Сърцето често те подвежда
към щастието без почивка
да дириш вечно пътя нов.
И сипе слънцето надежда,
и вее вятърът усмивки,
и лее облакът любов...
Но сгърчил лик във злобен спазъм
векът през тебе преминава,
потънал в смрад и гнусна кал.
И сипе слънцето омраза,
и вее вятърът забрава,
и лее облакът печал...
Прегърне ли те с жар земята
изчезват облак, слънце, вятър...
* * *
Във тез модерни времена
на крясъци, насилие и рок,
белязали душата на света
със ужаса на детския порок,
разбирам колко всъщност е дълбок
разривът между града обречен
и ромона на горския поток,
гальовно-бистър и измамно вечен
...и колко е живота бързотечен.