Ще те помниме с обич, Робърт!

Стефани току-що бе затворила телефона и уморено се отпусна в мекия, златист, със сини орнаменти по дамаската диван. Очите й, сиви и големи, друг път с дяволити пламъчета, сега бяха пълни със сълзи.

Тя постоя един миг така, безмълвна и тиха, после бавно стана и постави на пианото двете фотографии, като ги подпря на малката ваза с пролетни цветя. Искаше й се и тук, сред семейните портрети да бъдат и нейните достолепни и мили родители – дядо й Робърт и баба й Лилиян.

Стефани от няколко години живееше със семейството си тук, в България, където с мъжът си Джоузеф създадоха успешен бизнес. Тук живееха с тях и двете им деца – Фреди и Клайн. Да, животът има своите неумолими закони - децата порастват и отлитат от гнездото. Улисана в семейни и делови грижи, Стефани чувстваше известна вина пред възрастните си родители. И сега, в този слънчев и така свеж майски ден, вестта за смъртта на дядо й Робърт я удари като с камшик. Тя нищо друго не можеше да направи. Америка бе толкова далече, освен да прошепне тихичко: “Сбогом, дядо Робърт!” Имаше нещо символично в това - точно сега, в този момент тя да бъде сама в уютния си дом...

Мислите я върнаха назад, в слънчевата Калифорния, в детството, когато заедно с двете си сестри и братовчедите вдигаха врява до бога и тичаха по зелената трева в имението. С умиление Стефани си спомни разказите на майка й как баща й я е “спасявал” от палавниците и нежно я е гушвал в силните си мъжки ръце, а после посядал на сянка и я слагал на коленете си. Огромната му ръка нежно гали русата й коса, успокоена и стоплена от мъжката му ласка, тя се отпуска и често заспива – усмихната и щастлива.

А колко радост имаше в детските очи на Коледа, когато около масата се събираше цялата многолюдна челяд, но дядо й най-много уважаваше родителите на Стефани – за него те бяха истинска гордост. В тяхното семейство най-високо се ценеше честността и трудолюбието. Скромен и работлив човек, Робърт често мечтаеше да стане известен като селекционер на елитно стадо - негова гордост бяха красивите кравички, които кротко пасяха в обширното му имение... Докато не дойде оня злокобен ден на февруари 1954 г. Лилиян бе заминала в града на покупки и Робърт бе сам във фермата. И кой знае защо, точно сега реши да смели фураж – та това той го е правил стотици пъти! Извика момчето, което се щураше в обора и двамата изсипаха зърното, а после всичко се завъртя с бясна скорост... той се спъна в един чувал, нещо изтрополя и се катурна, докато острите зъби не захапаха и двата му крака... С нечовешки усилия, превъзмогвайки болката, той успя да блокира машината, но остана в желязната й хватка и... повече нищо не помнеше. Усети се в болницата, до него стоеше слабичката и крехка Лилиян и плачеше, а от коленете му надолу, мястото бе празно. Ампутация! Това бе страшната истина. Той бе човек с желязно здраве и воля – да, трябваше да приеме предизвикателствата на жестоката си съдба-изменница! А беше само на 35 години!

В тихите и спокойни дни и нощи в болницата двамата съпрузи обмислиха план за бъдещето. Робърт с възхищение гледаше мъничката си, но честна и предана, храбра женичка. Най-важното сега бе раните да зараснат, той да свикне с новия си начин на живот! Кой би могъл тогава да повярва, че нещастието изобщо няма да ги сломи и ще продължат пътя си още 50 години! Но любовта им се оказа по-силна от трудностите. А и техните роднини и приятели с нищо не показаха съжаление или с нещо промениха топлото си отношение към тях.

За св. Валентин у дома бе голям празник. Семейството се сдоби с новичък и уютен автомобил-фургон. Един нов мини-апартамент с всички удобства и те можеха да пътуват, където си поискат. Робърт, който отдавна бе продал животните си, сега основно по телефона се занимаваше с рекламна дейност – той просто бе неуморим! И така, с новата си придобивка можеха да гостуват на приятелите си, където и да са - пристигаха и се разполагаха, без да са в тежест на никого. Стефани с умиление си спомняше, как понякога през ваканциите пътуваше с тях... как сутрин, изпълнен с енергия, дядо Робърт гълчеше баба й Лилиян и четеше сутрешния си вестник, отпивайки на едри глътки ароматното си кафе.

В този майски ден, в град Тенеси, Калифорния, на хиляди километри оттук, Лилиян, заобиколена от многобройната си челяд, се прощаваше с Робърт. Той и сега, във вечния си сън бе все така красив и усмихнат и това още повече усилваше нейната болка по любимия. Тя тихо си повтаряше, че трябва да бъде храбра, да устоява, да се бори. Умората й и в безсънните нощи от тежкото му боледуване я объркваха, но най-важното бе сега и тук тя да е на поста си. Край саркофага му, в голямата кристална ваза, имаше огромен букет бели рози и визитна картичка -”Сбогом, дядо!”- Стефани и Джоузеф.

Пощенското клеймо бе - София, България.

Колко далечни и непознати точки на планетата ги свързват едни и същи болки и радости! Колко еднакви и дълбоко човечни могат да бъдат човешките съдби!

Сбогом, Робърт!
София, май 2000г.

С обич: на Лиса от Занка

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!