КЪДЕ СИ МОЯ ЛЮБОВ?

Паскал, крилете ми заякнаха
(едно неизпратено писмо)

Казват, че хората са като птиците – рано или късно, където и да са, се завръщат в родните гнезда.

Скъпи, може би ще се изненадаш, като ти кажат, че съм се върнала. Сега, когато животът ни е в края на лятото, когато в безкрая са заминали толкова много влакове. Слизах и заминавах на прекрасни гари, но никъде не се срещахме... толкова далече, а същевременно бяхме така близо в нашата малка Европа.

Сега е нощ, наоколо е тихо, чувам само тихото тракане на стенния часовник, в краката ми кротко диша пухкавия ми приятел – кученцето Горби. И не ми се спи.

Мислите ми се връщат назад във времето... Помниш ли нежната девойка с руси коси, с която до припадък тичахме по морския бряг? Как обичах мокра и задъхана да се отпусна в нежната прегръдка, с трепет да се опивам от ласките ти, от топлия тембър на гласа ти! С каква всеотдайност те дарявах с богатствата на моята младост, отдавах ти душата си, сърцето ми лудо биеше и сякаш исках цялата вселена да чуе: “Обичам те” Да, сега виждам, че всяко момиче на тоя свят еднакво силно обича и желае любимия мъж, но тогава си мислех, че съм единствената, че в мене е безкрая, вселената...

Нима мога да забравя магията на моите песни – тези чудни празници на сцената! Като светла, слънчева птица протягах крехките си ръце към хората и исках да им изпея най-хубавата си любовна песен. А може би това беше единствено предизвикателство към съдбата? Но тогава се чувсвах жадна за простор, за свобода и смело разпервах криле, за да полетя към слънцето...

Как ласкаво ни къпеше то с лъчите си, когато излязохме след бракосъчетанието! Ето, аз пазя скъпата фотография, запечатала щастливото начало – създаденото от нас семейство. Пред нас беше бъдещето – а какво ни готвеше то? Деца? Обществено положение? Богатство? Дом?

Полазват ме тръпки при мисълта колко много хора искрено се радваха на нашето щастие, та нали това желаеха и родителите ни! Но някъде там встрани, в скрито ъгълче, злобно святкаха очите на завистника. Не биваше цветето да избуи нагоре, над другите, не трябва да има истинско човешко щастие. И знам, че в това отношение не сме единствените. Съдбата – изменница приготвя такива капани – отнема човешки животи, киска се зловещо и почерня човешките съдби. Не отмина и нас.

Да, и сега е пред очите ми сумрака в утрото. Когато лениво и сънено се протягах до теб, в топлите завивки, прегърнала красивото ти атлетично тяло. Усещах трептенето на здравите ти мускули, чувах равномерния ритъм на сърцето ти – моят мъж, най-красивият, най-умният, най-съвършеният...

Не, Паскал, кажи им да не идват! Кажи им, че не искам черната сянка на злата съдба да закрие светлите лъчи на утрото!

 - Документите, моля! Ние сме от милицията! Другарко Куманова, елате в управлението за справка!

О, Паскал, моля те, запази ме! Но не, това не е сън, аз бързам, събирам най-необходимите ми вещи, малкото ми талисманче, куклата на ключодържателя – та нали все още съм полу-дете, полу-жена!

Окончателно разбирам всичко, когато щракват железните врати на ареста. Разпити, обвинения, заплахи...

Боже, та аз и понятие нямам за какво става дума! Да, любов – всичко може, но не така, на показ, не така предизвикателно. Сега, след толкова години разбирам: тагава, когато жената бе длъжна срамежливо да свежда очи, да е свенлива пред хората, да се облича в сиви безцветни дрешки, непременно да е като всички – устремена към “светлия утрешен ден”, аз пеех за своята любов, опивах се от красивите, привлекателни кинозвезди и мечтаех да стана като тях – талантлива, привлекателна, интересна... да живея разкошно, да пътувам в непознати страни, да се срещам със света.

Помниш ли, Паскал? “Париж върху лед”! Какво събитие беше! Как се премрежаваха очите на младите, заслепени от красивите тоалети и изящни тела на танцьорите! Това ли е “Дивият Запад”?

Страшни, тежки дни и нощи в затвора, усещах, че нещо с трясък се счупи, съдбата се кискаше в ъгъла- безвъзвратно си бе отишло щастието – семейство, дом, неродените ни деца, мечтата ни за спокоен семеен живот. Та аз не бях като другите! Бях различна – дръзка, непокорна, волна... и ненужна. Ненужна тук, в моята България.

Душата ми се разкъсваше от мъка, страхът предателски свиваше сърцето ми, краката ми се подкосяваха – мислех си, че няма да издържа. Боже, има ли изход? Какво ще стане с мен?

Паскал, твоята птица е смъртно ранена! Къде си, моля те, помогни! Но железните врати са здрави, затворът е строго охраняван, а ти трябва да поемеш съвършено друг път – та нали от теб се искаше да бъдеш в дипломатическия корпус! Да работиш сериозна професия...

Колко студено беше, когато заминавах – прокудена, неизпратена, нежелана. Но вече у мен зрееше нова мисъл: “Не се плаши, Ахинора! Ти ще се спасиш!” в жилите ми тече древна, жива, непокорна кръв. Та аз имах огромно богатство – моята младост, гъвкаво тяло на амазонка, моят глас. А тези неща не ги вземат на митниците. Аз ще се справя, ще оцелея, ще бъда богата. Да, Паскал, животът има своите закони. Болката отболява, новият ден носи нови предизвикателства.

Сега, когато никой не ни пречи, аз съм богата и силна и имам свой разкошен дом, не можем да направим само едно - да върнем времето. Тези безвъзвратно отминали трийсет години.

В тази тиха, топла лятна нощ, аз имам какво да ти разкажа, скъпи Паскал! Само, че някой някъде ни ограби.

Много жестоко. Жалко. Но няма значение...

Твоя Ахинора

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!