Когато си мъж, човек... и малък лекар

Обичаен делник. Утрото ме свари неподготвен. Лъчите на слънцето нахално се плиснаха право в лицето ми – бях забравил нощес да спусна завесите, след дългото будуване и пушене пред лятното звездно небе...

Отново в главата ми запулсира – нахална и досадна – мисълта за вчерашната ми пациентка. Обикновена, уморена и крехка жена, смазана от оскотялото ни, болно ежедневие.

И все пак... когато си спомнях красивите й, дълбоки очи с лек грим, блестящи като на сърна, беззащитните й, като криле на птица бели ръце, доверчиво протегнати към мен... Нещо безумно бушуваше в гърдите ми, Вселената, Космосът ме питаше: “Докторе, бива ли да умирам толкова млада...”

Диагнозата явно беше грешна, злокачествената прогноза не обещаваше нищо добро... И все пак, има ли надежда? Кажи, доктор Ангелов! Да, този доктор Ангелов съм аз!

Цяла нощ пуших, мислих... През моят кабинет всеки ден минават стотици хора, моите пациенти, всеки със своята болка. Но когато си представях Милена, в гърдите ми се събираше нещо топло, силно, мъжко...

Едно непреодолимо желание да обгърна нежното й крехко тяло, за да я защитя, да усетя женската й плът... Сякаш в душата ми пееха славеи, чувах нежните звуци на кавали, гукането на малко бебе, мирис на прясно майчино мляко...

В душата ми се надигаха тъмните талази на родовата памет, мислех си за топлите очи на мама, която толкова рано си отиде... Откривах някаква поразителна прилика на тези две съвсем далечни, а така близки по съдба жени.

Аз, всъщност съм завеждащ лекар в сектора по рехабилитация, физиотерапия и лечебна физкултура, така че не носех такава голяма отговорност за Милена, но все пак... имах моите още трима братя-лекари, всеки опитен в своята специалност. Днес щяхме заедно да поговорим и помислим за тази жена, означаваща много за мен. Не знам защо, но бях на път да наруша лекарската си клетва и забрана за взаимоотношенията лекар-пациент.

Голямата ми надежда в предстоящото лечение бяха моите опитни момчета от центъра и физиотерапевтичните похвати, включително и иглотерапията.

Внимателно маневрирах по задръстените софийски улици, опитвайки на глътки набързо купеното кафе и подреждах всичко в ума си, на път за клиниката, където навярно вече ме очакваха моите братя.

Спомням си нашият баща, обиколил толкова села, като фелдшер, за да ни изхрани, често обичаше да казва, че надеждата умира последна. Аз не давам тате за никой лекар – той буквално можеше всичко  - на село, в планината бе така – няма време за мислене – и дете трябва да изродиш, и кръвоизлив да спреш, и кост да наместиш, а и през лятото може змия да ухапе някой... От баща ми научих, че болестта е резултат от нарушената хармония в целия организъм, той първо гледаше цялото, за да стигне и открие болката – блясъкът в очите, обложения език, влажните ръце, цвета на кожата, ръстът, сърцето, та даже и ушите...

Разпитваше и искаше да знае и как е в семейството, у дома. Каква е храната, пие ли алкохол, родовата линия. И чак след това си казваше мнението.

Милена послушно лежеше на кушетката, а ние гледахме рентгеновите снимки, лабораторните изследвания, бактериологичните данни. Времето сякаш едва пълзеше... Петър, Божил и Павел – това са моите братя – те явно чувсваха, че най-много от всичко аз исках от тях насока как да прогромирам процедурите в хода на лечението, за да мога максимално да възстановя организма й. Първо трябваше да се овладеят високите стойности на кръвната й захар, увредения панкреас, нервите й бяха също достатъчно изхабени, имунната и ендокринна система също извън строя.

Това е – неврозно, инфарктно време – гърмят бушон след бушон... Не ми се искаше да си мисля за мрачната прогноза – последната дума бе – трябва да стане някакво чудо, за да оздравее...

Започнах борбата, приех предизвикателството на съдбата – изменница. Назначих мануална терапия, съчетана с активиране на ендокринната система чрез нагревки.

Бях инструктирал момичетата да не коментират с Милена тежката й диагноза.

Скрито от някое ъгълче гледах как постепенно тя започва да излиза от дупката.

След петата процедура, уж случайно видях как тя внимателно се заглежда в огледалото, как постепенно започва да се разхубавява, да обръща внимание на себе си. Дойде ред и на моята иглотерапия. Признавам си, това бе истинско мъчение за мен – дали Милена щеше, да прочете пламналата обич в очите ми?! А исках ли това аз? Всичко в душата ми бе разбъркано и неуправляемо – вълнувах се като хлапак. Постепенно станах някак друг – на нея дължах веселия си, свеж и привлекателен вид, на нея се дължеше този хъс, с който работех и пусках шегите с колегите, а когато се прибирах у дома, толкова много исках тя да дойде и стопли моя самотен дом...

Но аз нищо не знаех за нея, а щеше ли тя, да откликне, на моята обич?...

Чудото стана! Последните изследвания ги очаквах като развълнуван хлапак - исках да скачам, да пея и се смея, да я въртя около себе си...

Милена оздравяваше – тя скоро щеше пак да застане пред своите ученици в училище, те да слушат прекрасния й глас – на любимата си учителка.

Днес е последният сеанс на моята иглотерапия. Уж обичайно, но някак с вълнение слагах иглите, с много обич и любов. Тя покорно лежеше в ръцете ми – хубава и съвършена. И уж бях много мъжко момче, а все не намирах точната дума, израз. Мълчахме и само радиото монотонно набиваше в ушите рап-парче... мъчех се да запомня всяка извивка, всеки детайл от образа на тази жена, която така дълбоко влезе в душата ми.

И тази строга, бих казал жестока клетва на лекар...

След този ден Милена за дълго изчезна, а и как не бях посмял да й поискам домашния телефон...

И ето, в един обикновен, сив и напрегнат работен ден на вратата се почука, влезе Милена, с непознат господин – навярно нейният приятел. Сърцето ми се сви, в гърдите ми отново припари! Тя стискаше в ръцете си плика с обичайния подарък за лекаря, успял да излекува пациента си...

Всичко се завъртя в главата ми – и образът на мама, и прекрасните влажни очи, като на сърна на Милена... и студеният ми, самотен ергенски апартамент.

Тя срамежливо подаде подаръка си, като на сън чух: “Благодаря Ви, доктор Ангелов, за всичко...”

Ех, Милена...

Собич: на Д-р Цолов

София, май 1999 г.

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!