КОГАТО ИЗПУСНЕШ И ПОСЛЕДНИЯ ВЛАК

Златка лежеше будна в леглото, в главата й се въртеше тревожната мисъл за идващия ден. Часовникът показваше 4,20 ч., утрото бе далеч, квартала – тих и сънен. Тя не можеше да види какво е навън – не обичаше слънцето да огрява в апартамента й, плътните зелени щори я предпазваха от деня и улицата. Тя се протегна и включи касетофона, някаква радиостанция монотонно набиваше в ушите й рап-парче. Стана й по-самотно, даже страшно, та побърза да включи нощната лампа.

Тя бе едра, висока жена, все се стараеше да спазва диета, и сякаш напук ставаше все по-закръглена, дрехите й се опъваха, а все не успяваше да събере пари да си купи нещо ново. Само лицето й пазеше свежестта от младежките й години, то бе гладко и опънато, чертите й бяха правилни и все така красиви. Само очите й излъчваха някакви студени пламъчета и поставяха преграда към всеки, който се опитваше да доближи до нея.

Доскоро тя живееше в малък, удобен и топъл апартамент със своята майка, която бе доста стара и се помина. Останала сама, Златка съвсем се обезкуражи и отпусна. Мебелите и вещите все така си стояха – натрупани и неоправени, тъмните щори не успяваха да скрият потъмнелите и напрашени тапети и образувалите се паяжини по ъглите. Нямаше желание за нищо – та нали дойде един такъв живот – не ти е работа! Доларът лудо танцуваше, а пенсията й бе единственият източник на доходи!

Имаше си тя един стар приятел – още от младежките й години, когато бе най-хубавото момиче в щаба на ВВС и любимка на висшите офицери. Полковник Сивчев от време на време се отбиваше, пийваха си по чаша хубаво питие, той се зачервяваше, и по навик всичко завършваше с ласки в леглото.

Сивчев цял живот се бе стремил към по-голяма длъжност, понякога успяваше да спечели вниманието на командващия, но накрая все някак други го изместваха и това страшно го озлобяваше. Те често си пиеха кафето заедно и той реши да я притежава. Поне пред нея да бъде победител, да поставя своите правила. Само веднъж тя му се изплъзна – тогава той едва не полудя. Тя хлътна по Светльо - млад летец, много весел и безгрижен младеж, майстор в пилотирането, който всичко правеше като на шега, но винаги с безспорен успех. Сивчев с ужас научи от майка й, че Златка вече е и бременна от Светльо, че са насрочили дата на сватбата. Тогава пусна в ход всичките си невероятно богати възможности, за да ги унищожи. Измсли версията за бивша жена, с която Светльо е живял, написа анонимно предупредително писмо до Златка, че той има незаконно дете... и какво ли още не... Успя да извади наивната й майка от равновесие, стигна се до логичния край – намериха връзки в АГ – болница, главният лекар се съгласи да махнат бебето и в уречения ден Златка, пребледняла и смазана, обляна в сълзи, дойде за аборта.

Колко кошмарни нощи изживя тя след това, когато си спомняше как лекарката, която оперираше, се тресеше от ужас и възмущение – как се убива плод в шестия месец на бременността! Тя буквално вадеше ръчички и краченца, спомня си Златка – щеше да има момченце!

От този случай нататък тя се промени – стана плаха и отпусната, автоматично изпълняваше прищевките на капризната си майка, повече не се срещна със Светльо – така нечестно и несправедливо го бе наранила. А той отиде в провинцията – на някакво далечно летище и повече не дойде в София.

Сивчев триумфираше! Сега вече нищо не можеше да застане между тях! Изглежда тя бързо преболедува, той пожертва една доста “солидна” сума – купи й нова рокля и я заведе в един уединен ресторант – далече от любопитни погледи. Важното бе тя да разбере колко силна и чиста е неговата любов, колко много държи той на нея.

Така се изнизаха годините. Дойде демокрацията. Сивчев пръв предаде партийния си билет, деполитизира се, после често се отбиваше в синия клуб на квартала, а когато се пенсионира, започна да се замисля за семейно гнездо. Той се чудеше как да каже на Златка, че някога на младини бе направил “малка” грешка. Там, в далечния гарнизон, където служеше, беше се влюбил в една жена – учителка. Всичко се завъртя много бързо и той дойде в София, а тя никога не го потърси. Скоро се срещна със стар приятел от онова време и той му каза, че тази жена така и си е останала сама, родила син, без да каже на хората от кого е детето. Сега синът й бил войник, тя мечтаела да го изучи – това дете било смисълът на живота й.

Някаква горчилка се събираше в душата на Сивчев, чувстваше неясна вина към тази жена. Тогава реши да направи нещо за нея. Когато майката на Златка почина, много се стара да покаже своята съпричастност – цялата грижа по погребението и ритуала пое той. Златка тихо седеше на дивана и гледаше в една точка – нямаше сили даже да заплаче. А той трескаво кроеше план как да й обясни, че е готов да поеме цялата грижа за нея в бъдеще, но при условие – да получи нейния апартамент, който след това искаше да прехвърли на онова дете. Не рискуваше да жертва своето жилище – знае ли човек какво може да му дойде до главата?!

А със Златка е лесно – тя и без това няма воля и желание за нищо – ще я настани в някой дом на социални грижи! Някой му бе казал, че я е виждал с бабите в кварталната черква – да ядат на някакъв помен! На тези жестоки цени тя не може да устои – ще го послуша!

Златка лежеше и мислеше, а утрото все не идваше. Гледаше в прашния букет от изкуствени цветя на хладилника и си спомни за снощния тягостен разговор със Сивчев! Смътно усещаше, че този човек е непочтен, че я е оплел в мазните си и мръсни паяжини! Мислеше си колко щастлива и силна щеше да бъде с нероденото си синче – то сигурно бе приличало на Светльо, а къде ли е сега той?

Мислеше си колко много неща не бе разбрала в този живот и й се повръщаше.

А дали не бе изпуснала и последния влак?...

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!