СТРЯХАТА

Не зная възрастта на стряхата,
но тя е вече стара, очевидно е.
Върху комина тъмен мъх израснал.
И почернели керемидите.

Когато в здрача пада тих дъждът,
по нея кацат уморено враните;
приказват си,въздишат в тъмнината
и дремят над капчука до разсъмване.

А стряхата на всичко веч е свикнала.
И в полунощ, когато няма никой,
над нея слиза старата луна
и тихичко присяда до комина.

Отникъде дохождат после котките
и светят със очите си над стряхата.
Те дълго мислят нещо в тъмнината
и дебнат мълчаливо хоризонтите.

О,тази стара стряха, със безшумните,
със странните си гости, със комина си -
тя свети синя, златна под звездите,
арена на събития и случки.

Обратно към [А. Вутимски] [СЛОВОТО]