брой 5-6, 01.05.2002          

Отзиви

Дръзка творческа изява

Орлин Загоров

Проф. д-р Стоян Радев е значимо име в съвременната ни национална книжнина. Той е автор с невероятна гражданска активност и е изключително продуктивна творческа натура. Няма нито едно значимо събитие в националната ни съдба, което не е намерило отзвук в неговата неспокойна душа. Няма да е преувеличено да твърдя, че той е там, където има значимо явление, заслужаващо присъствието и съпричастието на хора с апостолско призвание. Наред с това в неговите публикации-изследвания, публицистика, статии, речи и интелектуални рефлексии намира пълнокръвно отражение живият живот на обществото, на хора от най-различни сфери на живота с техните амбиции, жизнени позиции, с колебанията им и решимостта им да остават верни на себе си независимо от посоките на политическите ветрове. Затова достатъчно убедително говори творческата му биография, която е превъплътена в сериозни и задълбочени изследвания, посветени на важни страни от историята, настоящето и бъдещето на родината. 

Доминиращи настроения във всичките му произведения са свързани с патриотизма, националното достойнство, историческия оптимизъм, тревогата за настоящето и бъдещето на България. Новата книга на Стоян Радев „Пред новото хилядолетие“ е потвърждение на това впечатление, което добросъвестния читател неминуемо придобива от запознаването с неговите творби. 

Оставайки верен на своето творческо верую и на жизнената си позиция Стоян Радев отново предлага сериозно предизвикателство пред неолибералните увлечения у нас сред някои интелигентстващи персони, които внушават на младите поколения, че историята вече не е източник на патриотични импулси, че „гражданинът на света“ не се нуждае от историческа памет, защото няма национална идентичност, която също е обявена за атавизъм от минали векове. Противно на това, когато разтваря първите страници на новата му книга, читателят намира пред себе си посланието за подвига и завета на нашите предци, чието събирателно име е „народни будители“. След като дава кратка, но ужасяваща картина на съвременната духовност, която по най-общото определение на автора боледува, той ни прави съпричастни към една действително трагична картина: „Българката, „хубава Яна“, която навремето можеше само насила да бъде откъсната от своите и за която завоевателите трябваше да отсекат ръцете и да извадят очите на Балканджи Йово, днес е принудена сама да се предлага по тържищата за свежа плът на Европа“. Още тук той е вече в открита битка с онези, които са готови да обявят и образа на Балканджи Йово, и на хубавата Яна за творение на „фолклорно мислене“, което означава несъвместимо с модерното „европейско мислене“, макар на другия край на стария континент велики народи и днес се гордеят с образа на Жана Д’Арк и никак не се страхуват да обвиняват една или друга „супер-сила“ в културен империализъм. 

Още тук, при прочитането на първото произведение, включено в книгата „Пред новото хилядолетие“, читателят е изправен пред дилемата: накъде ще тръгне - по пустините на обезличена духовност, или по стръмните, но достойни за подвига и гордостта пътеки на националното достойнство. Авторовата позиция не само и не просто улеснява читателя в неговия избор, но и дава най-убедителния урок на себеуважение и благородство на духа. 

Другият кръг проблеми, близки до първия и така присъщи на авторовия натюрел, засяга една не вече изживяла своето време, а обречена тепърва да се разгръща, славянска идея. По обясними причини, тази идея винаги върви ръка за ръка с друга, също така велика и перспективна идея - единна Европа. Тази необходимост се налага от опитите на хора, изпаднали в евроеуфория, да противопоставят тези две идеи. За разлика от тях Стоян Радев предлага нова, наистина европейска и хуманистична, поради това и трайна и достойна за уважение, парадигма: славянското единение и единна Европа взаимно се предполагат, а не се отричат. Тази парадигма е изградена върху разбирането, че Европа не бива да се превръща в арена на сблъсък на цивилизации, а в поле за културно съревнование, в което няма малки и големи народи, което ще позволи на всички народи да светят в европейския духовен небосклон със собствена светлина. Това е пътят на една нова Европа - Европа на отечествата и на нациите, на широко отворени една към друга и взаимно допълващи се и обогатяващи се по пътя на формиране на общочовешки ценности върху които е възможно да се интегрират нациите, без при това да загубят своята културна самобитност. Само така е възможно осъществяването на универсалната културна формула: единство на многообразието. 

Проследявайки историческата еволюция на идеята за славянското единение в нашата страна в продължение на цял един век, авторът убедително доказва своята теза за истински хуманната мисия на славянската идея. 

Следващите редове ни въвеждат в атмосферата на българската историческа съдба, така органично свързана със славянската идея. Авторът е категоричен: България е оцеляла, защото винаги в цялата си история, от хилядолетия, се е радвала на достойно място в духовната орбита на славянския свят. Той достатъчно ясно откроява и тежките последици от опитите тя да бъде отклонена от тази орбита и тласната към чужди и далечни орбити, където я очаква очевидна гибел или безследно изчезване. Авторът предупреждава, че още сега тези опити убиват в паметта на младите непреходните знаци на духовността и създават мутантите на бездуховността. 

В новата книга на Стоян Радев се повдигат и въпроси от екзистенциално значение за всеки човек, за всеки народ. Тези въпроси са насочени към основните устои на духа - светогледната нагласа на съвременния човек. Формулиран отново извечният философски въпрос: „Коя е върховната, крайната цел на човека, на човешкия живот, на човечеството?“ днес вече звучи не просто метафизически, а тревожно, като тревожен камбанен звън. За да подсили тази своя тревога, той цитира ирландския поет Дж. У. Ръсел, който казва: „Живот, изпълнен с вечна незначителност, води човека до отчаяние и сърдечна лудост“. По-нататък Стоян Радев изтъква, че моралната философия и светогледната парадигма на потребителската цивилизация вече от няколко века създава маргинали, духовни лумпени, издигнали в култ безумния хедонизъм. 

В търсене на изход от тази безметежна духовна ситуация много хора изпадат в крайности: от благородния национализъм до културен фундаментализъм, от чувството за самобитност до враждебна чуждост, от благородно съжителство до ксенофобия, от патриотизъм до иредентизъм, от търсене на права и свободи до сепаратизъм и изолационизъм. Авторът е еднакво непримирим към всякакви крайности - шовинизъм, ксенофобия, сепаратизъм, иредентизъм, изолационизъм, фундаментализъм и т.н. Той проповядва благородството на толерантността и плурализма. 

Заставайки в преддверието на ХХI столетие, авторът отново провокира двете категории менталност, според които историята или е фатално провидение, т.е. непоправима съдба, или в движението към бъдещето няма никаква закономерност и поради това е безсмислено да се изграждат надежди и цели, идеали и модели, свързани с бъдещето. И отново той ни насочва към гениалната мисъл на Симон Вайл, която гласи: „Нищо не може да се движи в посока, противоположна на собствените му корени. В противен случай самата идея за прогреса е отрова“. Тръгвайки от тази формула, Стоян Радев ни внушава, че на достойно бъдеще може да разчитат само онези (хора и народи), които имат цел, насочена към историческо безсмъртие чрез великите творения на духа и великите дела на подвига. Ако българската нация иска да пребъде във вековете през новото хилядолетие, тя се нуждае най-напред да определи посоката на историческите си стремежи, т.е. цели, в името на които е готова да се обедини и укрепи своето единство, и да умножава могъществото си чрез съзидателната енергия на собствения си труд, вместо да очаква „Месията“, който носи различни наименования в историческата ни съдба и в който винаги сме се лъгали. 

Читателят ще открие в тази книга едно изследване, свързано с безсмъртните идеи на немския просветител и хуманист Г. Е. Лесинг, от чиято смърт са минали 270 години и въпреки това идеите му продължават да оплодотворяват европейската култура с непреходни ценности. Така отново авторът ни връща към идеята, че историята не е мярка за време, не е просто хронологическа последователност на събития и свързани с тях хора, а безкраен поток от непреходност, който осигурява на човечеството непрекъснат духовен подем, откривайки пред него все нови и още по-високи хоризонти. 

Макар и непряко, но с ясно изразени позиции, Стоян Радев ни връща към крайно болезнения и в същото време със съдбовно значение въпрос за т. нар. „движение на България към Европа“. Както и в някои предишни произведения, авторът отново ни напомня за пъпната връв, с която България и Европа са свързани. Той е убеден, че чрез тази връзка се осъществява продължителен и животворен обмен на жизнена енергия, която поддържа живота от единия до другия край на стария континент. Този обмен не е едностранен - нито от Запад към Изток, нито от Изток към Запад. Той е взаимен. Но авторът не забравя да припомни и някои поучителни и за хора от другия край на Европа, и за хора, населяващи земята, наречена България, с която започва самото понятие Европа, че огромна част от идеите и ценностите които сега някои полуинтелигенти ни внушават, че трябва тепърва да ги усвоим от запада, всъщност имат за свое първоначало българския дух. Достатъчно е да се запознаем с приноса на братята Кирил и Методий преди повече от хиляда години във формирането и развитието на европейската култура, чието дело е свързано със славянските народи и по-специално с България. Той ни припомня също така и небезизвестния и твърде често забравян и премълчаван факт, че богомилството ражда първообраза на европейската Реформация пет века преди нейното осъществяване, че българското богомилство дава на европейската култура идеята за свободомислието и секуларизацията, основополагащи идеи на европейското Възраждане. 

На този фон с особена актуалност се открояват и редица нерешени въпроса на българистиката в най-ново време. 

Плувайки все още в морето на историята, Стоян Радев разработва редица въпроси от методологическо естество във връзка с нашето отношение към българското средновековие, към последиците от османското завладяване на нашите земи, за византийското наследство, за днешното състояние на отношенията между балканските народи и някои поуки, които всеки от тях е призван да извлече за себе си и за отношението си към съседите. 

Специален интерес, според мен, представляват изследванията му, посветени на Шандор Петьофи и акад. Венко Марковски, които колкото и да са отдалечени във времето, носят в себе си някои общи послания от гледна точка както на преоценката на миналото, така и на позициите ни спрямо настоящето и бъдещето. 

По един естествен и убедителен начин Стоян Радев ни пренася от миналото към настоящето. Страниците, посветени на сегашното нерадостно състояние на родината ни, са изпълнени не само с горест и протест, но и с проклятие и призив на непокорство и непреклонност на духа по примера на предците ни. Особено тревожно звучат фактите, свързани с разрушаването на основната клетка на всяко общество - семейството, обезличаването на цели поколения българи, грабителското отношение на някои политици към националното ни богатство. Читателят искрено се възмущава от омерзението, превъплътено в предателството спрямо национално-историческите стремежи на българската нация, превръщането на святи и непреходни ценности като патриотизъм, лично достойнство, национално самочувствие и т.н. в меркантилизъм и примитивен утилитаризъм в поведението на определени среди. Укорно и непримиримо звучи проклятието, насочено срещу готовността на част от интелигенцията да хвърля в калта пред краката на първия срещнат велможа на деня своите вчерашни идеали и принципи, за да се подслони под чертозите на властта. Авторът отново и отново потвърждава своята непримиримост с издайническото поведение спрямо наши вековни съюзници, с които ни свързват дълбоки етнокултурни и исторически връзки, безгръбначното преклонение на някои политици пред чужди благодетели, за да се облагодетелстват лично - за себе си и за своите близки, - продавайки националните интереси и суверенитета на държавата. Тук само ще спомена някои от заглавията от този проблемен кръг: „Вносът на пясък в Сахара продължава“, „Как детският дом се превърна в полицейски участък“, „Всеки сам да се снабдява с бесило“, „На ползу електорату!“, „Време за надуване“, „Убий го, той няма връзки“, „Нов начин да се освободи бюджетът от пенсионерски товар“, „За НАТО и за Европа или против НАТО и против Европа“. 

Накрая на книгата на вниманието на читателя са предложени разкази, обединени под общото заглавие „Авренски истории“. Тук две неща заслужават да бъдат отбелязани. Едното се отнася до смисловата връзка между „Авренските истории“ и проблемите, изследвани в предишните произведения, от една страна и от друга - верността на автора в своите жизнени позиции спрямо съществено важни неща от живота, независимо от това дали ще бъдат изложени в един или друг жанр - от изследване, есе и публицистика до художествено пресъздаване на живи образи, чрез които истината прониква в душата на техните творци и читатели. 

Новата книга на проф. д-р Стоян Радев не е монографично изследване. Но мога убедено да заявя, че от първата до последната страница в нея е запазена една нишка, която свързва различните проблеми, разработени и публикувани в различно време, в различни издания и отразяващи настроенията на периоди, твърде често доста отдалечени един от друг. 

„Пред новото хилядолетие“ на Стоян Радев всъщност представлява оригинален начин да се съберат в един поток съдбовните проблеми на нашата нация, с които и под тежестта на които тя застава на прага на новото хилядолетие, за да продължи своя път в посока, в която се движи европейското семейство на цивилизованите народи на стария континент. 

Стоян Радев - „Пред новото хилядолетие“, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2001 г.