Когато живееш с отговорността, че си писател...

Излезе от печат и получи заслужено си признание романът “Кръстовден” на Иван Робанов. Има нещо символично в това, че именно сега, когато земята се задъхва от злобата на оскотялите хора, когато всичко се прави единствено и само за пари... когато наоколо е хаосът на нашия болен свят, този човек търси контакт с хармонията и красотата, в името на които си струва човек даже и да увисне на бесилото.

Като императив, пронизващ творбата от първия до последния ред пулсира тревожния въпрос: Кой трябва да диктува правилата? Кой всъщност е силния на деня – дали диктаторът, размахващ палката, със силовите си методи, или народът, като едно обобщено понятие, изградено от простички, но мъдри хора... И неволно пред читателя изплува ярката и прекрасна фигура на Рабиша – помакинята, изстрадала до капка любовта и попила в утробата си към бъдещето образа на любимия.

Много са достойнствата на творбата по отношение изграждането на цялата галерия от образи – по един одухотворен, Йовковски начин е описан коренът, родословието на българите – даже в буквалния смисъл усещането за избуялата и щедро разпиляна трева, волният бяг на отвързалия се кон, издръжливата и пъргава като сърна Фридевс, хукнала да го догони към пенливата и буйна планинска река... Мощните зелени клони на дърветата, преплетени в старите Тетевенски балкани... Преобладава усещането за стабилност, съвършено здраве и нравствена чистота. И една непокорност, желание за надмощие на всяка цена, изправено срещу диктатора Стамболов.

При разкриването на героите – представители на интелигенцията и елита на държавата Робанов определено се е учил от похватите на Д. Димов, Тургут Юнал, Кирил, Фирдевс... и т.н. са типични не само като присъствие и възможност, Милена - това са все тези българи, които се извисяват по свой начин в търсенията си за реализация в живота - като едни ярки планети, всеки със свой ореол на светлина, толерантни, уважаващи се и страдащи по своему от несъвършенствата на епохата, в която живеят.

Кирил се лута в двете крайности по отношение на Стамболов - той ту му се струва достоен за възхита за мъжеството, строгите принципи и придържане към закона, ту с ярост и отчаяние търси у тоя човек доброта и хуманност, човешка любов и състрадание. Това особено ярко проличава в кулминационния момент, когато напрежението е опънало нервите на всички докрай, когато сякаш света, Космосът, Вселената крещят: Рабиша не бива да увисва на бесилото, та нали самата тя покри с тялото си Стамболов, за да го запази от куршумът на бандата...

Какъв е смисълът от това да има такъв кървав Кръстовден за тези две жени... И колко пророчески звучи заслужената смърт на полицая Никола Бояджиев – дребната, нищожна душичка, неспособна да воюва за чиста човешка любов, но с ярост и диво отчаяние убивайки красивата Рабиша...

Писателят мъдро поставя и един бих казала много горещ и актуален въпрос на времето - а къде е мястото на духовенството, на тези, които в едно героично, върховно време караха чуждите владетели да коленичат пред България, та нали Рилската света обител винаги е била свободна, та даже и турския султан с документ е изразил почит и преклонение пред тази светиня...

И колко духовна бедност и съжаление събужда у читателя образът на дякон Станко, толкова сляп и нищожен, даже неспособен да овладее първичните си животински инстинкти и пълзящ като червей да моли пред краката на прекрасната Рабиша...

Тук трябва да отдадем заслужено признание на езика и стила, на авторското присъствие. Като зрял мъдрец той на много места разсъждава, поднася исторически справки за събитията, прозира една солидна всестранна подготовка, почерпена както от научната литература, използвана в творбата, така и от (надявам се) интересният и богат житейски опит. Г-н Робанов не бяга от отговорност, той ни води и ориентира в този сложен лабиринт от конфликти. Никой досега не можа успешно и откровено да даде точен портрет, да разтълкува проблема за народопсихологията на помака. Оказва се, че ние, българите, си имаме наша стара, уникална и прекрасна рецепта за единен мирен живот без проблеми на българи, мюсюлмани, евреи, помаци, арменци и какви ли не...

Усеща се един бих казала уникален въпрос - докога религиите ще се противопоставят една на друга? Докога нашите духовни водачи ще тълкуват грешно светите книги и като евтини търговци ще доказват достойнствата на своята си стока? Та нали в никоя свещенна книга не се споменава за съвет да се бием с иноверци... да се мразим... А може би някъде в бъдещето ще си подадем ръка в името на красотата, хармонията, добротата... Ще дойде ли краят на проклетите пари, на алчността и предателствата... ето това са болезнените точки, опората, върху която е изградена една високохудожествена творба, която тепърва ще бъде преоткривана и препрочитана... Защото според мен това е класика.

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!