Детство

Още помня оня малък двор
и сред него - бедната къщурка,
що като огромна костенурка
дремеше под ведрия простор.

Нощем над зелените поляни
тръгваше бездомната луна.
И липите в лунна светлина
бяха черни, страшни великани.

А когато моят благ баща
все не се завръщаше от фронта,
взирах се във сребърните клони
и за него мислех във нощта.

Но, уви! - напразно съм го чакал.
Спомням си безцветната луна
и очите на една жена,
с мокър блясък пламнали във мрака...

Тия мои някогашни дни!
Тия мои минали години!
Ето, небесата пак са сини,
пак просторът разведрен звъни.

Никой днес не чакам да се връща
и тежи ми чистият простор...
Още помня оня малък двор.
Още помня стихналата къща.

Обратно към [А. Вутимски] [СЛОВОТО]