На Ашиклар

Безмълвно върховете потъмняват.
И прилепите в полумрака лек
над тъмните дървета прелетяват.
А долу е спокойното поле.
В гърдите ми нахлува тишината
и пролетната кротост на луната,
поела бавно пътя на небето.
Обичам този час. -
Преди да падне вечерта,
преди нощта
да приюти
тревите и дърветата.

Луната там в покой и здрач възлезнала.
Далечният, замислен хоризонт.
Природата мълчи.
Следата на човека е изчезнала.
Следата на човека не личи.
О, в този час на тишината
стрехите на безмълвното градче,
сред здрачното поле,
се сливат бавно в сянката на небесата...

Обратно към [А. Вутимски] [СЛОВОТО]