Людмила Петрушевска (р. 26.05.1938 в Москва)
Завършва журналистическия факултет на Московския университет.
Работи като кореспондент в няколко московски вестници. От 1972 е редактор
в Националната телевизия. В средата на 60-те започва да пише разкази,
първият от които – “Историята на Клариса” е публикуван 1972. Роман Виктюк
поставя първата пиеса на Петрушевска “Урок по музика” в Студентския
театър към Московския университет през 1973. Следват пиесите: “Любов”,
“Чинцано”,“Анданте”, “Квартирата на Коломбина”, “Рождения ден на Смирнова”,
“Три момичета в синьо”, “Чаша вода”, “Изолираният бокс”, “Песни на ХХ
век” и други.
Петрушевска прави осезаема абсурдността на всекидневния
живот и това предопределя нееднозначните характери на персонажите й.
Реалистичната драматургична тъкан на нейната драматургия често е разкъсвана
от сюрреалистични елементи. Съвременната битова реч в диалозите на Петрушевска
е сгъстена и изведена до нивото на литературен феномен. Лексиката на
героите издава тяхната личност, биографията им, социалната им принадлежност.
Прозата на Петрушевска е също като драматургията й реалистична
и едновременно фантасмагорична. Езикът е лишен от метафори, понякога
е сух, сбит. Персонажите трябва да оцеляват в жестоките житейски обстоятелства,
в които им се налага да живеят. Емблематични за прозата на Петрушевска
са разказите: “Безсмъртна любов”, “Свой кръг”, “Приключенията на Вера”,
“Историята на Клариса”, “Страна”, “Кой ще отговори?”, “Мистика”, “Хигиена”.
В последните години Петрушевска пише в жанра на съвременната
приказка. Нейните “Приказки за цялото семейство” и “Приказки разказани
от деца” са издържани в абсурдистки маниер.
Вечните персонажи на Петрушевска – майка и дъщеря –спорещи,
сплетничащи, враждуващи са затворени в една и съща плът като сиамски
близнаци.
Преди време при нещастен случай, единственото, което оцелява
от Фем, е нейната глава. За да я спаси, Би се съгласява на фантастичен
медицински експеримент – да прикачат към тялото й главата на дъщеря
й.
И ето, съжителстват двете жени в едно тяло – трагично
неразделни и трагично несъвместими, неспособни да живеят като едно цяло,
но и не можещи една без друга.
Филмът “Есенна соната” на Бергман провокира Петрушевска
да напише през 80-те пиесата “БиФем”. По това време Петрушевска живее
в Швеция и естествено предлага текста на любимата актриса на Бергман
- Лив Улман. Следва успешна постановка в Шведския Кралски Театър, където
Улман играе ролята на двуглавата жена.
След почти 20 години пиесата е поставена отново през 2002
в Москва. Режисьор на спектакъла е синът на Петрушевска – Федор Павлов
– Андреевич ( култова фигура за съвременната руска младеж – телевизионен
водещ, продуцент, сценарист, издател, фотомодел, собственик на рекламна
агенция и организатор на форум за авангардна мода). Любопитно в неговото
решение е, че ролята на майката Би се изпълнява от мъж. Мненията за
спектакъла се разделят на хвалебствени и снизходителни, но въпреки това
“БиФем” се превръща в събитие за руската театрална общественост.
В последствие през 2003 Петрушевска печели наградата “Ново
слово” на втория фестивал “Нова драма”в Москва. Това също предизвиква
доста дискусии, защото с награда за съвременна драматургия, в конкуренция
с пиеси като “Кислород” на Вирипаев, е отличен текст, писан преди 20
години.
