
— Соколов пак? Той ли е сега наместо консула?
— Той, бей ефендим, само че консуловото беше играчка пред работите на Соколова.
— Други кои са?
— Изпъдените учители и неколцина още чапкъни.
Беят погледна на часовника си.
— Сега там ли са? — попита той.
— В зимника, сега. Обикновено те се събират в градината, когато е хубаво времето... Там плюскат ракия и комитетствуват.
— Ами как мислиш?
— Те излазят всякога в тъмно от Мичови. Като излязат, да ги загащят заптиетата и подкарат купом на конака.
— Това не е добро — каза Заманов; — вие ще хванете само тях, без никакви доказателства, и те ще могат да отказват всичко. Затова трябва да се нападнат у Мичови, у стаята, гдето заседават, на мястото на престъплението, тъй да се каже. Да се хванат с книжата, протоколите и с различни документи... Тогава чиста работа: черно на бяло... Няма не знам, не чух, не видях. Аз сам ще им направя първия изпит.
Тоя съвет се хареса на бея. И Стефчов сам биде възхитен от тая мисъл. Шпионинът сега стоеше пред него на всичката си висота. Досетливостта на Заманова се равняваше с усърдието му.
— Само това да стане, като се смръкне — допълни Заманов; — тъмнината е нужна за подобни нападения.
— Решено — каза беят тържествено и изпляска с ръце.
Появи се едно заптие.
— Тук ли е онбашият?
— Шериф ага ще се върне скоро.
— Щом се върне, при мене! — заповяда беят. Заптието излезе.
— Ах, забравих едно нещо — каза Стефчов, като се обърна към Заманова, които се беше замислил мрачно с дълбоки и безпокойни бръчки на челото, като че те бяха отклик на мрачните мисли и планове, които трябваше да вълнуват сега дълбочините на душата му.
И Стефчов извади из пазвата си едно писмо и го разгъна.
— Какво е това? — попита Заманов, изтръгнат внезапно от размишленията си.
— Едно Соколово писмо за Панагюрище.
— Бре!
— Изпуснал го е, види се, писмоносецът им... Днес го найдох току пред дядовата къща.
— Какво му е съдържанието? — попита бързешката Заманов, като взе да надниква над писмото.
— Това писмо е написано условно и е адресирано до някой си Лука Нейчев. Той е прост човечец, кундураджия в Панагюрище, и всяка неделя минува оттука за пазара в К. Но аз съм уверен, че то е за съвсем друго лице назначено, навярно за панагюрския комитет.
— Каква е тая хартия? — попита беят любопитно, понеже говореха по български. Стефчов му обясни.
— Чети, чети, да видим — каза беят, като наостри уши.
Стефчов прочете следующите редове:

"Бай Лука!
Надявам се, че сте живо и здраво в къщи и жена ви не боледува вече; но вие продължавайте да й давате още от хаповете, които имате от мене. Как отива алъш-вериша по вас? Не съм те видял от две недели да минеш оттука, мисля, че не е по причина на здравието. Когато тръгнеш за насам, купи ми от Янаковата спицерия за десет гроша б е л л а д о н а, че ми се е привършила.
Много здраве на домашните.
                            Соколов"

— Наистина, това писмо е условно — забележи Заманов.
— Преведи го сега на турски — заповяда беят.
— Ако питаш, то казва нищо и много, както искаш да го разбереш — каза Стефчов към бея, па захвана да превежда.
— Чакай — спря го беят още в началото, — тука под "хапове" трябва да разбираме куршуми!
— Може да е куршуми — забележи Заманов.
Беят пухна един облак дим из устата си с горделиво и самодоволно изражение по лицето, като напрегна пак слух.
Стефчов продължи нататък.
— Чакай — спря той пак Стефчова, — той пита за алъш-вериш? Разбрах, сиреч пита: как отиват приготовленията? Не сме толкова говеда.
И беят смигна знаменателно на Заманова, като че искаше да му каже с това мигане: "Не гледай ти Хюсни бей, че е стар, хитра лисица е той и не може никой го прода."
Стефчов продължи нататък. Когато дойде до думите: "мисля, че не е по причина на здравието", той спря пак Стефчова и се обърна към Заманова допитвателно:
— Христаки ефенди, тука, дето споменува болест и здравие, това малко тъмно иде. Ти как тълкуваш тия думи?
— Аз мисля, че под болест трябва да се разбира здраве, а под здраве — болест — отговори шпионинът важно.
Беят се замисли. Той прие вид на човек, който е разбрал напълно всичкото значение на тоя дълбокоумен ответ.
— Улови се работата — продума той тържествующ.
Когато Кириак подкачи четенето пак и дойде до думата "белладона", беят го прекъсна и изкряска весело:
— Ох, тука му е турил нокта, казал си го е право: Дебела Бона — и тя е вътре!... Аз колчем я срещна тая биволица, че минува, все ми казва нещо на ума, че у тая жена има много дяволи и че мисли душманлък на царщината!
Думите на бея се касаеха до шейсет и пет годишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни сутрин, ни вечер да не иде на черкова и минуваше все край конака.
Стефчов и Заманов се усмихнаха. Те обясниха на бея, че тука думата е за един цвят, който служи за лек.
— Чети, чети още — каза беят позасрамен.
Стефчов продължи:
— "Много здраве на домашните. Соколов". Свършва се.
Беят извика:
— Много здраве на домашните! Разбра се!... С една дума, това писмо от първото слово до последното мирише на комитаджилък.
— Но от него нищо свързано не може да се извади — забележи Стефчов недоволен.
— Тъмно, тъмничко е — допълни Заманов.
— Че е тъмно, тъмно е — потвърди беят, — но онова, което не разбираме, ще накараме сам докторът да ни го изтълкува.
— Не, любопитно е още сега да знаем смисъла му— каза Заманов, силно вторачен в писмото. — Дай го на мене, аз ще намеря секрета, у мене има един ключ за бунтовнически писма.. .
И той тури писмото в пазвата си.
— Аферим, Христаки ефенди!
Стефчов направи темена, за да си върви.
— Е, решено, нали? — каза той.
— Всичко свършено тая вечер... — потвърди беят. — Иди си спи рахат, поздрави Юрдана чорбаджи.
Стефчов излезе с щастливо и сияеще лице от бея. Когато достигна до конашката порта, застигна го и Заманов.
— Ти няма да се губиш тая вечер, нали? Ти ще ръководиш улавянето на господата — каза му Стефчов.
— То е едно на ръка, аз поех грижата — отговори шпионинът; — Кириак, дай ми една лира назаем до утре, че ми трябва — прибави той бързо.
Стефчов се навъси мигновено и бръкна в джеба на жилета си.
— Вземи тия две рубли, повече нямам.
Заманов прие парите, па прибави ниско:
— Давай, давай още, че ако пошушна една дума на Странджова какви ги ровиш днес, ще изядеш някоя шикалка.
И той се засмя, за да покаже, че това заплашване беше една шега.
Стефчов го погледна безпокойно.
— Заманов, ако утре приема известие, че Соколов и другарите му са в которника, имаш от мене десет лири в кърпа вързани! — каза той тържествено.
— Добре. Дай сега още три-четири гроша дребни пари за ядене, за да не развалям рублите тая вечер... Благодаря, сбогом!
И Христаки хвана една друга улица, за да иде на хана, дето беше слезнал. Кога възвиваше при Хаджи Цачови, той срещна поп Ставря и го спря.
— Благословете, дядо попе! — и той му целуна ръка. — Какво правите? Добре ли сте? Доходът добър ли е сега? Повече ли се раждат или повече мрат сега?
— Най-много се венчават! — отговори попът засмян с пресилена усмивка, като се дръпна да върви, уплашен от проницателния поглед на шпионина.
Заманов го задържа за ръката, като го стреляше с очи.
— И време му е за сватба сега, защото утре, в други ден може да дойде второ пришествие... — И той смигна на попа знаменателно; па изведнъж обърна разговора: — Дядо попе, имаш ли петдесет гроша да ми дадеш в заем до утре, че ми трябват?
Лицето на попа се изкриви.
— У поп пари няма, благословии ако щеш!...
И с тоя шеговит ответ попът се дръпна пак, за да върви.
Заманов го изгледа строго и му каза ниско:
— Дай тука петдесет гроша, че твой Ганчо е секретар в комитета... Една думица ако пошъпна, спукана ви е работата.
Попът пребледня. Той извади един минц и му го остави в ръката, като се сбогуваше.
—Сбогом, дядо попе, не ни забравяй в молитвите си.
— Анатема! — избърбори си попът, като се отдалечаваше.
Дъждът все росеше още.
— Момче, донес ми в ръжена малко жарава, та тури тука в мангалчето — викаше Заманов на слугата, когато влазяше в стаята си.
Слугата го погледна зачудено, като че искаше да му каже:
— Ти какъв си човек, та по това време искаш да се грееш?
— Донес малко жаравица, ти казвам — повтори повелително шпионинът, като снимаше измокреното си сетре.
Слугата донесе в ръжена няколко въглена и ги изсипа в едно мангалче, което извади изпод кревата.
— Иди си сега по работата! — И той заметна вратата след момчето.
Тогава извади из пазвата си писмото, което бе взел от Стефчова, разгъна го, надвеси го откъде бялата половина над огъня и чака търпеливо. Когато се нагря харгията, той я издигна, погледна я и по физиономията му се изписа живо любопитство, смесено с удоволствие: хартията, одеве чиста и бяла, сега беше напълнена с гъсти тъмножълти редове. Както е знайно, комитетите пишеха писмата си със симпатическо мастило и буквите ставаха видими само подир нагряването им. Обикновено на другата им страна написваха разни невинни и незначущи фрази, каквото да измамят властта, в случай че й падне писмото в ръце. За нещастие, както винаги, тайна не може да се запази, щом я знаят повече от двама, и прозорливият Заманов я беше научил също.
Писмото, подписано от председателя Соколова, издаваше действията и кроежите на комитета в Бяла черква.
След внимателното прочитане на това опасно писмо по грозното лице на Заманова заигра някаква неопределена усмивка. Той извади молив и забележи нещо на празното място, което остаяше под името на председателя.
И бързешката излезе и тръгна по посока на конака.

Обратно към [Под игото] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава