Елегия

Защо ме прие със безмълвна усмивка при тебе?
Защо ме докосна със твоите златни ръце?
Кому тоя нервен и странен каприз бе потребен?
Не виждам лъжата в очите, в гласа ти, в лицето ти.

Безшумно те милвах по златните, весели къдрици.
и ти се усмихваше, пееше тихо... Защо?
А твоят загадъчен поглед съветваше мъдро:
бъди предпазлив, обичай ме, тихичко стой...

Стоех и говорех старинни забравени стихове,
що никой до днес не е чувал и няма да чуе,
Нима тая приказка, що си разказвахме тихо,
бе само измислица, шепот безцелен и чужд?...

Но принцът е мъртъв, умряла е феята скръбно...
Зеленият двор днес е само забравен декор
в една старомодна пиеса, където, без публика,
под бяла луна се целуваха двама актьори.

Обратно към [А. Вутимски] [СЛОВОТО]