КОЛЧОВИ ВЪЛНЕНИЯ

Някакво бързо тичане по пруста привлече вниманието им. Наставаха да видят из прозореца. Но стъпките вече се чуха зад вратата.
— Колчо беше това! — каза Недкович.
— Ти не си видял добре — възрази Мичо; — как може сляп човек така да припка.
— Тая работа не е оферна — забележи поп Димчо.
Членовете неволно поизтръпнаха. Вратата се хлопна или по-добре издъни.
Колчо се втурна като вихър вътре. Той се задъхваше.
Всички очакваха приковани.
— Наши хора ли са тука? — попита с прекъснат глас.
— Все наши. Какво е, Колчо? — попита бай Мичо.
— Вива! Да живей! Радост и слава! Радвайте се, братя! Полудейте и аз ще полудея! — викаше Колчо като безумен, хвърли си феса нагоре, пляскаше с ръце, скачаше един аршин високо, напипа случайно бай Мича и взе да го целува по устата, по бузите, по ушите, по рамото... и да го дави. Бай Мичо се оттегли постреснат. Тоя неестествен, исторически припадък от радост порази всичките. Помислиха, че е изхвръкнало витлото на бедния слепец.
— Какво ти е бе, Колчо? — попита състрадателно докторът, като диреше в лицето му симптомите на бясна лудост.
— А бе не сещате ли се бе? Жив е! — викаше Колчо, като се хвърли въз доктора сега. — Вива! Графчето ми е живо.
— Как? Бойчо?
Това питане изхвръкна в същия миг из десет уста.
— Жив е бе!
— Колчо, вшутяваш ли се, или те е излъгал някой? — каза бай Мичо строго.
— А бе жив, жив, бай Мичо! Стисках му ръката, милвах го по бузите, слушах му гласеца, видях го почти! Не вярвате ли още?
— Дека е?
— При вратнята чака, а мене прати да ви предизвестя... Напипа ме току като отварях. По ръцете го още познах...
В тоя миг видяха, че дворната вратня се поотвори и влезе селянин. Той беше с опърпана шапка, увит в широка селяшка козяница и с две пилета в ръка. Едното му око, вероятно болно, кърпа превързваше.
В други случай никому нямаше да хрумне на ума, че тоя селянин е Огнянов. Сега го познаха изведнъж всичките. Те го познаха с духа повече, отколкото с очите.
Мичо изскокна на вратата и извика спокойно уж:
— Бай Петко, ела, ела, да видим какво правите.
Но гласът на бедния подпредседател беше схванат и глух, като че го стискаше някой за гръкляна.
Огнянов мина бавно двора, разкалян от дъжда, качи се тежко по стълбите и каза дебело:
— Цървулът ми ще ви омаца одъра, бай Мичо, ама прощавай...
И Огнянов влезе в стаята.
Спуснаха се, запрегръщаха възкръсналия. Разпитвания, възклицания, излияния, чудо радост! Огнянов остаяше най-спокоен, повидимому.
Когато се уталожиха, бай Мичо просълзен каза:
— Председатели, заеми си мястото, заседанието не се е свършило!
— Приемам, но само за днес — каза Бойчо усмихнат и седна в къта.
Сега видяха, че и нему очите бяха засълзили. Това беззаветно горещо участие на другарите му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърцето.
Бай Мичо посочи Кандова и каза:
— Ето и Кандов ни стана днес брат.
Огнянов срещна погледа си с Кандовия.
— Господин Кандов, България заслужава да се потрудим за нея.
— Даже да умрем — отговори Кандов.
А бай Мичо се любуваше на Огнянова и не можеше да му се нарадва.
— Няма да те дадем сега лесно, Бойчо — каза той и излезе на пруста. — Велизарие! — извика той там. — Донеси двайсет цепеници от избата и ги нареди тука!
Син му донесе двайсет пушки из скривалището и ги изправи зад вратата.
— Заключи сега вратнята с ключа и с катанеца.

Обратно към [Под игото] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава