За Ана, за любовта, за живота, който е един дълъг Маратон

разказ

Август, 1975г.

 

Един лъскав и нов автобус 84 спря на спирката към аерогара София. От уредбата се чуваше нежна мелодия и пътниците се чувстваха уютно...

В този топъл летен ден Ана бързаше по-скоро да стигне щаба на ВВС за насроченото тържество – рожденият ден на полк. Б. – началника на радио-технически войски.

Тя бе елегантна и привлекателна жена, с бял семпъл костюм, миниполата на който нежно откриваше бедрата й, а белите лачени обувчици с малко токче подчертаваха изящната линия на стройните й крака...

Но истинският й чар бяха големите й, леко очертани с грим, тъмни очи, блестящи и влажни, като на сърна, а нежния овал на лицето й, се очертаваше от леко изпъкналите ябълчици на бузките й – сигурен признак за майчинство. Тъмнокестенявата й коса бе грижливо прибрана в малък кок, около който кокетно се белееше пухкава заешка опашчица. Тя чувсваше опипващите погледи на младите мъже, които мислено разкопчаваха деколтето й, стискаше разкошния букет от червени рози и гледаше през прозореца на автобуса, стараейки се да бъде по-дистанцирана от тях...

- Вы мне поможете найти институт электроники? – разваленият му руски недвусмислено издаваше унгарски акцент.

“Какъв елегантен унгарец!” – помисли си Ана. Нещо сякаш я накара да откликне и услужи на младия мъж – усмивката му издаваше ведър, слънчев характер... Тя долавяше свежия дъх на френския му парфюм, хареса стройното му, атлетично тяло.

- Да, я знаю этот институт – чу се да отговаря тя, и леко се изчерви...

Антонио Такач, бе млад инженер по електороника, амбициозен и работлив, гордата издънка на унгарски дворянски род. Единствената му слабост бяха жените – все не успяваше да намери оптимално решение – втурваше се през глава да се раздава, а когато разбираше, че това не е дамата на сърцето му, вече бе късно... Беше се оплел в една интрига - Маргит, първата му жена, майката на малката им дъщеря Вираг, постоянно го молеше да се върне и плачеше по телефона. А вече бе в мрежите на Мария, еврейка, състоятелна и авторитетна дама, партиен секретар на неговата фирма. Е, не бе красива, но затова пък му обещаваше безоблачно и сигурно бъдеще и задгранични командировки...

Той искрено се изненада от свежестта и красотата на Ана, нещо неудържимо го теглеше към нея – едно желание да я прегърне и защити нежното й, крехко тяло, да я обгърне от всички страни и усети плътта й. И ако на това не му викат “любов от пръв поглед”... здраве му кажи!

Оттук нататък всичко се завъртя с бясна скорост – естествено тя му показа института, взеха си телефонните номера, уредиха си среща, а когато тя за първи път го хвана под ръка и тръгнаха по Университетския булевард, сякаш за поздрав от Космоса небето се изпълни с илюминациите на зарята от площад “Цар Освободител”.

Задъхана и обезумяла от пламналата любов, Ана го даряваше с ласките си, отдаваше му тялото си, чувстваше се някак в друг свят, в друго време...

Разреши му да преспива в дома й, разкри му трудното си и напрегнато ежедневие – тя се грижеше за една болна стара жена, за да не плаща квартира, следваше в Софийския Университет, даваше бойни дежурства в системата на ВВС, редовно отиваше в Интерната, където учеше малкият й син, интересуваше се и за него...

Тази любов бе един безумен танц на младостта, напук на всички правила за разум и предвидливост... Ана вече не мислеше за това как да бъде по-близо до командирите си и да им се хареса... всичко за нея бе Тони.

Началникът на специалната служба търпеливо чакаше развръзката, която не обещаваше нищо добро...

Колегите на Тони често си коментираха за увлечението му, докато накрая решиха и казаха всичко на Мария.

Обезпокоена, тя го извика на отчет в Будапеща. Объркан, Тони не беше на ясно със себе си и затова бе повече от любезен с нея... А след един месец с ужас научи, че ще става баща...

Ана с интуицията си разбираше, че тази тяхна любов е като ураган, който помита всичко по пътя си, че на това безумие трябва час по-скоро да се сложи някакъв край... Че Тони не може да бъде само “сладкия десерт”, когато в живота си тя имаше нужда от истински съпруг, на когото да се облегне и разчита...

“Колкото по-зле, толкова по-добре!” - избра си тя тази мъдрост и един ден съобщи на любимия си, че ще става майка...

Тази вест го хвърли в нов ужас. Той по спешност потърси съвета на родителите си и роднините. Семейният съвет бе единодушен: Тази българка е много красива, ти я обичаш, но само гола обич дом не върти. А Мария е нещо друго – тя има пари и обществено положение.

Така съдбата реши и почти едновременно се родиха две дечица, момиченце в София и момченце в Будапеща.

Ана се мобилизира и без хленчене посрещна предизвикателствата на жестоката й съдба-изменница. По пътя през годините тя се хвана мъжки и първо завърши университета, после командването й даде апартамент и се отърва от старата баба, после бе определена за най-добра във военната част, където служеше...

Но най-голямата й гордост бяха двете й деца – Георги и Надя. Обичаше да се шегува, че те са като ден и нощ... Георги - тъмен като нощ, а Надя- със златната си косица като слънчев ден...

Но Ана все тайно чакаше своя Тони...

Минаха се годините, отболя и болката от раздялата на двамата влюбени. Тя отдавна е зряла, вече побеляла, но все така елегантна жена. Нервите й са вече доста изхабени, сълзите й сами капят, когато прегръща малките си внучета...

И един ден, най-после, той дойде...

Антонио, така и не успял да създаде свое семейство, мълчи и с премрежен поглед гледа малкия си, красив и невинен внук, синът на Надя...

Мисли си за живота, който е като един дълъг маратон и никога не знаеш докъде ще издържиш. Откъде тази крехка жена намери сили, не се огъна и устоя до сега?!

А какво всъщност е живота? И има ли смисъл да съхраниш любавта си и я пренесеш във вечността?...

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!