Защо те обичам

(есе)

Какво са мъжът и жената? Защо тези, които са заедно, така неистово се дебнат, лъжат и мразят, защо те така лесно се предават; без да мислят за болката в гърдите на другия? Без ни най-малко да са се опитали по някакъв начин да облекчат, а защо не и да излекуват душата на човека, с когото са се свързали?

Колко нелепа е тази глупава игра със себе си... Нямаме сили да поговорим откровено какво ни прави щастливи, а какво – да страдаме...

Днес утрото е някак особено – щедро ме обливат лъчите на пролетното слънце, отгоре се синее небето – чисто, окъпано от светлина. Дворовете греят с цъфналите божури и макове. Аз бързам към моята приятелка от детинство – имам нужда от топлия й глас, от силната й воля за живот, от мъдрите й съвети... боли ме, не съм щастлива.

Ангел отново дойде и ме потърси. Да, това не е лошо – хапче против самотата. Но аз знам, че това не е същността. Това не е мъжът, когото толкова години търся и чакам. Чакам го, да дойде и отвори портата, да влезе в моя дом. А Ангел ме моли – за глътка обич, за нежност и топлота. Неговата жена не му ги дава. От разказа му разбрах, че “тя” отдавна не иска (поне така той казва) неговите ласки, не откликва на обичта му, сляпа и глуха е за вика на раненото му сърце. А дали е така? Дали наистина у тях всичко се е променило, или просто са се наситили един на друг и търсят нещо ново, различно, по-пикантно...

Някъде бях чела, че семейства са се разнообразявали с трети партьор... Хапче за потентност. И това ярко пролетно слънце. Имам чувсвото, че са се лъснали всичките петна в душата ми, че от снощната романтична вечер е останала само смачканата опаковка – захвърлена небрежно на улицата.

Снощи бе пълнолуние, луната бе очертала своята пътека върху тихите води на езерото. Ние с Ангел бяхме на брега, мълчахме и само ръцете ни търсеха... какво ли? Аз се мъчех да изживея бъдещето, да си представя онова, за което тайно си мечтаех – дом, семейство, любящ съпруг, сигурност и закрила. Ангел трепереше и бързаше да вземе своето – моята топлина, мълчаливата ми покорност и женственост...

Каква ирония! Пълен театър! И мълчание – като пред буря... Ах, как исках по някакъв начин нещата да дойдат по местата си, да спре това лутане без посока!

Оказва се, че за да бъде човек щастлив, да му бъде комфортно и хубаво, животът е изтъкан от серия дребни, наглед незначителни неща: да подредиш и украсиш дома си – той да ухае на чисто, да има уют... да създадеш комфорт за семейството. Самата ти да бъдеш приветлива, търпелива, да не обсебваш и командваш съпруга си. Между вас да има пълно доверие и какво ли не! Труден и непредвидим е неписаният семеен кодекс – индивидуален и различен за всяко семейство. Та нали и хората са така различни!

Елена, мила приятелко, какво е всъщност щастието? Дали самото отпускане и доволство, или стремежът към това? Дали ние хората, умеем да ценим и пазим човека, който ни дарява обич и топлина, или му се присмиваме, като на чудак и търсим оня, който ни унижава, тъпче и предава, за да си мисли как да го завоюваме?!

Аз искам да те намеря любими, където и да си, моля те, ела и ми подай ръка – нека заедно да вървим през трудностите! Нека и двамата да бъдем жертвоготовни и да се браним от зломишлениците и враговете!

Аз поне ще бъда такава, защото ще те обичам!

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!