Сатирата

Държавен сатиричен театър

"Алеко Константинов"

 

 

Отделената глава

от Айрис Мърдок

 

превод – Аглика Маркова

сценична адаптация – Снежина Петрова
постановка и сценография – Десислава Шпатова

Мартин Линч-Гибън – Христо Мутафчиев

Антония Линч-Гибън – Маргарита Пехливанова

Джорджи Хендс – Искра Донова

Онър Клайн – Албена Павлова

Палмър Андърсън – Стефан Стефанов

Александър Линч-Гибън – Данаил Обретенов

 

Мартин е щастлив мъж. Радва се на уравновесен брак, всеотдайна любовница, стабилен бизнес и верни приятели. До момента, в който съпругата му не го напусне заради най-добрия му приятел, а брат му не се сгоди за младичката му любовница. Не стига това, но в любовния водовъртеж се намесва и сестрата на неговия приятел, към която Мартин май не е безразличен...

Колко любовни конфигурации могат да образуват трима мъже и три жени помежду си?
Колко пъти могат да преоткриват влечението си един към друг? Колко възела от измени трябва да бъдат разплетени, за да завърши тази история с хепи-енд и три щастливи двойки?

Романът „Отделената глава” излиза от печат 1961 година. Три години по-късно Айрис Мърдок съвместно с Джон Пристли правят драматизация, а през 1971 е заснет филм с участието на Ричард Атънбъроу, Ли Ремик и Клер Блум.

 

Айрис Мърдок е родена в Дъблин на 15 юли 1919 година. Майка й Ирен Алис Ричърдсън е даровита оперна певица, а баща й Уилс Джон Нюс Мърдок заема различни държавни служби като чиновник. Въпреки че семейството й се премества в Лондон, докато е още съвсем малка, Айрис държи на ирландските си корени и запазва ирландския акцент в говора си цял живот.

В училище освен с увлечението си по хокея и живописта, тя изпъква с литературните си способности. Превежда Софокъл, възхищава се на Съветския съюз, редактира ученически поетически сборници и напуска методическата църква, за да стане католичка.

Със спечелена тригодишна степендия Айрис продължава образованието си в Оксфордския колеж Съмървил, където задълбочава познанията си върху древните езици, античната история и философия. Още в първия семестър тя получава шест предложения за брак от свои състуденти, покорени от аристократичното й излъчване, открит характер и ярка личност.

По време на Втората световна война Айрис е активен член на Комунистическата партия, но по-късно се отказва от партийната си принадлежност и никога не допуска политически теми в творчеството си.

От 1938 до 1942 Мърдок работи в Министерството на финансите, а между 1944 и 1946 в UNNRA, организация за хуманитарни помощи към ООН. След това около година живее в Лондон, където пише аспирантура и посещава лекциите на философа Лудвиг Витгенщайн. По това време тя е запалена по екзистенциализма. Запознава се със Сартр, чете произведенията на Камю и Симон дьо Бовуар. През 1948 година Айрис е поканена да преподава в Оксфордския колеж Сент Ан, а от 1963 до 1967 води курсове в Кралския колеж по изкуствата.

Четиридесетте години на миналия век са изпълнени с любовни приключения за Мърдок. Страстна любов я свързва с Франц Щайнер, поет с енциклопедично образование, който умира в ръцете й от сърдечен удар. Сред емоционалните увлечения на Айрис е и Елиас Канети, но през 1956 година тя се омъжва за Джон Бейли, писател и професор по английски език в Оксфорд. Двамата се установяват в Оксфордшир, в красива къща с огромен басейн. Въпреки някои забежки на Айрис, бракът им е щастлив съюз на двама учени. Бейли пише няколко рецензии от нейно име, занимава се с кореспонденцията й и по никакъв начин не се опитва да влияе на творчеството й. От своя страна Айрис се обръща към съпруга си с „котенце” и подписва чековете си като Айрис Бейли.

Намерила покой и стабилност в живота си, Мърдок се отдава на писане. Един от приятелите й я описва така: „Прилича ми на статуя на Хенри Мур, наместена между два масива хартия – един с чисти листове, а другият - изписани. Това е феноменална индустрия.”

Първата публикувана работа на Мърдок е критическото есе „Сартр – романтичния рационалист” (1953).

През 1954 година излиза първият й роман „Под мрежата”. Още ранните й романи „Пясъчният замък” (1957), „Камбаната” (1958), „Отделената глава” (1961), „Еднорогът” (1963) и „Червено и зелено” (1965) се отличават с безупречен стил.

Голяма част от романите на Мърдок са написани в „първо лице, единствено число”. Героят-разказвач обикновено е мъж, надарен с красноречието на оратор, удачно манипулиращ с еротичното си обаяние останалите персонажи. Съдбата му е с развоя на романа да се оттърси от илюзиите на досегашния си живот и да открие истината за заобикалящия го свят. Мърдок превръща главния герой в „странстващ рицар”, страдащ от чувство за пасивност, но решен на всяка цена да разбере същността на събитията.

Нейните герои са като пукнати огледала, субективно и изкривено отразяващи белетристичните светове, които населяват. На тях не им е дадено да съществуват в равно епическо време. Тяхното битие е драматично, напомнящо начупена линия, подчиняваща се на хаотичните импулси в душите им. Вероятно за това динамиката и напрежението на повествованието, заедно с напрегнатото преосмисляне на събитията от самите герои, правят необичайна структурата на книгите на Мърдок. Спокойното темпо в началото неочаквано се пришпорва с често сензационни обрати и отново се сменя с фрагменти, в които действието замира, оставяйки читателите да се замислят над случилото се.

Характерните за цялото творчество на Мърдок образи, типични за театъра - играта, ролята, маската, й позволяват свободно да жонглира с митове от различни религиозни системи, архитипни образи и философски идеи в по-късните романи „Черният принц” (1973), „Дете на думите” (1975), „Морето, морето” (1978), „Монахини и войници” (1980), „Ученикът на философа” (1983), „Книгата и братството” (1987), „Посланието на планетата” (1989), „Зеленият рицар” (1993) и „Дилемата на Джексън” (1995). Мърдок трансформира мита в средство за откриване на Божественото във всекидневния живот, като извежда на преден план безкористната любов към ближния, страданието като неизбежна част от духовното пречистване и огромния потенциал на Свободата на избора. Магията, илюзията, театърът, трикът, хипнозата - тези средства подчертават загадките на битието, пред които застават героите на Мърдок, показват тяхната маломерност пред всемогъщите закони на природата и мирозданието. Това активира дремещите в подсъзнанието на героите сили, благодарение на които на финала се постига душевното прераждане.

Мърдок публикува 26 романа. Има 6 номинации Букър, като за „Морето, морето” полува наградата. През 1987 година английската кралица я удостоява със званието Дама на Британската Империя, което е еквивалент на титлата Рицар. Последната си книга „Дилемата на Джексън” Айрис Мърдок пише, когато вече е засегната от болеста на Ауцхаймер.

На 8 февруари 1999 година Мърдок умира на седемдесет и деветгодишна възраст.

 

Има нещо завладяващо в отделената от тялото глава. В какво се корени въздействието й? Защо е толкова хипнотичен и тревожещ образ?

За първобитните и древни общества главата е център на власт и сила, важен и желан трофей. Древните келти колекционирали главите на враговете си. Главите на най-големите войни се балсамирали и съхранявали като истински ценности. Цената в злато на някои от тях се равнявала на тежестта им.

Също толкова ценни, дори в наши дни, са отрязаните глави за племето Хибаро в Еквадор. Хибаро отделят и балсамират главите на враговете си, защото вярват, че така предотвратяват отмъщението на душата на убития. Според тях при насилствена смърт душата се вселява в смъртоносно животно - анаконда или пума, и преследва убиеца и неговото семейство. Ако главата на убития бъде отсечена, душата остава в нея като в капан и се превръща в мощен талисман за този, който я носи като трофей.

Според някои древни предания отсечената глава съхранява мъдростта на човека след смъртта му. В уелската митология се разказва за британския крал Бран, смъртно ранен при опит да завладее Ирландия. Преди да умре кралят заповядал да отсекат главата му и да я върнат в Британия. Така тя пазила цели 80 години страната и гарантирала добруването й.

В древността нашите предци възприемали главата като център на човешката същност. За това обезглавяването било акт не само на лишаване от живот, но и на пълно заличаване на човека. Обезглавяването в Древна Гърция се приемало за страшно кощунство, защото с нарушаването на физическата цялост на тялото се разрушава и човешката същност. Интересно е, че такова наказание се прилагало само към аристократите. Древните римляни също считали обезглавяването за наказание, достойно единствено за гражданите на Рим, докато разпятието се прилагало само при робите и чужденците. През Средновековието продължили да гледат на обезглавяването като на аристократично наказание, докато престъпниците от простолюдието били обесвани.

В много от арабските страни също е разпространен обичаят да се режат главите при тежки престъпления. Според вярванията на мюсолманите това наказание те лишава от възможността да попаднеш в Рая.

 

Десислава Шпатова завършва Театралния департамент към Нов Български Университет през 1995 година. През 1996 основава Театралното сдружение за независими проекти „Легал Арт Център”, а през 2001 специализира театрален мениджмънт по програмата “ArtsLink” на CEC International Partners, Ню Йорк, САЩ.

Театралните проектите на Десислава Шпатова са независими, авторски. Текстовете са винаги адаптирани за театър от нея и Снежина Петрова - актрисата, в тандем с която са създадени повечето й спектакли. В тях участват едни от най-популярните млади български актъори – Снежина Петрова, Деян Донков, Данаил Обретенов, Анастасия Ингилизова, Владимир Пенев, Диана Спасова, Весела Казакова, Иво Димчев, Вяра Коларова, Симона Костова, Светлана Янчева и други.

Спектаклите на Десислава Шпатова често присъстват в програмите на най-големите театрални фестивали в България. Нейни представления са играни в Канада, САЩ, Франция и Унгария.

 

 

Сцена от Отделената глава. Снимка © Иво Хаджимишев

Сцена от Отделената глава. Снимка © Иво Хаджимишев

Сцена от Отделената главаСцена от Отделената глава. Снимка © Иво Хаджимишев

 

 

| начало | постановки | Словото | Словеса |