НОЩЕМ

В потаен час аз се измъквам сам
от мойта стара къщица безшумно.
Хазайката не бива да разбуждам
и аз пристъпвам бавно и внимателно.

В разкривената,потъмняла уличка
със флейта свирят кротко ветровете.
А някъде са се събрали кучета
под покрива и съзерцават месеца.

Градът е вече пуст. И е ноември...
Дърветата във тъмнината дремят.
Един след друг бездомните фенери
по ъглите и мостовете скитат.

И подир тях аз весело подсвирвам
и си приказвам сам във тъмнината.
При мен дохожда старият стражар
и ме разглежда в мрака подозрително.

И вече много късно призори
аз се прибирам мокър от мъглата.
Фенерите ми кимат за довиждане
и чак до нас ме изпровожда вятъра.

Обратно към [А. Вутимски] [СЛОВОТО]