Когато гълъбът отлети от рамото ти

Посвещавам с болка на Д.

В един слънчев пролетен ден ТОЙ и ТЯ се срещнаха. Бяха твърде различни и може би затова съдбата ги събра за цял живот. Различно от всички хора мина за тях и сватбеният ритуал.

Той бе безкрайно щастлив, истински лъв – в душата му пееха славеи, беше горд, че не е сам на този свят, че физическия му недъг не я спря, и ТЯ му протегна ръка за цял живот. Като истински мъж се убеждаваше, че за нея ще направи чудеса, ще изпее най-нежните си песни, ще сътвори непреходна, висока художествена лирика – венец на мъжката му признателност.

ТЯ също по своему бе щастлива. Винаги се бе питала – дали ще може да попие таланта му, който, признаваше си, така много й липсваше, неговата аристократичност и достолепие. Да, до днешния “фатален” ден на бракосъчетанието тя не бе срещнала интелектуалеца, мъжът на мечтите си, който да я направи личност, затова пред себе си реши да приеме тази велика жертва – за цял живот и прие предизвикателството на съдбата си. Знаеше, че утре ще бъде може би по-добре от днес – поне не така противно...

Дните в семейството се редяха – като разноцветните бобчета в паницата на отец Сисой. Ту бели, чисти и светли – истински празници; ту черни като нощите й, в които до болка тя набиваше в главата си; щастлива съм, щастлива съм, щастлива съм – не ми пука, че той е такъв... Имаше си сиви, и пъстри, и огнени дни, но преобладаваха като че ли сивите, безцветните. А тялото й жадуваше за нещо друго – мъжко, силно, истинско... Тя просто бе сляпа, признаваше си, често се удивляваше, когато гледаше истинските сълзи в очите на поклонниците и читателите му: Наистина ли мисълта му върши чудеса, наистина ли думите му така дълбоко вълнуват? Когато биваха в концертните зали, където често пееха прекрасни песни по негови стихове, обичаше да се пъчи... да се гордее... та нали никой не знаеше за нейната черна слугинска роля в семейството, където ТОЙ изобщо не беше мъж, а едно мърляво, капризно дете...

Тя не знаеше, че Бог когато наказва тези, които обича, тогава и нежно подкрепя тези, които доброволно носят кръста си безкористно се принасят в жертва в името на нещо голямо, човешко, непреходно, принадлежащо на нацията, държавата, а защо не и на човечеството...

Вкъщи някак бе весело – щукаха малките им рожби, ТЯ шеташе – неуморна и предана, умееща да прощава, да обича...

Той пък пишеше и откриваше красотата, възпяваше хармонията и пееше най-нежните любовни стихове – като ранена птица, сгушена в топлите длани на любящата жена – закрилница...

И ето, че се появи той – третият човек в семейството. Народът е казал – където са двама, появи ли се трети в любовта – всичко се разваля.

Тя дълго се бореше, беше раздвоена между духовната си същност и физическата. В душата си чувстваше, че ТОЙ непременно ще усети промяната и ще се огорчи. А тялото й говореше друго – новият мъж бе здрав, силен, той й предлагаше помощ, а за нея тя бе много ценна. У дома непрекъснато се появява нужда – ту контакт се развали, ту водопроводът изневерява, ту печката изгори... А за това тя трябваше да плати не с друго, освен със себе си!

Господи... В дома настъпи истински ад – всеки се затвори в черупката си и се примиряваше със станалото...

Понякога в лепкавия мрак тя чувстваше ръцете на другия, тялото му, задъхваше се от сладострастие и й се искаше “това” да не свършва...

На сутринта ТОЙ с болка я оглеждаше. Беше му студено, неловко, глупаво и нелепо. Защото ТЯ не бе същата, защото тя стана далечна и чужда – предпочете физическото, материалното, пред моралните, духовните стойности... Тя не бе светицата, съхранила и опазила святостта на гнездото...

И пак отстъпваше – защото бе немощен, слаб, беззащитен и сам не можеше да се справи с прозаичните, делнични, обикновени грижи.

A аз, неволната свидетелка на тази дълбока човешка драма и сега се питам: Кой е виновен?

Този ли, когото Бог наказа да носи до гроба физическата си немощ, а за сметка на това го е дарил с огромната сила на духа?

Тази ли, която доброволно е поела кръста си да му бъде спътница и другарка, но се е оказала слаба и победена от плътта си и похотта?

А дали пък третият – дошъл като клошар да краде и малкото човешко щастие в дома на сакатия човек и да обира трохите от скромната му трапеза?

Прости им, Господи!

Se la vie – това е животът!

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!