Скитникът и враните

Разпиляни
листа.
Есента.
Врани -
понесени
с крясъци
черни ята.

Над къщя,
над градини
и улици,
над дървета,
обрулени -
с вятъра
те летят
и летят,
и летят.
Над дървета
обрулени -
врани.

- Аз ги гледам
от пустата улица.
Над тях
небето
е бледо
и ледено.
И те мръзнат -
бездомни,
настръхнали,
сиви...

Врани,
неспокойни
прегракнали птици,
разпиляни
по жици
и клони.
Като вас
в тоя час
без подслон
аз се лутам в студа
из града
с вледенени ръце.
Като вас
с леден глас
и с тревожно сърце
- прегракнали -
врани -
чакам
леда
и зловещото,
тежко
мълчание
на суровата зима.

...Вятърът брули
жестоко,
до болка
очите ми.
До сълзи ми тежи есента.

Измръзнали улици.
Разпиляни
листа.
На черни ята
врани
в осланената есен
със крясъци
все летят
и летят, и летят.

Обратно към [А. Вутимски] [СЛОВОТО]