Красимира Василева

 

Сърцето често те подвежда
към щастието без почивка
да дириш вечно пътя нов.
И сипе слънцето надежда,
и вее вятърът усмивки,
и лее облакът любов...

Но сгърчил лик във злобен спазъм
векът през тебе преминава,
потънал в смрад и гнусна кал.
И сипе слънцето омраза,
и вее вятърът забрава,
и лее облакът печал...

Прегърне ли те с жар земята
изчезват облак, слънце, вятър...



* * *

Във тез модерни времена
на крясъци, насилие и рок,
белязали душата на света
със ужаса на детския порок,

разбирам колко всъщност е дълбок
разривът между града обречен
и ромона на горския поток,
гальовно-бистър и измамно вечен

...и колко е живота бързотечен.

Обратно към [Виделина] [СЛОВОТО]

© Красимира Василева. Всички права запазени!