НА КРЪСТОВА ГОРА

“Отче наш, що си на небесата”

Август е. Лятната жега е укротила реката, тя сега тече малка като бара, птиците са се наврели във върбите и си кротуват, небето се е изцъклило – сиво и горещо...

Земята се задъхва от горещината, от освирепелите хора, от тяхното скотско ежедневие... Сега смисълът на всичко в този объркан свят са парите, само и единствено парите.

Нели прекара една мъчителна, неспокойна нощ преди пътуването до Кръстова гора, едва дочака утрото.

Автобусът, пълен със замислени и тъжни миряни, бавно се изкачва по скатовете на Родопите, пътят се извива нагоре, току-що излязъл от Бачковския манастир. Сякаш пътуването до българския Ерусалим, местността Кръстова гора е едно изпитание, проверка за висша нравственост и любов към Бога.

Планината е толкова прекрасна и строга! Огромните зейнали пропасти край пътя внушават идеята колко малко е разстоянието между живота и смъртта. И как лесно човек може да се строполи надолу, без да може да се спре, ако не е внимателен и опитен като шофьора на нашия автобус.

Нели седи до мен и мълчаливо се вглежда в мощната снага на планината, където сякаш усещаме присъствието на кръста.

Мисълта за великата жертва на нашия небесен отец, за това, че рано или късно, всеки един от нас застава пред своя олтар и прави собствената си равносметка на изминалия път ме кара да настръхна. Очакването за едно пречистване и приобщаване към божествената хармония ни кара да се чувстваме някак особено...

Тя стиска в ръцете си малкия молитвеник и шепне нещо за кураж! Пътуваме...

Най-после сме там, горе, високо в планината. Пред очите ни се открива прекрасния манастирски комплекс – старият и новият храм, редицата от белите малки параклиси... и най-високо, горе - огромният метален кръст, около който непрекъснато сноват богомолци. Наоколо като венец е вековната гора и над всичко това – мълчаливото присъствие на огромното синьо небе, окъпано в лъчите на утрото – като безкраен свод, създаден от Космоса.

Нели с любопитство наблюдава тези хора, дошли от всички краища на България, едно огромно множество – повече от шестдесет автобуса. Кой знае как са успели да се съберат на малкия площад...

В новата църква всичко е прекрасно и блести – и най-вече иконата на Родопската Богородица – бяла и съвършенна... Една част от миряните, благоговейно държат в ръце по една свещичка, шепнейки своята искрена молитва. Други пък, купили по цял сноп свещи, усърдно ги усукват в една голяма свещ, шепнейки някакви заклинания. Набързо ги закрепват на свещниците, обръщат се и бързо излизат. И така пламналият буен пламък топи свещите, те се накланят и падат на пода, разлива се восък, мирише на изгоряло...

Но най-учудена остана Нели, когато излезе навън и тръгна нагоре по пътеката край белите малки параклиси към Христовия кръст.  Една обезумяла тълпа от хора “търсеше своето щастие”, като се ровеше из камъните и ги обръщаше, всеки вземаше своето намерено камъче, вярвайки че чудото ще стане... Други с ръце и клечки ровеха земята в гората и вадеха корени на някакво растение. Така трябвало, както те обясниха, за да се спасяват от магии. И хич не ги интересуваше, че на опустошеното от тях място с години няма да поникне трева... Мяркаха се и екстрасенси и разни шамани, кой знае защо и те дошли на това божествено място... Всеки по своему откриваше своя бог, молеше се за изцеление и за спасение на душата, за мир и спокойствие...

А Космосът от векове все изпращаше по някой светец, да покаже... Но никой не се сещаше, че това е моделът как трябва да живеем, стремейки се към съвършенство – единствено и само в името на моралните стойности, но хората така и не се сещаха, а на тълпи ходеха и се трупаха, кланяйки се на мощите, нищо не разбиращи и незнаещи.

Неусетно се спусна нощта и покри с воала си Кръстова гора. Светлите ярки звезди и пълната луна грееха от горе, огромното нощно небе се сливаше с тъмните очертания високите скатове наоколо. Само храмът, осветен от нощните лампи, като ярко петно се очертаваше, заедно с блестящите хиляди свещи на богомолците, насядали и на отсрещния хълм. Едно будуване с Бога... каква величествена гледка!

България се молеше! В полунощната молитва към небето бяха устремени и гласовете на пеещите отци, както и на църковния хор...

Уморени сме се свили в топлите одеяла горе, недалеч от кръста, който самотно се тъмнееше пред нас, а в подножието горяха хиляди свещи и грееха. Тук всеки е устремил духа си нагоре към небето и търси общение с Вселената, Космоса, Бога... Един общ вик за помощ, спасение и успокоение... А дали на вика от ранените сърца, на болката и огорчението щеше да откликне Той?...

Господи, моля те!...

Има ли те?

Подай, Господи!...

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!