ЗА ДА НЕ УГАСВА ОГЪНЧЕТО

(очерк)

Остаря дядо Милован. Неусетно се изнизаха годините, младостта си отиде, косата му побеля и оредя, взе да се замисля и за старините.

Не че лошо живя, но някак не успя да получи топлина и обич у дома. А наскоро се прости с жена си Цвета – отиде си тя от тоя свят, обляна в сълзи, най-после осъзнала греха си пред него – изневярата на младини, която го бе наранила така дълбоко...

Децата израстнаха здрави и силни, но никога той не усети уважение и признателност – всеки си имаше свой живот и интереси и го търсеше само за пари и материална помощ. А сега и синът му нямаше търпение да чака, искаше по-скоро да вземе неговия апартамент.

Имаше си дядо Милован пчелин – там се утешаваше, пчелите успокояваха огъня и обидата в душата му, в тишината на малкото погранично селце намираше покой и събираше сила.

Той бе дребен на ръст, слаб, със сини очи и изпъкнали скули, които придаваха дяволит и хитър израз на лицето му. Дойде тук, в България на младини от Ниш, където бяха останалите му пет братя и сестри.

Днешната свада съвсем го отчая – Кирил се върна, доведе непозната млада жена с дете, носеше ракия и в найлонова торбичка домати и краставици за салата. Изгони го и се разположи в неговия дом. Кирил, синът му, окончателно бе разрушил собствения си живот – живееше ден за ден, разделен от собствената си жена и деца.

Когато мракът и летния хлад обгърнаха стария човек на пейката, сълзите сами потекоха по лицето му, самотата му пред съдбата го плашеха... Интуитивно потърси закрилата на момчетата от районното полицейско управление.

Инспекторът Йорданов за кой ли път се мъчеше да оправи разбъркания живот на дядо Милован, да накара разхайтения му син да остави на мира стария си баща. Тогава се сети за една самотна стара жена – вдовица. Силна и корава жена, а семейството й бе задружно и децата я уважаваха. Реши да опита, качи дядо Милован на полицейската кола и го закара в селото на баба Надка.

Сълзи давеха старецът, когато разказваше своята одисея, а като разбра, че тук ще има място и за пчелите му, щастливо се усмихна... и остана.

Така неусетно се занизаха годините. Той вече не видя своите деца, а и те нито веднъж не го потърсиха – забравиха се. Пъргав и здрав, той все се щураше около пчелите, случи се добра последната година, извади много мед и реши да навести братята и сестрите си в Ниш. Натовари торбите, хвана влака – та в Югославия. Така решиха с баба Надка – да може на спокойствие да се види със своите – цял месец стоя там, падна веселие, радост, не можеше да се нахвали с новото си семейство. Сега не го беше страх – имаше си опора и закрила.

Тошко, племеникът на баба Надка, прекара една след друга няколко катастрофи – първо се разведе с лекомислената си жена, после го съкратиха и остана без работа, а и родителите му набързо си отидоха – тежко и трудно време дойде. Лоши бяха новините от войната в Югославия, оттам се носеха черни и зловещи облаци и се сееха отрови...

Обичаше той да гледа как дядо Милован се грижи за кошерите и се чудеше на гадинките – задружните пчилички сякаш го умиляваха и успокояваха.

Не щеш ли, пролетният грип тръшна стария човек, залежа се той, залиня и отслабна...

Очите му хлътнаха, ръцете му вече не го слушаха. А пролетното слънце топлеше буйната растителност, пчелите точно сега имаха нужда от неговите грижовни ръце – не успя да ги подхрани, да махне парцалите, да закове падналите прелки...

Мишки и таралежи все по-често навестяваха осиротелите кошери и ядяха пчелите...

Тогава дъщерята на баба Надка реши и повика Тошко. Силен, млад и левент, той застана на мястото на дядо Миле. Трудно му беше... но всеки се учи! Важно е да гори, да продължава огънчето! Някак бог все намира изход – дядо Милован сега бе спокоен. Тошко му бе като син, а когато дойде с камион за кошерите, старите хора нито за миг не се разстроиха, защото пчелинът отиваше в сигурни ръце.

Старият човек стискаше пачката с пари, сълзи го давеха и с много обич прошепна:

- Благославям те, сине! От теб ще стане добър пчелар!

Тошко с благодарност му целуна ръка. Най-важно сега е да не угасва, а да гори огънчето...

Ех, сине, Кириле, защо те родих, като така се забравихме...

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!