СРЕЩА ПРЕД НОВА ГОДИНА

разказ

“ Река ще си останеш ти до края,
река-немирница, това аз знам добре,
и няма ти да спреш във тиха стая,
а все ще търсиш своето море!”

В студената и сива зимна вечер учителката Ана седеше и се чудеше какво още да направи, за да създаде предишния уют и красота в дома си – мислеше, че това ще допринесе за подобряване тежкото сътояние на умиращата й майка. В топлата къща сега бяха сами те – двете. Ана си мислеше, че ако сега устои на това предизвикателство на съдбата, може да се каже, че е истинско мъжко момиче!

Преди беше лесно – не беше възможно да останеш сам – в партийната група се вземаше колективно решение – и започваше мероприятието “спасяване на болна майка” и т.н. А сега когато всеки сам регулира постъпките си, може и без “мероприятия”... Да, като че ли всичко е на ред, но липсва само едно – любимото радио. Тя включи “Хоризонт”, но не й хареса и започна да търси в ефира... Тогава за първи път чу сигнала “Настроения” и един прекрасен, топъл мъжки глас, който я плени...

Някъде там, в малък град, директорът на местното радио внедряваше нова програма, искаше му се по някакъв начин да проникне в нечия човешка душа, да има нова тръпка в ефира, нещо свежо и нестандартно. Омръзнало му бе това еднообразие – обичайните предавания, вече повяхналите, но добри и опитни радиожурналистки – неговата гордост – привлекателни и сексапилни в дънковите си панталончета, умеещи, колкото и когато трябва, да се позабавят в кабинета му и да го даряват с любов и радост... Но някак в душата му липсваше топлината, нещо не беше истинско. Него го имаше в душите на младите, а те бяха дръзки, предизвикателни и недостижими. Обичаха истинските стойности, а поне за сега той от себе си не можеше нищо да дава, освен само за получаване – чувстваше се някак самотно...

И така, започнаха срещите в ефира. От една страна Ана – с безкрайната си болка и страх пред бъдещето и същевременно стоплена и съживена от прекрасния мъжки глас. А от друга страна – екипът, радостен, че директорът е успял в търсенията си. Получи се нещо, подобно на духовен онанизъм – всички бяха удовлетворени.

Нежните гласове в ефира се докосваха, галеха се, споделяха си най-съкровени и чисти човешки послания, постепенно в контактите им се чувстваше достигане до едно истинско духовно съвършенство... Велика е магията на радиото!

Ана се мъчеше да си представи човека, който стоеше на среща й – тя знаеше, че понякога гласът лъже, че това може да е млад човек, неподходящ за нейната възраст, но й беше много хубаво да го слуша... Да, тя неусетно достигна своята 50 годишнина, улисана в семейни грижи, и в грижи за своите ученици. Основно това бяха търсенията й за крайния резултат – реализацията на децата утре в живота. И, признаваше си, често се случваше да се гордее с тях ...

Но сега, изправена пред новата ситуация, тя ту решаваше и изхвърляше радиоапарата от стаята си, за да се вземе в ръце, ту отново го връщаше, безсилна пред омаята на любимия глас. Демонът бе по-силен от волята й и й поднасяше нови и нови предизвикателства ...

Не можеше да се каже, че тя бе неопитна – улавяше и най-малките колебания в гласа от среща, чувстваше понякога, че гласът на “партньора” й пресъхва от вълнение, но преобладаваше мълчанието – наелектризирано, влюбено, нежно... И пак, независимо от всичко, тя продължаваше тази мъчителна игра със себе си. Вярваше, че над всичко стоят непреходните, вечни стойности. Че всичко, което е казала на “него” не е без смисъл и “той” я е разбрал, независимо кой е. Животът й се промени – на “него” тя дължеше свежия си и привлекателен вид. На “него” посвети първата си книга, пишеше и работеше, мислейки си за живота, за това, че въпреки всичко, трябва да се върви напред ... и нагоре!

Усещаше се променена – Вселената, Космосът, планетите я приветстваха, със съвършената си хармония и точност я караха да търси нови и нови устои как да посреща предизвикателствата на живота – това висше Божествено училище ...

И някак естествено дойде най-после и срещата! Най-после! Тя се вълнуваше, стягаше нещата и кой знае защо, все имаше чувството, че каквото и да е тя, ще бъде едно върховно изживяване, материален израз на една съвършена идея.

Малкият град я посрещна с космически студ – сив, неприветлив ден и един малък, мизерен хотел. Трескава подготовка за срещата – малкият апартамент бе превърнат в малка, новогодишно украсена гостна. Бялата старинна кърпа на масичката нежно допълваше интериора на пълната с лакомства и напитки маса, нежна клонка от елха създаваше неповторим уют.

Ана се огледа – сякаш всичко бе наред, гримът и прическата също, сякаш бе и по-топло с малката, мизерна електрическа печка тук... Тя смирено седна и зачете молитвата си – за какво ли? За човечност, доброта, и смиреност, за това да не е било всичко само игра...

И ето, на вратата се чука, чува се весел младежки смях... вратата вече е отворена и – пред очите й са пак те – нейните любими деца – тинейджърите – цялата младежка редакция! Огромните три червени рози само допълват онова, което децата не могат да й кажат. “Той” е един прекрасен, нежен младеж, чийто дълбоки, красиви очи виновно гледат встрани и той тихичко заявява: “ Ето, това съм аз, твоят глас!”

Демонът няма власт в хотелската стая, тя е на Бога, на Ана, и на тинейджърите. От вълнение никой не вкусва нищо. Ана се мъчи да говори, но повече иска да изучава тези млади хора. Усеща присъствието на едни нови морални стойности, несъвместими със старите ни понятия. Нетърпението на млади, силни жребчета, изпускащи топъл дъх, пръхтящи от нетърпение по-скоро да поемат на път. Една мощна космическа енергия, която те кара да се издигнеш над всичко дребно и нищожно.

Директоре, сляп и глух ли си? Не виждаш ли, че вечните, неписани човешки закони много по-стриктно се изпълняват от тези млади хора! И защо ги спъваш и измъчваш с твоите жалки радио- и телевизионни игрички?! Те, с цялото си царствено великолепие, вече са готови за живота. Но имат нужда не да им се взема, а да им даваме топлина – а колко слаба и жалка е моята малка печка в хотела – те всичките треперят от студ...

Обратен път, нежна умора и отпускане в топлия автобус към София, а Демонът в безсилието си се чуди какво още да направи. Да, може и един ужасен грип – като награда за всичко.

... Ана се мята болна в леглото си, за кой ли път премисля и повтаря всичко това, а до някакъв извод не може да стигне – А може би Бог ще измисли и някакво продължение?! Важно е сега да оздравееш, Ана! А после – напред към морето! Към предизвикателствата на новото хилядолетие! 

С обич – на К
29. ХІІ. 1998г.

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!