За генерало Глобо, за мъката на нане Вуте

(неизпратено писмо от Вуте до Геле)

Здравей, баджо,

Уж сме голема рода, уж сме рамо до рамо... Па и ти си един, ни се видиш, ни се чуеш. А и бодигардо, разправят, те пазел...

Голем човек стана, “Мерцедес” караш, казват, че там, у Варна хотел държиш!

Кажи си, бе, Геле? Ка бехме у Ремсо... вечеринки давахме – “Албена”, “Свекърва” – ех, братко, бурно време, велика епоха, големи идеали! Се у гърдите се биехма, че победиме класовио враг!

Оная пролет, беше 43та, радвахме се на цъфналите вишни, на зеленото поле, ех, мале... Бехме безстрашни, бехме чисти и невинни, а ако грешехме... не! Такова нещо немаше! Имахме си конспирация – всичко може, ама тайно, не така на показ! Беше война, партизани, руснаци, пленници! Глобо книга написа, плакал съм... Ама ние се обичахме! Я ви пазех, колко пъти, бех целио слух и трепет...

Вие двамата с Глобо и Анушка лежахте у житото – там цуни, гуни... Абе сичко добре, брато, това си е човещина, ама защо забравихте пистолето?! Защо требеше Николайчо, детето, да оди там, да го тражи, та сега цело село да знае за вас?!

Голема работа си е генерало... Убав, висок, очи вакли, па и мъж на место – сичко си има човеко. Я не знам защо толко не го обичаха у село – разправят, там у София апартаменто бил на утепани депутати – сичко си стояло дома, Глобовите си го ползвали... кво им пука? Хак им е! Депутати, народни врагове! Затова са и утепани, я!

А генерало, твоя приятел де, он сичко си може! Може и да се бие, ама ако сака! А виж, невестите много го фалеха, ни една не я е заминал!

Ех, Геле, сега е зоро! Ти си добре, ама я ме питай мене! Ни трактор, ни комбайн, а и да ги имаше, какво да ореш, какво да жънеш? Земята пуста... тръне и треволяк, змии са плъзнали, народо се е свил, секи го е страх... Тая златна земя, бива ли така бе Геле?

Ние, ветераните, сме като трън в очите на младите! Ех, едно време – почне митинго, а най-отпред Глобо, до него – партийната другарка, до нея – я, ордено на реверо, белата риза... народо се дзвери и само ръкопляска... Никой не те пита какво си свършил, щом на реверо има орден и щом извадиш червенио билет... И само ока “ура”!

Ех, Геле, брато, защо се отцепихте? Та нали не дойде войска, а ние сами, с нашите си ръце развалихме всичко? Мойо син сега не става за нищо – само седи, мълчи и гледа у една точка – агрономство, микробиология, говори ми ги едни, чуда се дали си е с акъла...

Парите, там е истината, кой си има пари, не му трябва наука! Ама а де! Вече е късно, Геле! Аз потъвам!

Утре че ида при Глобо, че се простиме, че легна и че чекам да умра!

Сбогом, Геле!

Вуте от

с. Бусманци

Обратно към [Занка Иванова] [СЛОВОТО]

предишен следващ

© Занка Иванова Александрова. Всички права запазени!